Определение №540 от 31.10.2018 по гр. дело №1099/1099 на 2-ро гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 540

гр. София, 31.10. 2018 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети септември, две хиляди и осемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

като изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 1099/2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Л. Г. Г., [населено място], чрез процесуалния й представител адвокат Д. К., срещу въззивно решение № 6645/04.10.2017 г. по гр. д. № 8752/2016 г. по описа на Софийски градски съд, в частта, с която е оставено в сила решение от 11.11.2014 г. по гр. д. № 5869/2005 г. по описа на Софийски районен съд в частта, с която е постановено изнасяне на публична продан на основание чл. 288, ал. 1 ГПК /отм./ на следния имот: апартамент, на трети тавански етаж от жилищна сграда, построена в УПИ ІХ – 7, кв. 33 по плана на [населено място], м. „Горна баня“, със застроена площ от 116 кв. м., допуснат до съдебна делба между съделителите Л. Г. Г. и П. Г. Д. при равни делбени квоти. В касационната жалба се поддържат оплаквания, че решението в обжалваната част е недопустимо и неправилно – постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано– основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са изложени твърдения за постановяване на решението по правни въпроси, решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд по приложението на чл. 288 ГПК /отм./ – основание за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпросите са: към кой момент следва да бъде извършена преценката дали съделителят, направил искане за възлагане на имота, притежава жилище; при преценката на предпоставките за възлагане на имота на единия съделител, който е направил такова искане, следва ли съдът да установи дали наследственият имот е в състояние да бъде обитаван; към кой момент се индивидуализира имотът, предмет на делбата. Формално се посочва и основанието по чл. 280, ал.1, т.2 ГПК без релевиране на въпроси и обосноваване наличието му. По въпросите: следва ли въззивният съд да даде указания в доклада си да се изследва въпросът дали таванският етаж е бил в състояние да бъде обитаван към датата на откриване на наследството и как следва да процедира, ако към момента на откриване на наследството процесният имот не е бил в състояние да бъде обитаван, се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът твърди, че решението е недопустимо и очевидно неправилно по чл. 280, ал. 2 ГПК, тъй като липсва годен предмет на делбата. Съдът не е изследвал въпроса дали процедурата по § 16, ал. 1 и ал. 2 ПЗР на ЗУТ е приключила и какъв е бил актуалният статут на процесния имот. Налице е строеж с отклонения от архитектурния проект, липсва удостоверение за търпимост, заповед за узаконяване, удостоверение за ползване, съответно годен предмет на разпоредителна сделка и на публична продан /решение № 325/2012 г. по гр. д. № 1718/2009 г., ВКС, І г. о., решение № 384/2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, І г. о./.
Ответникът по касационната жалба – П. Г. Д., [населено място], чрез пълномощника си адвокат В. Д., оспорва жалбата и счита, че не следва да се допуска касационно обжалване в становище по чл. 287, ал. 1 ГПК. Претендира присъждане на направените пред касационната инстанция разноски.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното:
С въззивното решение, постановено във втората фаза по извършване на делбата, е отменено решение от 11.11.2014 г. по гр. д. № 5869/2005 г. по описа на Софийски районен съд, в частта, с която е отхвърлена претенцията на Л. Г. срещу П. Д. с правно основание чл. 30, ал. 3 ЗС за заплащане на посочени подобрения и П. Д. е осъдена да заплати на Л. Г. сумата от 672,84 лв., съставляваща Ѕ ид. част от стойността на подобренията в процесния имот. Първоинстанционното решение е оставено в сила в частта, с която е постановено изнасяне на публична продан на основание чл. 288, ал. 1 ГПК /отм./ на процесния имот: апартамент, на трети тавански етаж от жилищна сграда, построена в УПИ ІХ – 7, кв. 33 по плана на [населено място], м. „Горна баня”, както и в частта, с която е отхвърлена претенцията на Л. Г. срещу П. Д. с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС за периода от 09.11.2006 г. до 31.05.2010 г. и за разликата над 591 лв. до пълния предявен размер от 6 000 лв. и претенцията по чл. 30, ал. 3 ЗС над сумата от 672, 84 лв. до предявения размер от 3 555 лв. Въззивното решение в частта по претенциите по сметки не е обжалвано и е влязло в сила.
Въззивният съд е приел, че извършването на делбата на процесния апартамент при равни за съделителите квоти е допуснато с влязло в сила на 16.08.2011 г. решение № 5979/14.12.2010 г. по гр. д. № 3924/2006 г. по описа на Софийски градски съд. За да се уважи искането на ищцата Л. Г. за възлагане на имота следва да са налице кумулативно предпоставките на чл. 288, ал. 3 ГПК /отм./, а именно: съсобствеността между страните да е възникнала в резултат на наследяване, имотът да е неподеляемо жилище, съделителят при откриване на наследството да е живял в него и да не притежава друг жилищен имот. След подялбата на сградата през 1974 г. всяка от страните е получила етаж, като процесният трети е получен в дял от майка им В. О. В.. Съсобствеността върху него е възникнала в резултат на наследяване след смъртта й на 23.01.1997 г., имотът е неподеляем /видно от приетите пред Софийски районен съд заключения на СТЕ/, но липсват доказателства, че към момента на откриване на наследството през 1997 г. ищцата Г. е живяла в процесния имот – апартамент на трети етаж в сградата. От свидетелските показания се установява, че третият, т. н. тавански етаж се е ползвал от дъщерята на ищцата, както и от ответницата през годините, след смъртта на общата наследодателка, но не и от ищцата. Ищцата е дарила жилищните си имоти преди делбеното производство и не разполага с друг жилищен имот към момента на извършване на делбата, но не се установява да е живяла в процесния имот към момента на откриване на наследството, за да се уважи възлагателната й претенция. Делбеният имот е неподеляем и не може да бъде поставен в един от дяловете, поради липса на една от предпоставките за това, същият следва да се изнесе на публична продан, като единствен възможен способ за ликвидиране на съсобствеността – чл. 288, ал. 1 ГПК /отм./.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал.1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията по реда на чл. 288 ГПК. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства.
Не са налице основанията за допускане на касационно обжалване по въпроса към кой момент следва да се извърши преценка дали съделителят, направил искане за възлагане на имота, притежава жилище, тъй като не е с обуславящо значение за изхода на спора, освен това липсва позоваване и посочване на съдебна практика, с която решението е в противоречие. Въз основа на представените нотариални актове въззивният съд е приел, че ищцата не разполага с друг жилищен имот към момента на извършване на делбата, но въпреки това не са налице всички кумулативно изискуеми предпоставки имотът да се възложи в неин дял на основание чл. 288, ал. 3 ГПК /отм./. Не преценката за притежаване на друго жилище е обусловила правните изводи за отхвърляне на възлагателната претенция, а липсата на пълно и главно доказване на факта, че ищцата е живяла в процесното жилище към момента на откриване на наследството на общия наследодател В. В..
Въпросът към кой момент се индивидуализира имотът, предмет на делбата е неотносим и не обуславя допускане на касационно обжалване на решението. Той не е бил предмет на обсъждане пред въззивната инстанция във втората фаза по извършване на делбата, поради формираната сила на пресъдено нещо с влязлото в сила решение № 5979/14.12.2010 г. по гр. д. № 3924/2006 г. по описа на Софийски градски съд по въпросите между кои лица, при какви квоти и за кои имоти следва да се извърши делбата, с оглед дадената от ищеца в исковата молба индивидуализация на делбения имот.
Формулираните въпроси относно задължението на въззивния съд да изследва дали делбеният имот към момента на откриване на наследството е бил годен за обитаване, да даде указания в доклада си относно доказването на този факт и как следва да процедира при установяването му, по съществото си представляват касационни оплаквания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Те нямат характеристиките на правни въпроси по смисъла на ТР № 1/2010 г. ОСГТК, ВКС, и не могат да послужат като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване в производството по предварителна селекция на касационните жалби по чл. 288 ГПК. Следва да се посочи, че в съответствие с трайно установената практика на ВКС /ТР № 1/19.05.2004 г. по гр. д. № 1/2004 г., ОСГК, ВКС/ въззивният съд е приел, че за да бъде уважена възлагателната претенция следва да се установи кумулативното наличие на всички предпоставки, предвидени в чл. 288, ал. 3 ГПК /отм./. Обстоятелството дали съделителят е живял в едно домакинство с наследодателя следва да се преценява конкретно, като доказателствената тежест се носи от ищеца. Решаващите изводи на съда след преценка на писмените и гласни доказателства са, че касаторът не е доказал към момента на откриване на наследството през 1997 г. да е живял в делбения имот или в едно домакинство с общия наследодател. Съдът не е изследвал причините, поради които ищцата не е обитавала и не е могла да ползва апартамента, доколкото самият закон не вменява такова задължение. От значение е, че ищцата не е доказала трайно фактическо състояние, продължило във времето, както и пребиваване в делбения имот, с цел използването му по предназначение. Въпросът дали следва да се отчитат и други обстоятелства при възлагането /например дали делбеният имот е бил годен за обитаване към момента на откриване на наследството/, не може да получи решение по пътя на тълкуването на закона и неговото прилагане, в което се изразяват функциите на съда.
Въззивното решение не е и недопустимо по релевираните от касатора твърдения. Между страните има формирана сила на пресъдено нещо по въпроса налице ли е годен обект на съдебна делба, който не може да се преразглежда от съда във втората фаза на делбата или при обжалване на решението по извършването й, поради което и възражението за липса на предмет на делбата е преклудирано, а посочената съдебна практика е неотносима. Прието е, че процесният имот е обособен като самостоятелен жилищен етаж по смисъла на § 5, т. 30 ДР на ЗУТ, не е узаконен, но е търпим и не подлежи на премахване, съответно може да бъде предмет на делба.
Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /постановен „contra legem“, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или „extra legem“, когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма/. Не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика.
С оглед изложеното, следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението.
Предвид изхода на производството по чл. 288 ГПК и направеното в отговора на касационната жалба искане, жалбоподателят следва да заплати разноски на ответницата по касационната жалба П. Г. Д. в размер на 1200 лв. /хиляда и двеста лева/ – възнаграждение за един адвокат, съгласно приложените доказателства.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 6645 от 04.10.2017 г. по гр. д. № 8752/2016 г. по описа на Софийски градски съд, в обжалваната част.
ОСЪЖДА Л. Г. Г. да заплати на П. Г. Д. разноски за производството по чл. 288 ГПК в размер на 1200 лева.
Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

Оценете статията

Вашият коментар