О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 541
София, 05.08.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 17.07. 2014 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ч.т.дело № 1798 /2014 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.278, ал.1 ГПК, във вр. с чл.274,ал.3 ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба на Храм „Света П.” [населено място], [община], чрез пълномощника на страната- адв. С.С., против въззивно определение на Ловешкия окръжен съд № 361 от 22.04.2014 год., по ч.гр.д.№ 212/2014 год., с което е потвърдено протоколно определение на Ловешкия районен съд № 359 ат 17.03.2014 год. за определяне по реда на чл.70, ал.1 ГПК цената на предявения от частния касатор, като ищец, срещу Й. В. Й. иск по чл.87 ЗЗД, във вр. с чл.28, ал.2 ЗАЗ за разваляне на сключен между страните договор за аренда на земеделска земя на 42 408.00 лева и за прекратяване на производството по делото пред Л. на осн. чл.104, т.4 ГПК.
С частната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното определение, по съображения за необоснованост и допуснато нарушение на съществените съдопроизводствени правила, поради което се иска отмяната му и връщане на делото на Л. за продължаване на съдопроизводствените действия по разглеждане на спора. Позовавайки се на правната характеристика на сключения между страните договор за аренда, породените от него правни последици, които са облигационни, а не вещноправни и на вида на търсената защита жалбоподателят поддържа, че правилна е определената първоначално цена въз основа на данъчната оценка на имота, а не тази по реда на чл.69, ал.1, т.4 ГПК,с която за основа е приета стойността на арендния договор.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване частният касатор се позовава на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК по отношение на определения за значим въпрос на процесуалното право – за начина, по който следва да бъде определена цената на иск за разваляне на договор за аренда на земеделска земя. Твърдението на жалбоподателя е, че възприетото от въззивния съд разрешение на същия е в противоречие с т.20 на ТР № 6/2013 год. на ОСГТК на ВКС и се разрешава противоречиво от съдилищата, предвид застъпеното различно становище в определения на ВКС № 163 от 24.06.2013 год., по т.д.№ 2088/2013 год. на ІІ т.о.; №753 от 01.11.2013 год., по ч.т.д.№ 3753/2013 год. и № 665/21.07.2010год., по ч.т.д.№ 496/2010 год..
Ответникът по частната касационна жалба не е заявил становище в срока по чл.276, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, във вр. с инвокираните оплаквания и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.278, ал.1 ГПК, намира:
Частната касационна жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК от надлежна страна в процеса, но в частта и, касаеща определението на въззивния съд, с което е потвърден първоинстанционния съдебен акт за определяне цената на предявения иск на осн. чл.70, ал.1 ГПК е процесуално недопустима и не подлежи на разглеждане.
Производството по определяне цената на иска, както последователно приема в практиката си по приложението на чл.70 ГПК, разпоредба, аналогична на чл.56 ГПК/ отм./ ВКС, няма самостоятелен характер и развиващо се единствено и само за нуждите на самото исково производство цели да разреши предварителния за същото процесуалноправен въпрос за паричната оценка на заявеното спорно материално право, чиято защита се търси, с оглед заплащането на съответната държавна такса и родовата подсъдност на делото. Поради това и постановеният в същото съдебен акт, доколкото няма за предмет разрешаване по същество на друго производство или преграждане развитието на последното, не попада в обхвата на чл.274, ал.3, т.2 ГПК. Същевременно само по себе си определението по чл.70, ал.1 ГПК формално няма преграждащ развитието на производството по делото ефект, поради което не е и от категорията съдебни актове посочени от законодателя в т.1 на чл.274, ал.3 ГПК. Следователно с осъществения от Л. инстанционен контрол е изчерпан предвиденият от законодателя в чл.70, ал.2 ГПК процесуален ред за защита на страната.
В останала и част – относима към прекратяване на производството по делото пред Л. на осн.- чл.104, ал.1, т.4 ГПК частната касационна жалба е процесуално допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно, поради следното:
За да потвърди определението на Л. за прекратяване на производството по делото и изпращането му по подсъдност на Л. въззивният съд е изложил подробни съображения, че определената по реда на чл.69, ал.1, т.4 ГПК цена на иска, възлизаща на 42 408.00 лева надхвърля установената от законодателя стойностна граница от 25 000 лв., при която родово компетентен да се произнесе е районният съд и следователно по силата на изричната разпоредба на чл.104, ал.1, т.4 ГПК делото е родово подсъдно на окръжен съд, като първа инстанция. Обстоятелството, че за родовата подсъдност съдът е длъжен да следи служебно, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, обуславя правен извод, че постановено от Л. определение, с което същият се е десезирал от разглеждане на висящия пред него правен спор, прекратявайки производството по делото е процесуално законосъобразно.
Решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт позволяват да се приеме, че макар и важен поставеният от касатора процесуалноправен въпрос няма обуславящо значение по см. на чл.280, ал.1 ГПК за постановения краен правен резултат, поради което е недоказана общата главна предпоставка за допускане на касационно обжалване.
Отделен в тази вр. остава въпросът, че доколкото по отношение приложението на чл104, ал.1, т.4 ГПК цитираната от касатора съдебна практика е неприложима, то неоснователно е и позоваването на селективните критерии по т.1 и т.2 на чл.280, ал.1 ГПК.Само за пълнота на изложеното следва да се посочи, че при наличие на задължителна съдебна практика селективното основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК е въобще неприложимо, а по въпроса за родовата подсъдност на делото, с оглед цената на иска е формирана такава, според която искове по граждански и търговски дела с цена на иска над 25 000 лева са родово подсъдни на окръжния съд като първа инстанция по силата на процесуалното правило на чл.104, ал.1, т.4 ГПК и с нея Л. се е съобразил.
Дори, обаче, да се приеме, че поставеният от касатора правен въпрос, макар и индиректно обуславя решаващата правна воля на съда, обективирана в обжалваното определение в частта му за потвърждаване прекратителния съдебен акт на първостепенния съд, то твърдяното противоречие отново отсъства, предвид задължителните постановки в т.20 на ТР № 6/2013 год., според които в разглежданата хипотеза държавната такса се определя от стойността на договора, т.е по реда на чл.69, ал.1 т.4 ГПК, каквото е и разрешението възприето от въззивния съд.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното определение на Ловешкия окръжен съд № 361 от 22.04.2014 год., по ч.гр.д.№ 212/2014 год., в частта му, с която е потвърдено протоколно определение № 359 ат 17.03.2014 год. на Ловешкия районен съд за прекратяване на производството по делото, като родово подсъдно на Л..
ОСТАВЯ без разглеждане частната касационна жалба на Храм „Света П.” [населено място], [община] с вх.№ 2829/30.04.2014 год. в останалата и част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО, в частта, с която се оставя без разглеждане частната касационна жалба може да бъде обжалвано пред друг тричленен състав на ВКС,ТК в едноседмичен срок от съобщаването му на страните, на които да се връчи препис от същото.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: