5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 540
София, 30.11.2018 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори ноември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Маргарита Соколова
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 1770 от 2018 година, и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№5075/19.03.2018г., подадена от [фирма] чрез процесуалния представител на дружеството адв.М. М., срещу решение №249/25.01.2018г., постановено от Софийски апелативен съд, ГО, 8 състав по в.гр.д.№3389/2017г., с което решението на първоинстанционния съд и е отменено и вместо това е отхвърлен предявеният от дружеството срещу Столична община иск с правно основание чл.74, ал.2 ЗС във вр. с чл.72, ал.1 ЗС за заплащане на сумата от 65 919.59лв., представляваща неизплатената увеличена стойност на недвижим имот вследствие на извършени от дружеството подобрения.
В изложението към подадената касационна жалба се поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, като се твърди, че решението е очевидно неправилно. Излагат се съображения, че съдът напълно произволно и неадекватно е тълкувал иначе ясните клаузи на сключения между страните през 1991г. договор и неправилно е приел, че извършеното от дружеството няма характер на подобрение, още повече, че извършеното строителство е признато като подобрение от страна на Столична община извънсъдебно и стойността му е заплатена доброволно в голямата си съществена част. Касаторът поддържа, че е налице очевидна неправилност на обжалваното решение и поради допуснато от въззивния съд нарушение на правомощията му по чл.269 ГПК, доколкото във въззивната жалба на Столична община не са наведени оплаквания във връзка с правата на дружеството като добросъвестен владелец и подобрител.
Поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване и по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпроса за правомощията на въззивния съд по чл.269 ГПК при преценка правилността на решението и по-конкретно:
-може ли въззивният съд да се произнася по възражения, относно които не са наведени конкретни оплаквания във въззивната жалба;
-може ли въззивният съд да пререшава спора и да отхвърля иска, приемайки за недоказани и несъществуващи обстоятелства, за които не съществува спор между страните, които са изрично признати от ответника и за които на ищеца не са дадени указания, че следва да доказва.
Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС и по въпроса за тълкуване на договорите, както и по въпроса при преценка дали страната има качеството на добросъвестен владелец, респ. подобрител, има ли значение признанието на този факт, извършено извънсъдебно от собственика чрез частично плащане на подобренията, както и признаването на този факт в отговора на исковата молба.
Поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване и по реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса при преценка дали владението се осъществява на основание предварителен договор по смисъла на чл.70, ал.3 ЗС, нужно ли е да се изследва дали договорът съдържа всички съществени клаузи, така че да може да бъде обявен за окончателен по реда на чл.19, ал.3 ЗЗД.
В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по касационна жалба Столична община, чрез процесуалния си представител главен юрисконсулт Т. В., изразява становище, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК.
Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията на съда са следните:
[фирма] е предявило срещу Столична община иск за заплащане на сумата 65 919.59лв., представляваща незаплатена част от стойността на извършени подобрения в имот на ответника, с твърдението, че подобренията са извършени със знанието и без противопоставянето на собственика, поради което има качеството добросъвестен подобрител.
С обжалваното решение въззивният съд е приел, че предявеният иск е неоснователен.
От фактическа страна , въз основа на анализ на представиените по делото договор за строителство от 1991г., протокол обр.16 от 26.06.1994г. за приемане на строеж и разрешение за ползване №152 от 02.08.1994г. на строеж „Складова част – 1 етап от едноетажен магазин, е прието, че през 1991г. между Столична община и [фирма], праводател на [фирма], е сключен договор за изработка с предмет дофинансиране и доизграждане на започнато строителство върху терен, за който няма спор, че е общинска собственост. Изложени са съображения, че извършеното строителство, което предявилото иска дружество смита за подобрение, е в резултат на възлагане от общината по силата на валидно сключения договор, с оглед на което то не може да бъде квалифицирано като подобрение, извършено върху собствения на общината имот, за което собственикът да е знаел и не се противопоставил.
Взето е предвид обстоятелството, че в т.8, 9 и 10 от договора страните са постигнали съгласие досежно уреждането на имуществените последици във връзка с изграждането и бъдещите права върху обекта, като са се съгласили да регистрират търговско дружество за експлоатация на супермаркета в едномесечен срок от изграждането му, а в случай на неучредяване на О. възложителят СО се е задължил да отстъпи право на строеж върху процесния обект на изпълнителя, а последният да възстанови направените от възложителя разходи. Изложени са съображения, че предмет на договореното, което е под отлагателно условие, не съдържа съгласие по съществените елементи на продажбата на вещното право, за да се приеме, че представлява предварителен договор по смисъла на чл.19 ЗЗД, а оттам и че не може разпоредбата на чл.70, ал.3 да намери приложение в конкретния случай, доколкото, за да е налице приложение на тази норма и да се признаят на дружеството правата на добросъвестния владелец, следва да се установи, че владението му е предадено въз основа на предварителен договор. Посочено е, че дори да се приеме, че в сключения между страните договор ответникът се е задължил да прехвърли собствеността, по делото не е установено предаване на владението в изпълнение на това задължение, като са изложени съображения, че очевидно дружеството е допуснато до имота с цел изпълнение на договорните му задължения, а не за да го ползва и то в качеството му на приобретател по предварителен договор.
Прието е също така, че в тежест на дружеството е установяването, че към момента на извършването на процесните подобрения е имал качеството добросъвестен владелец или приравнен на такъв, което в случая не е установено, като са изложени съображения, че обстоятелството, че в докладната на съответния кмет дружеството е признато за добросъвестен владелец, не обвързва съда в съдебен спор с предмет процесните правоотношения и въпроси.
Взето е предвид обстоятелството, че в отговора на исковата молба СО е възразила срещу дължимостта на сумата, за чийто размер обаче не съществува спор между страните, по съображения, че е удържала, т.е. прихваща с дължимото от дружеството обезщетение за ползване, непрецизно обозначено като наем, което служи само за база за определяне размера на обезщетението. Прието е, че между страните няма спор по заявения размер на обезщетението за ползване, за който размер дружеството се е съгласило, видно от писмо изп.№111-27/19.06.2015г. С оглед на това е прието, че признатото от ответника право на вземане следва да се счита погасено с извършено прихващане на насрещно също парично задължение на дружеството към ответника, което обуславя неоснователност на предявения иск.
Според настоящия състав основният правен въпрос, който има значение за извършването на преценка по дължимостта на претендираната от [фирма] сума, касае вида на сключения през 1991г. договор – определящ е както за възможността на касатора да бъде признато качеството „добросъвестен подобрител“ или в друго качество да му бъдат присъдени направените за построяването на сградата разноски, така и за възможността ответникът по касационна жалба да претендира обезщетение за лишаване от ползването на имота при липса на доказателства договорът да е бил развален.
В настоящия случай въззивният съд е квалифицирал на сключения през 1991г. договор като договор за строителство при наличие на изрична клауза, че финансирането на строителството се поема от изпълнителя, без да извърши при това тълкуване на волята на сключилите договора правни субекти и с оглед уговорките в т.8 и т.10 от същия. Поради това следва да се приеме, че така извършеното тълкуване противоречи на възприетите в практиката на ВКС критерии /решение №102/01.08.2017г. по т.д.№50254/2016г., постановено от състав на Четвърто ГО на ВКС; решение №156/16.06.2016г. по гр.д.№6042/2015г. на Четвърто ГО на ВКС и решение №38/01.02.2012г. по гр.д.№1227/2011г. на Второ ГО на ВКС/ и с оглед на това да се приеме, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса за начина, по който следва да се извърши в съдебно производство тълкуването на волята на страните за вида на сключения помежду им договор.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА до касационно обжалване решение №249/19.03.2018г. по в.гр.д.№3389/2017г. по описа на Софийски апелативен съд.
Указва на касатора в едноседмичен срок от съобщението да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 1318.50лв. /хиляда триста и осемнадесет лева и 50ст./ за разглеждане на жалбата по същество.
След представяне на доказателства, че дължимата държавна такса е внесена, делото да се докладва на председателя на Първо ГО на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: