2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 542
гр. София, 16.04. 2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети март през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 328 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника по делото С. община и по насрещна касационна жалба на ищцата Е. Т. в. Х., подадени срещу решение от 04.07.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 10076/2012 г. на Софийския градски съд (СГС). С него, като са потвърдени решение № І-46-113/28.11.2011 г., допълнено с решение от 02.05.2012 г., постановени по гр. дело № 9354/2010 г. на Софийския районен съд (СРС), като краен резултат ответната община е осъдена да заплати на ищцата, на основание чл. 49 от ЗЗД, сумата 1 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, представляващи претърпени болки и страдания, причинени от ухапване от безстопанствено куче на 24.07.2009 г. в [населено място],[жк], както и законната лихва върху тази сума, считано от 24.07.2009 г. до окончателното й погасяване, като искът е отхвърлен за сумата 9 050 лв., представляваща разликата над сумата 1 000 лв. до пълния му предявен размер от 10 050 лв.; в тежест на ответната община – касатор са възложени и разноски по делото.
Касационната жалба на ответника и насрещната касационна жалба на ищцата са процесуално допустими – подадени са в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. И в двете жалби се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушения на материалния закон и на процесуални правила, и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В отговорите на жалбите страните поддържат становища, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване по жалбата на противната страна.
В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на жалбоподателя-ответник С. о., като общо основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, е изведен и формулиран следният правен въпрос: кои факти обхваща задължението на ищеца за провеждане на пълно и главно доказване по предявен иск с правно основание чл. 49 от ЗЗД, и конкретно – обхваща ли то доказването, че безстопанствено куче е причинило инцидента, както и причинно-следствената връзка между него и настъпилите вреди, и върху коя от страните пада доказателствената тежест за неговото установяване. Касаторът навежда допълнителните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд е разрешил този въпрос в противоречие с: постановеното по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 383/27.07.2010 г. по гр. дело № 424/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС; постановените по реда на отменения ГПК от 1952 г., решение № 377/27.04.2009 г. по гр. дело № 5682/2007 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 267/31.03.2009 г. по гр. дело № 5334/2007 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 131/01.11.1967 г. по гр. дело № 99/1967 г. на ОСГК на ВС; и влезлите в сила, въззивно решение от 20.01.2012 г. по гр. дело № 3117/2011 г. на СГС, въззивно решение № 136/10.07.2007 г. по гр. дело № 3323/2006 г. на СГС, въззивно решение от 07.05.2009 г. по гр. дело № 3140/2008 г. на СГС, въззивно решение от 31.10.2011 г. по гр. дело № 6305/2011 г. на СГС, първоинстанционно решение № І-25-61/05.04.2013 г. по гр. дело № 51227/2012 г. на СРС, първоинстанционно решение № І-50-37/15.02.2013 г. по гр. дело № 18743/2011 г. на СРС и първоинстанционно решение от 05.09.2012 г. по гр. дело № 234/2011 г. на СРС.
Настоящият състав на ІV-то гр. отд. на ВКС намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
За да постанови същото, градският съд, след обсъждане на събраните по делото доказателства – съдебно-медицинско удостоверение, заключение на съдебно-медицинската експертиза и показанията на разпитания по делото свидетел, е приел, че правната квалификация на предявения иск е в разпоредбата на чл. 49 от ЗЗД, защото се касае за определени със закон задължения, които ответната община е възложила на създадено от нея общинско предприятие, но то не е изпълнило ефективно възложените му функции, в резултат на което е нанесено телесно увреждане на ищцата от ухапване от бездомно куче, което е настъпило на територията на ответната община, както и че отговорността на последната следва от възложените с чл. 40 и сл. от ЗЗЖ, задължения за организиране настаняването на скитащите кучета в изолатори и приюти. Съдът е приел е за неоснователен довода на общината-жалбоподател, че по делото не било доказано дали телесното увреждане на ищцата е настъпило по описания в исковата молба начин – от ухапване от бездомно куче, като в тази връзка е изложил съображения, че с ангажираните от по делото свидетелски показания и съдебно-медицинска експертиза, ищцата е провела главно и пълно доказване на механизма на увреждането, като ответната община не е установила друг възможен източник на установеното увреждане, а от друга страна ищцата не е длъжна да изключи всякакви други възможни начини да получи подобно увреждане; както и че щом не е било в определено за това място или в дом, и е нямало стопанин с него, кучето, ухапало ищцата, е безстопанствено. Прието е и че обезщетение в размер 1 000 лв. справедливо ще обезщети ищцата за понесените от нея болки и страдания, тъй като по естеството си инцидентът предизвиква стрес, уплах, страх, повишена тревожност и негативни душевни изживявания, които следва да бъдат възмездени, съобразно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, като от друга страна съдът е взел предвид, че от съдебно-медицинската експертиза по делото е установено, че в резултат на ухапването не се е стигнало до разкъсване на кожата и подкожието, а зъбите на кучето са наранили само повърхностно кожата на крака на ищцата, под формата на охлузване. Прието е и че законна лихва върху обезщетението се дължи от датата на увреждането, съгласно разпоредбата на чл. 84, ал. 3 от ЗЗД.
С така приетото в мотивите към обжалваното решение, въззивният съд не е разрешил изведения от касатора правен въпроса в противоречие със сочената от последния задължителна практика на ВКС. Напротив – така даденото от въззивния съд разрешение е в пълно съответствие с постановените по реда на чл. 290 от ГПК: решение № 639/02.07.2009 г. по гр. дело № 2398/2008 г. на І-во гр. отд. на ВКС, решение № 383/27.07.2010 г. по гр. дело № 424/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС (посоченото от общината-жалбоподател), решение № 279/28.09.2011 г. по гр. дело № 1533/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 324/28.07.2011 г. по гр. дело № 924/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 262/11.05.2010 г. по гр. дело № 1155/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 973/23.02.2010 г. по гр. дело № 4462/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, които са израз на задължителната практика на ВКС, формирана именно по въпросите за отговорността на общината по чл. 49 от ЗЗД за вреди, причинени при нападения и ухапвания от безстопанствени кучета. Поради това не е налице наведеното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Предвид съобразяването на въззивното решение с посочената задължителна практиката на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, не е налице е и наведеното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК – поради твърдяното противоречиво разрешаване на изведения правен въпрос с представените (в преписи), влезли в сила първоинстанционни решения на СРС, въззивни решения на СГС, както и решения на ВС и ВКС, постановени по реда на отменения ГПК от 1952 г., които не съставляват задължителна практика за първоинстанционните и въззивните съдилища.
От гореизложеното следва, че касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя-ответник, допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК.
Предвид горното, съгласно разпоредбата на чл. 287, ал. 4 от ГПК не следва да се обсъждат основанията за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, наведени с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК към насрещната касационна жалба на ищцата.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решението от 04.07.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 10076/2012 г. на Софийския градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.