1
4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 541
гр.София, 16.05.2017г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети майдве хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
Любка Андонова
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N 184 описа на ВКС за 2017 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 28.10.2016г. по гр.д.№620/2016г., с което ОС София е уважил обективно съединени искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ.
Жалбоподателят – [фирма] , чрез процесуалния си представител поддържа, че с обжалваното решение съдът се е произнесъл по правен въпрос в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото. Моли да се допусне касационното обжалване и да се отмени обжалваното решение като неправилно.
Ответникът В. С. Г., чрез процесуалния си представител, в писмено становище поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., приема за установено следното:
Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанциооното решение , е признал за незакнонно и е отменил уволнението на В. С. , извършено със заповед № 946/ 12.06.2015 г. на управителя на – [фирма] , възстановил го е е на предишната заемана от него работа – “работник, сортировач /зареждане на линии/” и на основание чл.344, ал.1, т.3, във вр. с чл.225, ал.1 КТ работодателят е осъден да заплати сумата 3 120 лв., представляваща обезщетение за оставане без работа поради уволнението, считано от 15.06.2015 г. до 15.12.2015 г., заедно със законната лихва върху главницата, считано от 17.06.2015 г. до окончателното й изплащане.
Прието е за установено, че между страните е съществувало трудово правоотношение, по силата на което ищецът е заемал длъжността „работник, сортировач”, с място на работа фабрика в [населено място], като трудовото правоотношение е възникнало за неопределено време.Установено е също така, че със заповед № 946/12.06.2015 г. на пълномощника на управителя на дружеството – работодател, трудовитя договор между страните е прекратен на основание чл.195, ал.1, във вр. с чл.190, ал.1, т.4, във вр. с чл.187, т.8, изр.1 КТ, като са описани следните нарушения: на 29.05.2015 г. около 19.00 ч. работникът е бил свидетел на нарушение на вътрешния ред в предприятието, извършено от друг работник /П.И./, изразяващо се в преместване на охранителните камери, наблюдаващи вендинг автоматите в столовата и промяна на обхвата им на наблюдение, за което ищецът не е информирал своевременно ръководството на фабриката; на 05.06.2015 г. работникът отново е станал свидетел на извършено нарушение от същия работник, изразяващо се в упражняване на физическа сила, преместване на охранителните камери, наблюдаващи автоматите, за което също не е информирал ръководството. Констатирано е, че в заповедта е отразено, че е издадена след поискване на обяснения от работника, както и че по своето естество извършените нарушения представляват злоупотреба с доверието на работодателя.
Съдът е приел, че осъщественото бездействие от страна на работника, изразяващо се неуведомяване на ръководството на предприятието за извършени нарушения от друг работник, не съставлява дисциплинарно нарушение по чл.190, ал.1, т.4 КТ – злоупотреба с доверието, оказано при възлагане изпълнението на работата за длъжността. Посочено е, че това бездействие няма отношение към задълженията за предоставяне на работна сила и за точно и добросъвестно изпълнение на трудовите задължения, защото не произтича от трудовата функция на ищеца, като е взет предвид факта, че установената в трудовия договор трудова функция на работника не включва в съдържанието си задължения по охрана на материални ценности, за да може да се приеме, че всяко бездействие на работника свързано с опазването им, в това число неуведомяването или несвоевременното неуведомяване за посегателство, съставлява неизпълнение на трудово задължение.
Съдът е изложил съображения за това, че злоупотребата с доверието може да се прояви в различни форми, чиято обща характеристика е злепоставяне на отношенията на доверие между работник и работодател, но вслучая не е налице възползване от служебното положение от страна на работника и неговото бездействие не злепоставя и работодателя пред трети лица.
Съдът е приел, че работодателят не е съобразил законовите критерии по чл.189, ал.1 КТ, а именно: тежестта на нарушението, обстоятелствата, при които е извършено и поведението на работника, като не е съобразено и поведението на работника – на същия до този момент не са били налагани дисциплинарни наказания, при което работодателят не е наложил адекватно дисциплинарно наказание.
При така установените факти съдзът е счел предявените искове за основателни и ги е уважил.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК, жалбоподателят-работодател, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правен въпрос от значение за спора: включват ли се в съдържанието злоупотреба с доверието на работодателя нарушения на задължения, които не са прако свързани с трудовата функция на служителя, но които са предвидени в Правилника за вътрешния трудов ред на предприятието, как се прецнява тежестта на нарушението когато П. предвижда тежка степен на противоправност и възможност за налагане на дисциплинарно наказание, как следва съдът да прецени правната квалификация на нарушението-съобразно посочената такава от работодателя или от обективните признаци на нарушението. Поддържа, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Представя решения на състави на ВКС за същността на нарушението „злоупотреба с доверието”, за задължението на съда да определи нарушението по неговите обективни признаци, без значение е посочената в заповедта законова квалификация и решение от 04.10.2012г. по гр.д.№282/2012г., ІV г.о. на ВКС за значението на нарушени правила, утвърдени с П..
Настоящият съств на ВКС намира, че не са налице сочените от жалбоподателя основания за допускане на касационно обжалване по поставеня въпрос на соченото основание. В практиката, изразена и в решение, постановено по чл.290 ГПК, от 14.05.2012г., по гр.д.№447/2011г., ІV г.о. на ВКС, се приема, че при спор за законност на дисциплинарно уволнение в тежест на работодателя е да докаже извършването на всички дисциплинарни нарушения, които са дали основание за прилагането на най-тежката дисциплинарно наказание и в случай, в какъвто смисъл се е произнесъл и съдът в обжалваното въззивно решение. Налице е задължителна практика по въпроса за критериите за определяне на дисциплинално наказание, изразена и в решение от 17.03.2014 г., по гр.дело № 3731/ 2013 година, ІV г.о. на ВКС, в което е прието, че съдът е задължен да извърши съдебен контрол за тяхното изпълнение, в който смисъл е и даденото разрешение в решение № 372/01.07.2010 г., по гр.д.№1040 г., ІV г.о. на ВКС, според което дисциплинарното наказание се определя по преценка на работодателя или на определено от него лице, но при оспорване на наказанието съобразяването му с тези обстоятелства е предмет на съдебния контрол. Приема се, включително и в представената от жалбоподателя практика, че критериите по чл. 189 ал.1 КТ за определяне тежестта на нарушение на трудовата дисциплина се определят от всички обективни и субективни обстоятелства при които то е извършено, като когато с П. са създадени специални правила и норми, насочени към опазване на материалните ценности, до които работникът има достъп и тези правила бъдат нарушени, противоправността на поведението на извършилия нарушението е от най-голяма степен, като тя е обусловена от вероятността да възникнат значителни вредни последици за работодателя. Съобразявайки се именно с трайно установената практика въззивният съд е приел, че извършените от работника нарушения не съставляват основание да му бъде наложено най-тежкото дисциплинарно наказание – уволнение.
Така установената практика не е неправилна, поради което не се налага да бъде променянана като бъде допуснато касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
На основание чл.78, ал.3 ГПК на ответника не се дължат разноски , тъй като не се представят доказателства за направени такива пред ВКС.
Предвид изложените съображения, съдът
о п р е д е л и :
Не ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 28.10.2016г. по гр.д.№620/2016г. на ОС София.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: