6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 542
гр. София, 12.08.2013 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на осемнадесети юни през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 999 по описа за 2012г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца Н. Б. Й. от [населено място] чрез процесуален представител адв. Б. Славчева Н. срещу решение от 02.04.2012г. по гр. дело № 2693/2007г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В състав, с което е оставено в сила решение от 29.03.2007г. по гр. дело № 11230/2006г. на Софийски районен съд, І гражданска колегия, 42 състав, с което е отхвърлен предявеният от Н. Б. Й. срещу И. Г. Д. иск с правно основание чл. 97, ал. 3 ГПК /отм./ за установяване, че запис на заповед, издаден на 17.01.2004г. в [населено място] с място на плащане в [населено място] с падеж 25.05.2005г. от името на ищеца Н. Б. Й. за плащане без протест и разноски на сумата 1 780 000 лв. на И. Г. Д. или на негова заповед, е неистински документ, като неоснователен, и ищецът е осъден да заплати на ответника сумата 200 лв. – разноски по делото.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В писменото изложение към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК обосновава допускането на касационно обжалване с наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които се решават противоречиво от съдилищата:
1. „Представлява ли алонжът, който материализира авал към запис на заповед, „отделен и самостоятелен” документ или по определение на закона, като императивна форма за действителност, менителничното поръчителство се дава върху ценната книга или върху прикрепен към нея лист /алонж/?” – противоречие с решение № 120/2010г. по т. д. № 988/2009г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 5/2010г. по т. д. № 268/2009г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 133/2010г. по т. д. № 946/2009г. на ВКС, ІІ т. о. и решение № 1097/2009г. по гр. д. № 501/2008г. на САС, ТО.
2. „Следва ли съдът да прецени по делото всички относими към правнорелевантните факти доказателства, както и да вземе предвид фактите, настъпили след предявяването на иска, ако същите са от значение за спорното право?“ – противоречие с ППВС № 7/1965г., ТР № 1/2001г. на ВКС, ОСГК, определение № 85/06.02.2009г. по гр. д. № 4684/2008г. на ВКС, І г. о. и определение № 157/23.03.2009г. по гр. д. № 69/2009г. на ВКС, ІV г. о.
3. „Формулираното в исковата молба твърдение на ищеца, че „не е издавал” процесния документ, дефиниращо основание на иска за установяване неистинността на този документ, обхваща ли само хипотезата на подправен подпис или включва и хипотези на автентичен подпис под изявление, което не е направено от лицето, сочено за негов автор?“ – противоречие с решение по гр. д. № 26743/2006г. на СРС, 40 състав, решение № 288/2008г. по т. д. № 315/2008г. на П. и решение № 1315/1996г. по гр. д. № 1096/1995г. на ВС, ІІ г. о.
Ответникът И. Г. Д. от [населено място] не изразява становище по касационната жалба.
Касационната жалба е редовна – подадена е в преклузивния едномесечен срок от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните доводи и взе предвид данните по делото, приема следното:
Въззивният съд, след обсъждане на събраните по делото доказателства, е приел, че ищецът не е установил при условията на пълно и главно доказване твърдяната неистинност /неавтентичност/ на документа, а именно, че записът на заповед не е подписан от него. Въз основа на заключенията на единичните и тройните съдебно-графологически експертизи решаващият съдебен състав е направил извод, че записът на заповед е автентичен и истински, поради което искът за обявяване на неистинността му по чл. 97, ал. 3 ГПК /отм./ е неоснователен.
Във връзка с променената защитна позиция на ищеца, че е налице „кражба на подписа му”, при която подписът е положен действително от лицето, но не на оспорения документ, въззивната инстанция е изложила съображения, че това твърдение не следва да се обсъжда, тъй като по своята правна същност представлява ново основание, незаявено с исковата молба.
Независимо от това, решаващият съдебен състав, след като е обсъдил подробно заключенията на съдебно-графологическите експертизи, извършените от вещите лица изследвания на оригинала на спорния документ със специални уреди и използването на специални изследователски методи и показанията на разпитаните свидетели, е направил извод за недоказаност от страна на ищеца на твърдението за „кражба на подписа му”.
Въззивният съд не е обсъдил представения по делото „алонж” към процесния запис на заповед и постановените съдебни решения, касаещи „алонжа”, като се е аргументирал с обстоятелството, че „алонжът” представлява отделен и самостоятелен документ, не е част от процесния, поради което неговата истинност, респективно неистинност не рефлектират върху спорния по делото документ.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.
Първият, посочен от касатора материалноправен въпрос, следва да се разглежда във връзка с извода, че истинността, респективно неистинността на алонжа като отделен документ не рефлектират върху записа на заповед. В този смисъл материалноправният въпрос не е решен в противоречие с практиката на ВКС, нито касаторът е доказал, че се решава противоречиво от съдилищата.
Решение № 120/2010г. по т. д. № 988/2009г. на ВКС, ІІ т. о. е неотносимо към настоящия казус, тъй като в него е разгледан въпросът за приложимостта на правилото на чл. 147, ал. 1 ЗЗД към менителничното поръчителство /авала/ и е изразено разбирането, че принципът за акцесорност на договора за поръчителство в гражданското право, установен в разпоредбите на чл. 147 и чл. 148 ЗЗД не намира нормативна опора в правния режим на менителничното поръчителство, уредено в чл. 483 – чл. 485 ТЗ като самостоятелно /неакцесорно/ от главното задължение, като единственото изключение от този принцип е предвидено в чл. 485, ал. 2, in fine ТЗ.
Решение № 5/2010г. по т. д. № 268/2009г. на ВКС, ІІ т. о. също не намира приложение в настоящия случай поради това, че релевантният материалноправен въпрос по съответното дело е друг, а именно: „при подписване на запис на заповед от пълномощник на авалист без представителна власт следва ли да бъде ангажирана отговорността по записа на заповед на авалиста, ако той не е оспорил упълномощаването към момента на предявяване за плащане на записа на заповед”.
Изложените в решение № 133/2010г. по т. д. № 946/2009г. на ВКС, ІІ т. о. правни доводи, че съгласно чл. 468, ал. 1 ТЗ алонжът представлява прикрепен към менителницата лист /продължение/ на самия ефект и че при липса на данни и твърдения за извършени каквито и да било отбелязвания на джира или други поръчителства върху ценната книга, извън процесното поръчителство, съществуването на алонж е абсолютно законово неоправдано, поради което поемането на авал върху отделен лист /алонж/, а не върху лицевата част на менителницата, е в нарушение на императивното изискване за форма /чл. 484, ал. 1 ТЗ/, имащо за последица невалидност на същия, не обосновават основанието за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В решението на СГС – предмет на настоящата касационна жалба основните аргументи на въззивната инстанция във връзка с алонжа са, че истинността, респективно неистинността на алонжа като отделен документ не рефлектират върху записа на заповед. Това разбиране е в съответствие с трайноустановената съдебна практика, съгласно която алонжът представлява прикрепен към менителницата, респективно към записа на заповед лист, който само по правната си същност е част /продължение/ на самия ефект, а като писмено доказателство /документ/ представлява вещ, върху която с писмени знаци е материализирано изявление, и в този смисъл е отделен, самостоятелен документ, издаден от поръчителя /авалиста/.
Неоснователен е доводът за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по първия материалноправен въпрос. Съгласно т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСГТК хипотезата на посочения законов текст е налице, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК. В случая по решение № 1097/2009г. по гр. д. № 501/2008г. на САС, ТО ищецът се е легитимирал като правоимащ на основание джиро, текстът на който е написан върху самостоятелен лист, т. е. нито е върху менителницата, нито върху прикрепен към нея лист, поради което е направен извод за неспазена форма на джирата по смисъла на чл. 468, ал. 1 ТЗ. В настоящия случай легитимацията на ответника по иска с правно основание чл. 97, ал. 3 ГПК /отм./ като кредитор на ищеца е на основание запис на заповед, издаден от ищеца /издател/ в полза на ответника /поемател/. Следователно с посочените решения не е разрешен един и същи правен въпрос по различен начин, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Посоченият от касатора втори въпрос е процесуалноправен, същият е релевантен за спора и е решен в съответствие с постоянната практика на ВКС, съгласно която при постановяване на въззивното решение по реда на отменения ГПК въззивният съд е длъжен да постанови решението си въз основа на доказани съобразно правилата за доказателствена тежест правнорелевантни факти, като обсъди всички относими доказателства и доводи на страните съгласно чл. 188, ал. 1 и 2 ГПК /отм./, сега чл. 235, ал. 2 ГПК, както и да вземе предвид фактите, настъпили след предявяването на иска, ако същите са от значение за спорното право /чл. 188, ал. 3 ГПК /отм./, сега чл. 235, ал. 3 ГПК/. В настоящия случай въззивният съд е решил делото като е съобразил разпоредбата на чл. 127, ал. 1 ГПК /отм./ относно разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса, обсъдил е в тяхната взаимна връзка събраните доказателства, както и релевираните и относими факти, обстоятелства, възражения и доводи на страните, като по този начин е изпълнил задълженията си по чл. 188, ал. 1, 2 и 3 ГПК /отм./, спазвайки постоянната практика на ВКС.
Третият правен въпрос, формулиран от касатора, не обуславя наличие на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като, както и да бъде решен, това не би променило изходът на спора, поради това, че въззивният съд е изложил аргументи за недоказаност от страна на ищеца на твърдението му за „кражба на подписа му” въз основа на анализ на събраните по делото доказателства – заключенията на съдебно-графологическите експертизи, изготвени след изследвания на оригинала на процесния запис на заповед със специални уреди и използването на специални изследователски методи, и показанията на разпитаните свидетели.
Поради това, че не са налице твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като не поискани и не са налице доказателства, че такива са направени за настоящото производство.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 02.04.2012г. по гр. дело № 2693/2007г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.