8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 541
С., 20.06. 2016 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети май, през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 2049 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпили са касационни жалби от [фирма] [населено място], чрез пълномощника си адв. В. Л. от АК-С., против въззивно решение № 7279/15 от 27.10.2015 г. и решение от 15.12.2015 г. в производство по реда на чл. 247 ГПК, постановени по в.гр.д. № 8707/2015 г. на Софийски градски съд, ГО, ІІ-д въззивен състав, в частта, с която като е потвърдено решение от 07.02.2013 г. на Софийски районен съд, 119 с-в, постановено по гр.д. № 11999/2012 г., са уважени предявените от А. Л. А. от [населено място] срещу [фирма] [населено място], искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ, за заплащане на сумата 41 641,04 лв., представляваща незплатено трудово възнаграждение, за периода от 01.09.2009 г. – 15.11.2011 г., както и сума в размер на 5 060, 73 лв., представляваща брутния размер на допълнителното трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит, начислено за периода от 01.09.2009 г. – 15.11.2011 г., със законните последици и е допусната поправка на О. в диспозитива на основното решение. Постъпила е и насрещна касационна жалба от А. Л. А. от [населено място], чрез пълномощника му адв. В. Б. от АК-С., в частта на въззивното решение, с която исковете са отхвърлени до предявените размери.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което са уважени предявените срещу него искове по чл. 128, т. 2 КТ, съдът се е произнесъл по правни въпроси, от значение за изхода на делото, които са решени в противоречие с практиката на ВКС, решавани противоречиво от съдилищата, както и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Изведените от касатора правни въпроси са – за недопустимост на въззивното решение като постановено срещу ненадлежен ответник, тъй като исковете са предявени срещу [фирма], а са уважени срещу [фирма]; от кой момент за ищеца-служител възниква правото на допълнително възнаграждение по чл. 12, ал. 1 от Наредбата за организацията и структурата на работната заплата, ако за целия период на трудово правоотношение не е представил на работодателя доказателства за придобит трудов стаж; достатъчно ли е сходство в наименованията на длъжностите, заемани от служителя в различни предприятия, за да се приеме, че е налице същата, сходна или със същия характер работа, длъжност или професия по см. на чл. 12, ал. 1 Н.; дължи ли се заплащане на трудово възнаграждение без работникът/служителят да е положил реално труд при работодателя; при предявяване на иск по чл. 128, т. 2 КТ за определен период, обхващащ няколко месеца, колко са предявените искове – един, или за всяко отделно месечно трудово възнаграждение следва да се счита предявен отделен иск; допустимо ли е чрез производство по реда на чл. 247 ГПК въззивната инстанция да потвърди диспозитив на първоинстанционно решение, какъвто липсва. Позовава се и представя съдебна практика, както следва: определение № 452 от 09.07.2012 г. на ВКС по ч.т.д. № 360/2012 г., І т.о., постановено в производство по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК, решение № 7 от 01.04.2011 г. на ВКС по гр.д. № 954/2009 г., ІV г.о., решение № 282 от 01.09.2011 г. на ВКС по гр.д. № 110/2010 г., ІV г.о., решение № 376 от 21.11.2011 г. на ВКС по гр.д. № 329/2011 г., ІІІ г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК.
Ответникът по касационната жалба А. Л. А. от [населено място], чрез пълномощника си адв. В. Б. от АК-С., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, я оспорва като неоснователна и изразява становище за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Предявил е насрещна касационна жалба срещу въззивното решение в отхвърлителната му част като в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставил правния въпрос относно правомощията на въззивния съд да обсъжда доводи и доказателства, които не са заявени с отговора на исковата молба, с твърдението, че той е обусловил изхода на делото в тази част и е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС като се позовава и представя две решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК.
Ответникът по насрещната касационна жалба [фирма] [населено място], в писмен отговор по чл. 287, ал. 3 ГПК я оспорва като неоснователна и изразява становище за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
К. жалби са срещу подлежащи на обжалване актове на въззивен съд – уважени оценяеми искове по чл. 128, т. 2 КТ, с цена над 5 000 лв. и по чл. 247 ГПК за поправка на О., поради което се явяват допустими. Същите са редовни като подадени в срока по чл. 283 ГПК. Редовна е и подадената насрещна касационна жалба.
Производството пред въззивния съд се е развило по реда на чл. 294 ГПК, вр. с чл. 258 и сл. ГПК. В. съд е приел, че съобразно решението на Върховния касационен съд, постановено по реда на чл. 290 ГПК, с което ВКС е върнал делото по предявените искове с правна квалификация чл. 128 КТ за ново разглеждане от въззивния съд, съдът съобразявайки при произнасянето си указанията, дадени от Върховния касационен съд по прилагането и тълкуването на закона, съгласно чл. 294, ал. 1 ГПК, предмет на въззивното обжалване е първоинстанционното решението в частта, с която съдът се е произнесъл по исковете с правно основание чл. 128, т. 2 КТ за присъждане на сума в размер на 51 000 лв., представляваща неплатено трудово възнаграждение, за периода от 01.09.2009 до 15.11.2011 г. и на сума в размер на 6 606 лв., представляваща допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит, за периода от 01.09.2009 до 15.11.2011 г. като решението на Софийски районен съд, в частта, с която е уважен предявения иск с правно основание чл. 222, ал. 3 КТ, е влязло в сила на 24.04.2015 г. Съдът е приел, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част, тъй като е постановено срещу съществуващо и правосубектно лице – [фирма], което се установява от проверка за регистрацията на посочения в исковата молба ответник в Търговския регистър по единния му идентификационен код като посочването на грешна правна форма на това юридическо лице в решението се дължи на допусната с исковата молба грешка, което не го прави недопустимо предвид съвпадението на всички останали белези, с които ответникът е индивидуализиран, а именно на наименованието и на единния идентификационен код, с тези на съществуващо юридическо лице – [фирма]. Приел е също така, че между страните в производството не е спорно, че за периода от 01.09.2009 до 15.11.2011 г., те са били обвързани от трудово правоотношение въз основа на трудов договор от 05.01.2009 г., по силата на който А. А. се е съгласил да изпълнява длъжността „заместник-изпълнителен директор” в ответното търговско дружество срещу получаване на основно трудово възнаграждение в размер на 2 000 лв., както и че трудовото правоотношение е прекратено, считано от 15.11.2011 г. По спорния въпрос дали за процесния период ищецът е полагал труд, който следва да бъде заплатен, съдът е приел, че при анализ на всички събрани по делото писмени и гласни доказателства в тяхната съвкупност, се установява, че за времето от 01.09.2009 до 15.11.2011 г., ищецът А. е полагал труд на длъжността „заместник-изпълнителен директор” в [фирма], като в това си качество през този период той е извършвал дейност по закупуване на стоки, представляващи телекомуникационно оборудване, водил е преговори с други фирми и е участвал при получаването на стоката, както е извършвал и други дейности, свързани с характера на заеманата от него ръководна длъжност в дружеството. Съдът е приел, че ищецът е предоставил на ответника, като работодател работната си сила, за времето от 01.09.2009 до 15.11.2011 г., като е извършвал дейност, присъща на ръководната длъжност, която е заемал по процесното трудово правоотношение, поради което има право да получи уговорения размер на основното си трудово възнаграждение за този период, което възлиза на 52 909, 09 лв. Съобразявайки заключението на изслушаната съдебно-счетоводна експертиза, че работодателят е заплатил дължимия данък, както и вноските за здравно и обществено осигуряване, начислени върху основното възнаграждение, дължимо на работника, и съобразявайки задължителните указания, дадени с решение № 154/ 24.06.2015 г., постановено по гр.д. № 6134/ 2014 г. по описа на Върховен касационен съд, III г.о., съдът е приел, че на ищеца следва да се присъди остатъка от чистата сума за получаване след приспадане от брутното трудово възнаграждение на публичните държавни вземания за данък общ доход, здравни и осигурителни вноски, който възлиза на 41 641, 04 лева, тъй като по делото няма спор, а и доказателства за извършени плащания на трудовото възнаграждение в този размер в полза на ищеца от страна на ответника. Приел е за основателен и искът за заплащане на допълнително месечно възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит на работника, което е предвидено в чл. 12 от Наредбата, и се дължи задължително от работодателя в процент върху основната работна заплата, определена с индивидуалния трудов договор, като съгласно чл. 12, ал. 9 от Наредбата за да възникне правото на работника за получаване на това възнаграждение, той следва да има трудов страж, не по-малко от една година. В случая ищецът има трудов стаж от 15 години и за процесния период му се дължи допълнително възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит в размер на 5 060, 73 лв., съгласно заключението на ССЕ, определен в размер на минималния размер, определен с ПМС № 147/29.06.2007 г. от 0,6 на сто за всяка година придобит трудов стаж и професионален опит, доколкото не е доказано спрямо неговото трудово правоотношение да е приложим по висок процент на това възнаграждение, който да е уговорен в действащ към този момент колективен трудов договор, във вътрешни правила на ответника, както и в индивидуалния му трудов договор.
На касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е основополагащ за изхода на спора и който е решен в противоречие с практиката на ВКС – т. 1, решаван е противоречиво от съдилищата – т. 2, или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – т. 3. В конкретния случай като основание за допускане до касация на въззивното решение в обжалваната част се сочат хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. От касатора не е представена противоречива съдебна практика по см. на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Постановеното въззивно решение е валидно и допустимо, като по поставения процесуалноправен въпрос от касатора за недопустимост, поради липса на надлежен ответник, касационното обжалване не следва да бъде допуснато до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1 ГПК. Действително, съгласно даденото разрешение в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК, когато съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, ВКС е длъжен да го допусне до касационен контрол, но в случая въззивното решение не е постановено срещу ненадлежен ответник. В тази връзка следва да се отбележи, че допуснатата грешка от ищеца в исковата молба, изразяваща се посочването на грешна правна форма на юридическо лице – ответник, вместо ЕАД е посочено Е., не води до предявяване на иск срещу ненадлежен ответник, тъй като правно-организационната форма на търговеца не е единствения белег, който го индивидуализира. Правно индивидуализиращите белези на едно търговско предприятие са изброени в чл. 13, ал. 1 ТЗ, като допуснатата грешка в правно-организационната форма на търговеца при правилно посочване на останалите правно индивидуализиращи белези – наименованието и на единния идентификационен код, не е основание за се приеме, че исковете са предявени срещу ненадлежен ответник, тъй като тази грешка не води до невъзможност да се установи срещу кое лице е образувано гражданското производство, в случая срещу [фирма], както е приел и въззивния съд в обжалваното решение.
Поставените правни въпроси от материално естество – от кой момент за ищеца-служител възниква правото на допълнително възнаграждение по чл. 12, ал. 1 от Наредбата за организацията и структурата на работната заплата, ако за целия период на трудово правоотношение не е представил на работодателя доказателства за придобит трудов стаж, както и достатъчно ли е сходство в наименованията на длъжностите, заемани от служителя в различни предприятия, за да се приеме, че е налице същата, сходна или със същия характер работа, длъжност или професия по см. на чл. 12, ал. 1 Н., са от значение за изхода на делото, но те не са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, както и не са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Това е така, тъй като заплащането на допълнително месечно възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит на работника е предвидено в чл. 12 от Н., поради което то се дължи задължително от работодателя в процент върху основната работна заплата, определена с индивидуалния трудов договор, като съгласно чл. 12, ал. 9 от Наредбата за да възникне правото на работника за получаване на това възнаграждение, той следва да има трудов страж, не по-малко от една година. Релевантен за определяне на размера на дължимото допълнително трудово възнаграждение е трудовият стаж, признат по реда на Кодекса на труда, за времето, през което работникът или служителят е работил и продължава да работи в предприятието /чл. 12, ал. 2 от Наредбата/, както и трудовият стаж на работника или служителя, придобит в друго предприятие по смисъла на § 1, т. 2 от допълнителните разпоредби на Кодекса на труда на същата, сходна или със същия характер работа, длъжност или професия /чл. 12, ал. 4, т. 1 от Наредбата/. В случая въззивният съд е приел от данните по делото/осигурителна и трудова книжка/, че към датата на сключване на трудовия договор с ответното дружество ищецът е имал трудов стаж от 14 години и осем месеца, придобит на длъжност „управител-представител” в „А. трейд интернешънъл представителство – С.” и на длъжност „главен управител” в дружеството [фирма], които са сходни с тази, на която е бил назначен при ответника и към началото на исковия период – 01.09.2009 г., трудовият му стаж е 15 години. Съществуването на този трудов стаж е обективно обстоятелство, което е съществувало за процесния период и съгласно приложимите подзаконови правни норми това е единственото условие за възникване на правото на работника да получава допълнително месечно възнаграждение по чл. 12 от Наредбата и на задължението на работодателя да го заплаща, поради което след като той е настъпил, без значение е кога и дали пред работодателя са били представени някакви документи за доказването му и дали това е своевременно сторено от работника. Тези обстоятелства са ирелевантни към преценката за дължимост на допълнителното възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит. Представената от касатора задължителна съдебна практика, свързана с приложението на чл. 329 КТ е неотносима към поставените правни въпроси за настоящия случай. Следователно, така както са формулирани тези правни въпроси от касатора по съществото си обосновават касационни оплаквания относно порочността на постановеното въззивно решение по чл. 281, т. 3 ГПК. А твърдения, които касаят неправилност на решението, изразяващи се в необосноваността му, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон не могат да аргументират приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. Правният въпрос – дължи ли се заплащане на трудово възнаграждение без работникът/служителят да е положил реално труд при работодателя, така както е формулиран не се явява от значение за изхода на делото, тъй като се отнася до твърдение за неправилност на извода на въззивния съд, че такъв труд е положен за процесния период, поради което по него не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Същото се отнася и до правния въпрос – при предявяване на иск по чл. 128, т. 2 КТ за определен период, обхващащ няколко месеца, колко са предявените искове – един, или за всяко отделно месечно трудово възнаграждение следва да се счита предявен отделен иск, поставен във връзка с приложението на чл. 280, ал. 2 ГПК, още повече, че съгласно разпоредбата на чл. 69, ал. 1, т. 6 ГПК размерът на цената на иска по искове за периодични платежи за определено време, е сборът на всички платежи, както в случая е процедирал въззивният съд. Не е налице основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК и по въпроса – допустимо ли е чрез производство по реда на чл. 247 ГПК въззивната инстанция да потвърди диспозитив на първоинстанционно решение, какъвто липсва, тъй като с постановеното въззивно решение за поправка на О. съдът е извършил поправка в диспозитива на основното решение, в което е разменил местата на страните, а що се отнася до това дали в случая исковете са предявени срещу надлежна страна, отговор е даден по-горе по поставения правен въпрос относно допустимостта на въззивното решение.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
При този изход на делото, насрещната касационна жалба на А. Л. А. съгласно правилото на чл. 287, ал. 4 ГПК не подлежи на разглеждане.
При този изход на делото, на ответника по касационните жалби не следва да се присъдят разноски за настоящото производство, тъй като липсват данни такива да са направени.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 7279/15 от 27.10.2015 г. и решение от 15.12.2015 г. в производство по реда на чл. 247 ГПК, постановени по в.гр.д. № 8707/2015 г. на Софийски градски съд, ГО, ІІ-д въззивен състав, по касационни жалби с вх. № 153413/09.12.2015 г. и вх. № 20676 от 15.02.2016 г. на [фирма] [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: