О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 541
София, 06.10.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и девети септември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
НИКОЛАЙ МАРКОВ
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело № 3211/2014 година
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. К. К., [населено място] срещу решение № 3169 от 08.05.2014 г., постановено по в.гр.д.№ 13419/2013 г. от Софийски градски съд, с което е потвърдено решение І І-38-79 от 17.07.2013 г. по гр.д.№ 28393/2012 г. на Софийски районен съд, ГО, 38 с-в, с което е уважен предявения от „Райфайзенбан /България/ Е. иск за признаване за установено на основание чл.422, ал.1 вр. чл.415, ал.1 ГПК, че В. К. К. му дължи сумата в размер на 19 538,69 лв. – просрочена главница по договор за банков кредит от 04.07.2008 г.; сумата от 2 175,04 лв., представляваща просрочена редовна лихва за периода от 05.04.2009 г. до 17.02.2010 г.; сумата 113,21 лв., представляваща просрочена наказателна лихва за периода от 05.05.2009 г. до 16.02.2010 г., ведно със законната лихва върху главницата, за които суми е била издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист от 01.03.2010 г. по гр.д.№ 7698/2010 г. на СРС, ГО, 38 с-в.
В жалбата са въведени касационни доводи за допуснати нарушения на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствени правила, а допускането на касационното обжалване се поддържа на основание т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Ответникът по касация оспорва допустимостта на касационното обжалване по съображения, изложени в отговора по чл.287, ал.1 ГПК, с който се претендират разноските по делото.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че ответникът е поръчител по договор за банков кредит от 04.07.2008 г. Кредитополучателят Б. Б. бил усвоил кредита, поради което за него възниквало задължение да погаси главницата в размер на 20 300 лв. и лихвите по кредита на 120 равни последователни месечни вноски, първата от които в размер на 303,57 лв., а останалите в размер на 296,55 лв., дължими до 5-то число на съответния месец, считано от 05.08.2008 г. до 05.07.2018 г. Съгласно чл.8.2 и чл.8.3 от договора поръчителят отговарял солидарно с кредитополучателят пред банката за изпълнение на задължението, а съгласно чл.10.2 от договора банката имала право да обяви предсрочна изискуемост на задълженията, което с оглед на чл.9 във връзка с чл.9,т.1 от договора било възможно при просрочено плащане на която и да е вноска или част от вноска за повече от 45 дни от съответната дата на дължимото плащане; за това не било необходимо банката да уведоми кредитополучателя или поръчителя. От заключението на СЧЕ се установявало, че просрочените задължения възлизали на 19 538,69 лв.- главница, 2 175,04 лв.-просрочена лихва и 113,22 лв.-просрочена наказателна лихва. Към датата на получаване на писмото от поръчителя – 07.11.2009 г. били просрочени 9 месечни вноски.
По материалноправния въпрос от кога започва да тече преклузивния срок по чл. 147 ЗЗД, в който бездействието на кредитора спрямо длъжника води до преклудиране на отговорността на поръчителите при предсрочна изискуемост на кредита въззивният съд се позовал на постановено от ВКС решение по реда на чл.290 ГПК по т. дело № 139/2009 г., според което нормата на чл. 147, ал. 1 ЗЗД регламентира прекратяването на поръчителството и за да настъпи това следва да са налице двата кумулативно дадени елемента: 1/ период от време от падежа на главното задължение и 2/ бездействие на кредитора спрямо длъжника в преклузивния шестмесечен срок след това. В случая възможността Банката да обяви кредита за предсрочно изискуем възниквала при забава в плащането на анюитетните вноски с повече от 150 дни от падежа/чл.11.1 от договора/. С писмо от 05.11.2009 г. ищецът е обявил непогасения остатък по кредита за предсрочно изискуем, което е било връчено на ответника на 07.11.2009 г. В случая с оглед уговореното между страните забавата на длъжника по всяка отделна анюитетна вноска не води автоматично до предсрочна изискуемост на целия кредит, без да се предприемат действия от кредитора за реализиране на това право. С подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист на 18.02.2010 г. започвал да тече и 6-месечният преклузивен срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, в който бездействието на кредитора спрямо длъжника води до преклудиране отговорността на поръчителите. Чрез предприетите от банката действия по събиране на задължението, с които е реализирала правото си на предсрочна изискуемост на цялото задължени по кредита, задължението на поръчителя е запазен.
Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира, че не са налице основанията по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Касаторът поставя въпросите: 1./ Кога кредитът се трансформира в предсрочно изискуем в случаите, в които страните по договора са предвидили автоматична предсрочна изискуемост при неплащане изцяло или частично на което и да е парично задължение по договора в продължение на определен период от време след настъпване на падежа му с оглед началото на преклузивния срок по чл.147, ал.1 ЗЗД и 2/ Допустимо ли е кредиторът да постигне последиците на запазване на отговорността на поръчителя съгласно чл.147, ал.1 ЗЗД чрез предприемане на други действия, освен предявяването на иск по смисъла на чл.124 ГПК и по-конкретно подаване на заявление за заповед за изпълнение”. По първият въпрос се поддържа, че даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие със задължителната практика на ВКС, а по втория -основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Първият от поставените въпроси отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като има обуславящо значение за изхода на делото. Този въпрос е разрешен в ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според т.18 на което в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вземането, произтичащо от договор за кредит, става предсрочно изискуемо, ако кредиторът е упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем; ако предсрочната изискуемост е уговорена в договора при настъпване на определени обстоятелства или се обявява по реда на чл. 60, ал. 2 от Закона за кредитните институции, правото на кредитора следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост. С Решение № 40 от 17.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 601/2014 г., I т. о., ТК, в което е прието, че отговорността на поръчителя по договор за кредит, обезпечен с поръчителство, се погасява, ако към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417, т. 2 ГПК е изтекъл 6-месечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, чийто начален момент се определя от датата, на която волеизявлението на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, е достигнало до длъжника – кредитополучател и то ако към този момент са били налице обективните предпоставки за изгубване на преимуществото на срока.
В същия смисъл е и произнасянето във въззивното решение, с което искът по чл. 422, ал. 1 ГПК е уважен след направен от съда извод, че до датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК от банката – ищец не е изтекъл преклузивния срок по чл.147, ал.1 ЗЗД, считано от датата на уведомяване на длъжника и поръчителя за обявяването на предсрочната изискуемост на кредита поради настъпване на предвидените в договора за кредит предпоставки. Твърдението на касатора за разрешаването на този въпрос в противоречие с цитираната от него задължителна практика е неоснователно, доколкото извод, че срокът по чл.147, ал.1 ЗЗД е започнал да тече от датата, на която банката-ищец е подала заявление по чл.417, т.2 ЗЗД не е направен от решаващият съд и наличието на соченото основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК за достъп на въззивното решение до касация е некоректно обосновано.
Неоснователно е и позоваването на касатора на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Вторият поставен от касатора въпрос е значим за изхода на делото, който въззивният съд е разрешил същия в съгласие със съществуващата съдебна практика, според която за съдебно предявени се считат правата на кредитора срещу поръчителя освен в тясно процесуалноправния смисъл чрез „иск”, но и чрез издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание по чл.237 ГПК (отм.), респ. подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК. Несъгласието на касатора с това разрешение, аргументирано с тезата, че в чл.147, ал.1 ЗЗД законодателят категорично е указал на необходимостта от „предявяване на иск” в тесния смисъл на думата по реда на чл.124 и сл. от ГПК, за да настъпят предвидените в нея правни последици за кредитора, поради което счита, че утвърдилата се трайна съдебна практика се явява постановена в противоречие със закона не може да обоснове извод за приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Соченият селективен критерий ще намери приложение само тогава, когато произнасянето на решаващия съд по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос е свързано с необходимост от тълкуване на закона, поради неяснота или непълнота на приложената правна норма или когато съдилищата, поради настъпила промяна било в обществените отношения, било в създадения правен порядък изоставят даденото от тях до момента тълкуване на закона, за да възприемат друго, какъвто обаче не е разглеждания случай.
В обобщение, настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Съобразно изхода на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК на ответника по касация следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на сумата 500 лв.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 3169 от 08.05.2014 г., постановено по в.гр.д.№ 13419/2013 г. от Софийски градски съд
ОСЪЖДА В. К. К., [населено място] да заплати на „Райфайзенбан /България/ Е. юрисконсултско възнаграждение в размер на сумата 500 / петстотин/ лева .
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: