О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 540
Гр. София, 09.08.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия второ отделение в закрито заседание на пети март две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурор
изслуша докладваното
от съдията /председател/ ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело № 519/2012 г.
Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Камелия П. К.-едноличен търговец с фирма „Камелия У.” със седалище [населено място] подадена чрез процесуалния й представител адвокат Б.К. от АК-С. срещу решението на Пловдивския апелативен съд № 28/28.01.2012 г. постановено по в.т.д.№ 1249/2011 г. С това решение след отмяна на първоинстанционното решение на Смолянския окръжен съд № 30/11.07.2011 г. по т.д.№ 15/2011 г. в частта, с която е осъдено [фирма] [населено място] да заплати на [фирма] сумата 34114.66 лв. и сумата 2084.66 лв. представляващи допълнителни парични вноски, апелативният съд е отхвърлил като неоснователен предявеният от ищцата-касатор иск по чл.134 ТЗ за посочените суми.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Като съществено процесуално нарушение на разпоредбата на чл.22 ал.1 т. 5 ГПК се сочи участието на съдия К. А. при постановяване на въззивното решение тъй като тя е била в състава на апелативния съд и при предходното разглеждане на същото дело по повод подадена въззивна жалба срещу първоинстанционното решение на ОС-Смолян № 62/02.07.2010 г. по т.д.№ 38/2009 г., което е било обезсилено и делото е върнато за ново разглеждане и произнасяне по предявения иск по чл.134 ТЗ. Излагат се съображения, че въззивният съд не е обсъдил в цялост събраните доказателства, неправилно е преценил фактите по делото и приложил материалния закон, което е довело до погрешни крайни изводи досежно спорните правоотношения.
В допълнително изложение към касационната жалба касаторът сочи основания за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т. 2 и т. 3 ГПК по поставения процесуален въпрос: може ли съдия взел участие в състава на въззивната инстанция постановила решение за обезсилване първоинстанционното решение и връщане на делото за ново разглеждане от първоинстанционния съд, да участвува отново при решаване на спора по същество от въззивния съд. Същите основания за допускане на касационно обжалване се поддържат и по отношение на поставените материалноправни въпроси свързани с приложението на чл.134 ТЗ, а именно: задължителен елемент от решението по чл.134 ТЗ ли е срокът за връщане на допълнителните вноски или може да бъде определен с отделно решение на ОС на съдружниците и може ли да се оспорва правото на съдружник да получи обратно направената от него допълнителна парична вноска след като решението на ОС не е било обжалвано и е изпълнено от съдружниците. Позовава се на приложените към жалбата съдебни актове – определения и решения на различни състави на ВКС.
Ответникът по касационната жалба [фирма] [населено място] чрез процесуалния си представител адвокат В.Я. от АК – П. изразява становище, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване, а по същество – направените оплаквания са неоснователни. Претендира заплащане на направените съдебни разноски за касационното производство в размер на сумата 2600 лв. – адвокатско възнаграждение по представения към отговора договор за правна защита и съдействие.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложеното в касационната жалба и провери данните по делото намира, че жалбата е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност, не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване. Преценката се извършва с оглед критериите предвидени в чл.280 ал.1 ГПК при спазване на указанията дадени в ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС.
Видно от данните по делото, с обжалваното решение след частична отмяна на първоинстанционното решение в осъдителната му част, въззивният съд е отхвърлил като неоснователен предявеният от ищцата-касатор иск по чл.134 ТЗ. Делото се гледа на втори път от Пловдивския апелативен съд, който с решение № 796/02.12.2010 г. по т.д.№ 902/2010 г. е обезсилил първото решение на ОС-Смолян като постановено по непредявен иск по чл.55 ЗЗД и е върнал делото за ново разглеждане и произнасяне по иска на основанието, на което е предявен. Анализирайки смисъла и съдържанието на решението на ОС на съдружниците от 01.03.2002 г., на което ищцата основава претенцията си и съпоставяйки го с изискванията предвидени в разпоредбата на чл.134 ТЗ, въззивният съд е направил решаващия извод, че посочените в него суми нямат характер на допълнителни парични вноски по смисъла на закона. Изложени са съображения, че по делото липсват данни, че към момента на вземане на решението ответното дружество е имало нужда от парични средства, което да обоснове необходимостта съдружниците да направят допълнителни парични вноски за определен срок. Наведени са доводи, че в случая не се касае за временно кредитиране, а решението е за участие при „влагане на капитала” за подобрение на дълготрайни активи и не е предвидено връщането на сумата. Освен това, сумата от 23 160.37 лв. ищцата е внесла една година преди решението на ОС и няма основание да се приеме, че го е сторила в изпълнение на посоченото решение от 01.03.2002 г., от което тя черпи правата си.
При тези данни по поставения от касатора процесуален въпрос настоящият съдебен състав счита, че не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване, тъй като не попада в обсега на основанията за отвод по т.5 на чл.22 ал.1 ГПК. Постоянна и непротиворечива е съдебната практика, че цитираният текст урежда хипотезата на отвод на съдия взел участие при решаване на делото по същество, какъвто не е настоящия случай. Видно от данните по делото, съдебният състав постановил решение № 28/26.01.2011 г. по т.д.№ 1249/2011 г. на ОС-Пловдив при първото обжалване с въззивна жалба на първоинстанционното решение не се е произнесъл по съществото на спора, а само по допустимостта на обжалваното решение, което е било обезсилено като постановено по непредявен иск, а делото е върнато на окръжния съд за произнасяне по иск по чл. 134 ТЗ. В тази връзка не е налице законна пречка съдия Кр.А. да участвува в състава постановил решението по същество при повторно въззивно обжалване. Цитираните определения на ВКС в касационната жалба са постановени при друга фактическа обстановка и в случая са неотносими, поради което не е налице твърдяното основание за противоречива съдебна практика по поставения правен въпрос.
Поставените от касатора материалноправни въпроси относно приложението на чл.134 ТЗ са ирелевантни, тъй като не са обусловили правните изводи на съда, поради което не формират общото основание за достъп до касация по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Това е така, защото с оглед конкретните данни по делото, решаващият съд е приел, че решението на ОС на съдружниците от 01.03.2002 г. по отношение претендираните суми-предмет на искането въобще няма характер на решение за извършване на допълнителни парични вноски по смисъла на чл.134 ТЗ поради което искът за възстановяването им на посоченото основание е неоснователен. До този извод съдът е достигнал в резултат на тълкуване на процесното решение на ОС.
Поначало възникването на задължението за внасяне на допълнителни парични вноски от съдружниците е свързано с наличието на определени предпоставки. Както в доктрината, така и в съдебната практика се приема, че по естеството си те представляват вътрешен източник за временно кредитиране на дружеството от членовете му за определен период от време при възникнала необходимост. Тъй като вземането на решението от ОС и изпълнението му е свързано с настъпването на определени правни последици за членовете на дружеството /чл.134 ал. 2 и чл.126 ал.3 т.4 ТЗ/, в него трябва да бъде определен точният размер на паричните вноски и посочен срок за внасянето и връщането им на съдружниците. С тези вноски не се променя капитала на дружеството, нито влияе на съотношението на дяловете на отделните съдружници. В случая тълкувайки съдържанието на процесното решение на ОС в съвкупност със събрания по делото доказателствен материал съдът е направил извода, че претендираните суми не представляват допълнителни парични вноски. Този извод е относим единствено към настоящия спор и касае правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията на касатора за необоснованост и незаконосъобразност на обжалваното решение представляват основания за касиране по смисъла на чл.281 т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите предвидени в чл.280 ал.1 ГПК. Различният резултат в представеното към жалбата р. № 1548/17.11.2000 г. по гр.д.№ 927/2000 г. на ВКС, V г.о. се дължи на различните факти по това дело и е обусловен от събрания доказателствен материал.
По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на постановеното въззивно решение, като в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъдят направените от него съдебни разноски в касационното производство в размер на сумата 2600 лева представляваща изплатеното адвокатско възнаграждение по приложения към отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие.
Мотивиран от изложеното и на основание чл. 288 ГПК, съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд № 28/ 26.01.2012 г. постановено по в.т.д.№ 1249/2011 г.
ОСЪЖДА Камелия П. К., ЕГН [ЕГН], действуваща като едноличен търговец с фирма „Камелия У.” [населено място], ЕИК[ЕИК] да заплати на [фирма] [населено място], ЕИК 120 520422 сумата 2600 лв. /две хиляди и шестстотин/ лв. съдебни разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: