О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 541
София, 26.10.2016 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на четиринадесети октомври две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова ч. т. д. № 2030/2016 година
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма], [населено място] против определение № 2245 от 01.07.2016 г. по ч. гр. д. № 2874/2016 г. на Софийски апелативен съд, с което, след отмяна на постановеното от Софийски градски съд, ІV Д състав определение от 27.05.2016 г. по гр. д. № 6442/2016 г., е допуснато обезпечение на обективно евентуално съединени бъдещи искове по чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 286 ЗЗД и по чл. 51 ТЗ, които ще бъдат предявени от [фирма], [населено място] срещу дружеството-частен касатор за сумата 65 481.19 лв., дължима по договор за посредничество и представителство при продажба на недвижим имот, чрез налагане на запор върху банковите сметки на [фирма] в [фирма] до размер на същата сума.
Частният касатор моли за отмяна на атакуваното определение като неправилно на всички предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК основания. Счита, че изводът на съда за вероятна основателност на бъдещите искове е необоснован, тъй като от представените по делото доказателства не се установява наличието на сключен между страните договор. Освен това, релевира оплакване и по отношение размера на претендираната от ищеца сума като завишен – противоречащ на добрите нрави и несъответстващ на обичайната практика.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК частният касатор поддържа, че касационното обжалване следва да бъде допуснато на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, тъй като атакуваното определение съдържа произнасяне по следните въпроси: „1. При наличие на разногласие (dissensus) – явно и съзнавано относно съществено условие на договора – цената на посредническата уклуга, което разногласие е довело до неподписване на договор между страните – има ли съвпадение на волеизявленията на двете страни по съдържание и действително сключване на договор между страните; 2. Доказването на цената на посредническата услуга по договор за посредничество над 5 000 лв. попада ли в ограничението по чл. 165, ал. 1, т. 3 ГПК, с оглед изискването в тази част на сделката – писмената форма да е условие за действителността на сделката; 3. При сделка с противоречиви интереси, без съгласие и знание на страните, може ли посредникът да представлява и двете страни по сделката, претендирайки двойна цена за една и съща посредническа услуга“.
Като практика, подкрепяща заявените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, частният касатор посочва: решение № 347 от 11.10.2011 г. по гр. д. № 290/2010г. на ВКС, ІV г. о., Тълкувателно решение № 84 от 06.09.1968 г. на ОСГК на ВС, решение № 2279 от 30.09.1964 г. по гр. д. № 1286/64 г. на ВС, І г. о., решение № 13 от 15.01.1970 г. по гр. д. № 2028/69 г. на ВС, І г. о., решение № 524 от 28.12.2011 г. по гр. д. № 167/2011 г. на ВКС, ІV г. о. и Тълкувателно решение № 1/2009 г. на О. на ВКС.
Ответникът по частната касационна жалба – [фирма], [населено място] – оспорва същата и моли за недопускането й до разглеждане, респ. за оставянето й без уважение като неоснователна. Подробни съображения за това са изложени в писмен отговор от 03.10.2016 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Частната касационна жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 396, ал. 1 ГПК от надлежна страна, поради което е процесуално допустима.
За да отмени първоинстанционното определение и да допусне поисканото от [фирма], [населено място] обезпечение на обективно евентуално съединени бъдещи искове по чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 286 ЗЗД и по чл. 51 ТЗ за сумата 65 481.19 лв., които ще бъдат предявени от него срещу [фирма], [населено място], въззивният съд е приел, че в случая са осъществени всички предвидени в закона предпоставки – допустимост и вероятна основателност на бъдещите искове, както и интерес от допускане на обезпечението. Според решаващия състав, за преценката относно вероятната основателност на претенциите напълно достатъчни са твърденията в молбата по чл. 390 ГПК по повод продажбата на кой имот са правоотношенията между страните; представянето на нотариалния акт, обективиращ продажбата и на кореспонденцията между тях, индицираща за договорено и осъществено от бъдещия ищец посредничество по повод продажбата на собствения на бъдещия ответник недвижим имот в [населено място], за което се претендира заплащане на възнаграждение. Изводът за наличие на обезпечителна нужда е обоснован освен с размера на претенцията, но и с твърдението, че ответникът разпродава имуществото си, което би осуетило бъдещото изпълнение. За допустима и адекватна е счетена и поисканата обезпечителна мярка – запор върху банкови сметки, като обезпечението е допуснато при условията на гаранция в размер на сумата 7 000 лв.
Настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на обжалваното определение до касационен контрол.
Поставените от частния касатор въпроси не могат да бъдат преценени като обусловили изхода на правния спор по смисъла на разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Този извод произтича, от една страна, от обстоятелството, че същите не са били предмет на обсъждане в мотивите на въззивното определение, а от друга – че тези въпроси изобщо не биха могли да бъдат обсъждани в производството по допускане на обезпечение, тъй като конкретната преценка на представените с молбата по чл. 390 ГПК доказателства (за тяхната допустимост и относимост) се извършва по-късно – при разглеждането на спора по същество. Извършването на същата в обезпечителното производство би довело до предрешаване на делото, което е недопустимо. За допускането на обезпечение е достатъчно да бъде направен извод за вероятна основателност на претенциите, който не е предпоставен от задълбочен анализ на доказателствата. Нещо повече, разпоредбата на чл. 391, ал. 1, т. 2 ГПК предвижда възможност за допускане на обезпечение и без да са представени убедителни писмени доказателства, ако бъде представена гаранция в определен от съда размер, каквата в случая е определена от Софийски апелативен съд.
Поради изложените съображения за отсъствие на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, не следва да се обсъжда наличието на заявените от частния касатор конкретни основания по чл. 280 ГПК.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 2245 от 01.07.2016 г. по ч. гр. д. № 2874/2016 г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: