1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 541
гр.София, 12.06.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
шести юни две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 1421/ 2018 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. Д. Й. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Варненски окръжен съд № 19 от 04.01.2018 г. по гр.д.№ 1319/ 2017 г., в частта му, с която са потвърдени решение от 27.10.2016 г и определение от 24.04.2017 г. на Варненски районен съд по гр.д.№ 4/ 2016 г. за отхвърляне на предявените от жалбоподателя против [фирма], [населено място], искове, квалифицирани по чл.74 ал.1 КТ, чл.344 ал.1 т.1 и т.3 КТ, чл.128 ал.1 КТ и чл.224 ал.1 КТ за обявяване на недействителността на сключения между страните трудов договор № 1245/ 30.06.2015 г.; за признаване за незаконно и за отмяна на уволнението, извършено със заповед № 1079 от 09.07.2015 г.; за заплащане на обезщетение за оставане без работа в размер 1 000 лв и за осъждане на К. Д. Й. да заплати на [фирма] 800 лв разноски по делото – адвокатско възнаграждение. В останалата част (с която са отхвърляни предявените искове, квалифицирани по чл.128 ал.1 КТ и чл.224 ал.1 КТ за заплащане на неизплатено трудово възнаграждение за един работен ден в размер 30 лв и на обезщетение за неизползван отпуск в размер 20 лв и с която частично е прекратено производството) въззивното решение не е обжалвано.
В инкропорираното в жалбата на К. Й. изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК са повдигнати като основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол следните (цитирани) правни въпроси: „Действителен ли е трудов договор сключен за определен срок изцяло в полза на работодателя (една от страните), с тримесечно предизвестие и срок на изпитване равен на предизвестието, съответно равни на срока, за който е сключен, и прекратен на основание чл. 71, ал. 1 от КТ, а това основание не подлежи на съдебен контрол?”; „Следва ли страните по трудов договор да отправи писмено уведомление за прекратяване на трудовият договор на основанието чл. 71, ал. 1 от КТ?” и „Противоречи ли НАРЕДБА № 1 от 9 Ю. 2004 г. ЗА МИНИМАЛНИТЕ РАЗМЕРИ НА АДВОКАТСКИТЕ ВЪЗНАГРАЖДЕНИЯ Издадена от Висшия адвокатски съвет, изм. и доп. ДВ. бр.84 от 25 Октомври 2016г. на актове на Европейския съюз и Европейския съд?”.
Ответната страна не взема становище по жалбата.
Съдът намира жалбата за допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване.
Въззивният съд приел за установено, че ищецът е работил по трудов договор от 30.06.2015 г. в ответното дружество, заемал е длъжността „помощник – готвач” с основно месечно възнаграждение 500 лв. Договорът бил сключен със срок за изпитване в полза на работодателя и със срок на действие до 30.09.2015 г., като едностранното му прекратяване могло да стане с отправяне на тримесечно предизвестие. На 09.07.2015 г. представляващият дружеството – работодател издал заповед за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл.71 ал.1 КТ, която заповед е връчена на работника на 08.09.2015 г. При така установените факти съдът отхвърлил доводите на ищеца, че трудовият договор е недействителен поради уговарянето на срок за изпитване само в полза на работодателя, с което той умишленото въвежда работника в заблуждение и го поставя в невъзможност да прекрати договора. Съдът посочил, че трудовият договор със срок за изпитване в полза на работодателя е изрично уреден в КТ с оглед възможността да се прецени годността на работника да се справи с възложената му работа. Работодателят може да прекрати едностранно този договор, ако преценката за работата е неблагоприятна, като не е необходимо да се мотивира. Включването на такава уговорка в трудов договор не противоречи на закона, нито го заобикаля, поради което същият не е недействителен. По отношение на законността на уволнителното волеизявление въззивният съд посочил, че в жалбата не се съдържат конкретни оплаквания, първоинстанционното решение е валидно и допустимо по исковете по чл.344 ал.1 т.1 и т.3 КТ и не може да бъде отменено без посочени от въззивника основания (чл.269 изр.2 ГПК). По отношение на разноските, които ищецът е осъден да заплати на ответника в първоинстанционното производство, съдът посочил, че те са под минималния размер, предвиден в Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения и не могат да бъдат намалявани по реда на чл.78 ал.5 ГПК.
С оглед тези мотиви на въззивния съд, поставеният от жалбоподателя материалноправен въпрос „Следва ли страните по трудов договор да отправи писмено уведомление за прекратяване на трудовият договор на основанието чл. 71, ал. 1 от КТ?” не е обуславящ. Въззивният съд не е разрешавал този въпрос, тъй като той не е поставен с въззивната жалба на ищеца. Съгласно чл.269 ГПК, ако не се касае до нищожност или недопустимост на обжалваното пред нея първоинстанционно решение, въззивната инстанция е ограничена при произнасянето си от посоченото в жалбата. Когато въззивникът не се оплакал от конкретно фактическо установяване или правно разрешение на първоинстанционния съд, втората инстанция не може да се произнесе служебно. Недопустимо е правният въпрос да се постави за първи път пред касационната инстанция, защото тя контролира правните разрешения на въззивния съд, а не дава отговори по въпроси, които заинтересованата страна не е повдигнала пред инстанцията по същество.
Останалите въпроси са обуславящи, но не са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, нито имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. По разрешаването им има установена практика, според която договор със срок за изпитване може да се сключи както с цел да се провери годността на работника да изпълнява възложената му работа (срок за изпитване в полза на работодателя), така и с цел работникът да провери дали работата е подходяща за него (срок в полза на работника). В срока на изпитване работодателят извършва преценка за годността на служителя да изпълнява възложената му работа, която преценка не подлежи на съдебен контрол, а до изтичане на срока за изпитване разполага с правото да прекрати трудовия договор без предизвестие. Независимо в чия полза е уговорен срокът за изпитване, за да се прекрати действието на трудовия договор е достатъчно писменото изявление на страната, в чиято полза е уговорен срокът, да достигне до насрещната страна, без да се излагат причините, мотивирали страната да прекрати договора (така решение № 11/ 24.01.2012 г. по гр.д.№ 1783/ 2010 г., IV г. о., решение № 65/ 24.03.2015 г. по гр.д.№ 5669/ 2014 г., ІІІ г.о.). Уговорката, с която срок за изпитване има само работодателят, е действителна и не противоречи на закона, тъй като КТ изрично я урежда. Тя би могла да бъде нищожна като заобикаляща закона когато с нея се цели не проверка на годността на работника за изпълняваната работа, а прекратяване на договора с работника по облекчения за работодателя ред по причини, които не са свързани с изпълняваната работа (решение № 118/ 04.06.2015 г. по гр.д.№ 6968/ 2014 г., ІІІ г.о.) каквито обстоятелства в настоящето производство не се твърдят. Национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, не противоречи на правото на ЕС, ако с оглед на конкретните условия за прилагането й отговаря на легитимни цели и ако така наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели (решение на Съда на Европейския съюз (първи състав) от 23 ноември 2017 година по съединени дела C-427/16 и C-428/16). При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е съобразил така установената практика и няма основание актът му да бъде допуснат до касационен контрол.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Варненски окръжен съд № 19 от 04.01.2018 г. по гр.д.№ 1319/ 2017 г. в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: