5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 542
София, 11.11.2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито съдебно заседание в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
изслуша докладваното от съдията Д. Василева гр. дело № 53507/ 2015 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 1562/13.07.2015 г. по гр.д.№ 1726/2015г. на Софийски апелативен съд, с което касаторът е осъден да заплати сумата 46 893, 41 лв. като такава, получена на отпаднало основание, ведно с лихви и разноски.
В жалбата се поддържа, че решението е недопустимо, тъй ката страните са обвързани от договорно правоотношение, а съдът се е произнесъл по иск за неоснователно обогатяване- т.е. има произнасяне по непредявен иск. Поддържат се и оплаквания за допуснати процесуални нарушения, необоснованост и противоречие на решението с материалния закон поради погрешното му тълкуване и прилагане от съда.
Правните въпроси, с които се обосновава искането за допускане на касационно обжалване са следните:
1.Може ли задължение за плащане по договор да има и друг недоговорен източник / при сложен фактически състав/ и ако може кое е непосредственото основание за възникване на задължението ?
2.Допустим ли е иск за неоснователно обогатяване поради отпаднало основание спрямо договор с продължително или периодично действие и по отношение на вече заплатените вноски ?
С твърдение за липса на съдебна практика по тези въпроси се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
3.Допустимо ли е съдът да разгледа възражение, с което не е бил сезиран и да цени доказателство, което не е събрано по надлежния ред? / Има се предвид последващото решение на ДКЕВР № Ц-6/13.03.2014 г. за определяне на окончателни цени за достъп, както и решение № КМ-1/13.03.2014 г. на ДКЕВР относно компенсаторните мерки, които следва да се вземат след отмяна на решението за временните цени за достъп, на които актове съдът се е позовал служебно предвид публичния достъп до тях/.
4.Допустимо ли е въззивният съд да се произнесе по променена квалификация на иска, без да изготви допълнителен доклад и да даде указания на страните ?
5.Допустимо ли е съдът да не сочи материалноправната норма, която прилага и от чийто диспозитив извежда релевантните за спора факти ?
По тези три въпроса се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като касаторът вижда противоречие с ТР № 1/ 2013 г., ТР № 1/ 4.01.2000 г., както и с практика на отделни състави на ВКС по чл.290 ГПК, която представя.
Ответникът [фирма]-/ ищец по първоначалното дело/ оспорва жалбата, като счита че не са налице и основания за допускането й до разглеждане.
За да се произнесе настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение съобрази следното:
Предмет на спора е искането на [фирма] като собственик на фотоволтаична електроцентрала за връщане на заплатените на [фирма] суми в размер на 46 893,41 лв. за достъп до електропреносната и електроразпределителната мрежа поради отпадане с обратна сила на основанието за това плащане, а именно отмяната от Върховния административен съд на решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР, с което са били определени временни цени за достъп.
За да уважи иска въззивният съд е приел, че се касае за плащане, основано на индивидуален административен акт, чиято отмяна има обратно действие. Става дума за решение № Ц-33/ 14.09.2012 г. на ДКЕВР, с което са били определени временни цени за достъп до електропреносната и електроразпределителните мрежи на [фирма], които цени е следвало да се заплащат и са заплащани от производителите на енергия от възобновяеми източници, каквото е и ищцовото дружество. С решение на ВАС № 8733/17.06.2013 г., 5 чл. състав цитираното решение на ДКЕВР е било отменено, като съобразно чл.177, ал.1, изр.2, чл.183 и по аргумент за противното от чл.195, ал.1 АПК отмяната на индивидуален административен акт има обратно действие, което е дало основание на съда за приеме, че се касае за хипотезата на чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД и че даденото на отпаднало основание следва да се върне.
С оглед на тези данни следва да се приеме, че правният въпрос, относим към решаващите изводи на съда, е този за действието на отменителното решение на ВАС. Въпреки че не е формулиран изрично, въпросът е засегнат в т.1 и т.3 от изложението, като е включен в по-общия въпрос за източника на задължението на ответника, като се твърди, че по този въпрос няма съдебна практика и затова се иска обжалването да се допусне на основание чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Към настоящия момент обаче това не е така, тъй като междувременно по аналогични казуси има формирана трайна практика на ВКС по чл.290 ГПК, като например р.№ 157/ 11.01.2016г. по т.д.№ 3018/ 2014 г., ІІ т.о., р.№ 155/ 11.01.2016 г. по т.д.№ 2611/ 2014 г., ІІ т.о., р.№ 75/16.08.2016г. по т.д.№ 206/2015г., І т.о., р.№ 212/23.12.2015 г. по т.д.№ 2956/2014 г., І т.о., р.№ 28/ 28.04.2016г. по т.д.№ 353/2015 г., ІІ т.о., р.№ 104/ 27.06.2016г. по т.д.№ 1610/ 2015 г., ІІ т.о. и др. Съгласно възприетата в тези решения практика отмяната по съдебен ред на решението на ДКЕВР, което представлява индивидуален административен акт, има обратно действие, с което се заличават всички правни последици от момента на издаването му, от което следва извод, че плащането е станало на основание, което впоследствие е отпаднало- хипотеза на неоснователно обогатяване, уредена в чл.55, ал.1, т.3 ЗЗД. В частност заличаването на последиците се отнася за всички платени суми, независимо дали плащането е било с продължително или периодично действие.
Решението на въззивния съд съответства на тази практика, поради което няма основание за допускане на касационната жалба до разглеждане. Не е налице противоречие и с представените решения по чл.290 ГПК, тъй като в тях се разглеждат принципни въпроси за приложението на иска за неоснователно обогатяване и доказването му, като дадените разрешения се приложими и в настоящия случай.
Искането жалбата да се допусне до разглеждане с оглед проверка допустимостта на решението също е неоснователно. Няма основание да се предполага, че решението би се оказало недопустимо като постановено по непредявен иск, тъй като както обстоятелствената част на исковата молба, така и заявеният петитум сочат на иск по чл.55, ал.1, изр.3 ЗЗД, с какъвто иск правилно е прието от двете съдебни инстанции, че са били сезирани и решението е отговор на така квалифицираната претенция. В случая няма смесване на договорна и извъндоговорна отговорност, каквато се поражда при неоснователно обогатяване, тъй като по делото не е имало спор, че относно размера на цените за достъп страните не са обвързани с договор, а са ги заплащали по силата на решението на ДКЕВР и с оглед на безспорния факт, че обектът е бил фактически присъединен към мрежата на оператора, с когото ищецът има договор за изкупуване на произвежданата енергия, както и договор от 4.04.2012 г за достъп и пренос през електроразпределителната мрежа на ответника. В този аспект отмяната на решението на ДКЕВР за временните цени за достъп представлява отпадане на правното основание, на което са формирани цените и е било извършено предходното плащане, което покрива хипотезата на чл.55, ал.1,пр.3 ЗЗД. Въззивният съд е възприел конструкцията на смесен фактически състав, но това няма отношение към крайния му извод, че плащането се е дължало по силата на решение на ДКЕВР / разглеждано като самостоятелен акт или като елемент от сложния фактически състав заедно с договора за достъп/, и с отмяната му се оказва, че платеното е дадено при отпаднало основание.
По останалите правни въпроси също няма основание за допускане на касационно обжалване. Така по делото не е имало спор, че относно цените за достъп между страните не е имало изричен договор, а те са били заплащани по силата на решението на ДКЕВР. В този смисъл въпрос № 1 е зададен без връзка с фактите по делото, тъй като той предпоставя, че задължението за заплащане на достъп е възникнало само от договор, въпреки че представеният договор от 11.04.2012г. има за непосредствен предмет изкупуване на електрическата енергия, а договорът от 4.04.2012г е за достъп и пренос, но при цена, определена от ДКЕВР. За изхода на спора е без значение дали в договора / дори и такъв да беше сключен/ е посочена и цената за достъп, тъй като във всички случаи тя би била тази, определена от регулаторния орган и при отмяна на решението му би отпаднало и основанието, на което са платени съответните суми.
Няма основание за допускане на касационно обжалване и по процесуалноправните въпроси, поставени в изложението / за разглеждане на незаявено възражение и обсъждане на неприети доказателства/, тъй като изложените в тази насока съображения на въззивния съд относно последващо решение на ДКЕВР за определяне на окончателни цени за достъп са извън предмета на настоящия спор и имат по-скоро значение на преглед на енергийното законодателство и хронологично представяне на развитието на проблема.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по твърдението за противоречие с т.2 от ТР № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС относно задължението на въззивния съд при неправилна квалификация на иска да даде указания на страните за представяне на доказателства относно релевантните за спора факти. Преди всичко въззивният съд не е констатирал да е била дадена неправилна квалификация на предявения иск, тъй като размерът на разходите на ответника за обслужване на задължението за достъп не е бил предмет на делото и не е подлежал на доказване, за да е необходимо да се дават указания на страните в тази насока, което е видно както от отговора на исковата молба така и от доклада по делото. Не се потвърждава и твърдението за липса на мотиви и непосочване на матералноправната норма, от която произтича отговорността на ответника, тъй като в решението изрично е посочено че сумата се дължи на основание чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД поради отпадане на основанието за плащането й, а именно на решението на ДКЕВР.
По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1562/13.07.2015 г. по т.д.№ 1726/2015г. на Софийски апелативен съд.
Осъжда [фирма] да заплати на [фирма] разноски по делото в размер на 1250 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: