4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.542
София, 07.10.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и девети септември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
НИКОЛАЙ МАРКОВ
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело № 3190/2014 година
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. М. П. и на ответника [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. Е. М. срещу въззивно решение № 1290 от 24.06.2014 г. по т.д.№ 4132/2013 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1545 от 04.09.2013 г. по т.д.№ 5187/2012 г. на Софийски градски съд в отхвърлителната част по предявения срещу [фирма], [населено място] иск по чл.213 КЗ за разликата над 6 586.18 лв. до 73 764.24 лв. – регресна претенция за изплатено застрахователно обезщетение по по договор за застраховка от 01.01.2007 г. за причинени загуби от неплатени лизингови вноски по договор за финансов лизинг от 15.04.2008 г.
В жалбата се поддържат касационни доводи за допуснати нарушения на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствени правила.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава допускането на касационно обжалване с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК, като релевира доводи, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни въпроси, които се решават противоречиво от съдилищата /решение по т.д.№ 73/2012 г. на Врачански окръжен съд; решение по т.д.№ 239/2012 г. на Добрички окръжен съд; решение по гр. д. № 190/2012 г. на Районен съд Велики Преслав; решение по гр.д.№ 114/2012 г. на Районен съд Велики Преслав; решение по т.д. № 2352/2012 г. на Софийски градски съд; решение по гр.д.№ 13234/2011 г. на Софийски градски съд / и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
„1. В случаите на имуществена застраховка „срещу разни финансови загуби“ по т. 16, раздел II от Приложение № 1 от КЗ, когато финансовите загуби произтичат от неплащане на лизингови вноски по договор за финансов лизинг, в какъв размер следва да се определят причинените имуществени вреди: 1/ в размера на неплатените лизингови вноски до прекратяване на договора за лизинг, респ. до изземване на вещта; 2/ в размера на вноските до момента на плащане на застрахователното обезщетение; 3/ в размера на всички неплатени вноски( с и без настъпил падеж) до края на договора /по погасителния план/, без оглед на това кога е прекратен договора; 4/ по друг метод – вноските до прекратяване на договора или до плащане на обезщетението в пълен размер, а от следващите вноски /с падеж след плащане на обезщетението/ в размер на главницата и ДДС, но без възнаградителната лихва?“
„2. В описаната по-горе хипотеза на застраховка „финансов риск“, застрахователят в лизинговия договор ли встъпва и съответно ограничен ли е от правата на лизингодателя само до връщане на лизинговата вещ или може да търси от третото лице цялото обезщетение за финансовите загуби, претърпени от лизингодателя, доколкото са покрити от застраховката?“
Ответникът по касация не е изразил становище по допустимостта и основателността на жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по основанията по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
Пред Софийски градски съд е предявен иск по чл.213 КЗ за сумата 73 764.24 лв. – изплатено от застрахователя на [фирма] обезщетение по застраховка „Загуби вследствие на неплащане на лизингови вноски“, поради неизпълнение от страна на ответника като лизингополучател на задълженията му за заплащане на лизингови вноски по договор за лизинг с [фирма]. Искът е уважен от СГС за 6 586.18 лв. и е отхвърлен за разликата до предявения размер. Решението на СГС е оставено в сила от въззивната инстанция, възприемайки изцяло изводите на първоинстанционния съд, който не е уважил иска за всички неплатени лизингови вноски, а само за тези с настъпил падеж, дължими до момента, в който застрахователят е встъпил в правата на застрахования срещу неизправния лизингополучател и владението на лекия автомобил, предмет на лизинговия договор е предадено на застрахователя, платил застрахователното обезщетение и встъпил в правата на лизингополучателя. От този момент едноличния търговец и настоящ ответник не е ползвал автомобила, който е върнат от него като лизингополучател и съответно приет от застрахователя, суброгирал се в правата на лизингодателя, при което на лизингополучателя не се осигурява възможност да ползва автомобила и последният не дължи заплащане на лизингови вноски. Във въззивното решение е изразено разбирането, че вреда за застрахования лизингодател представлява неплащането на изискуемо задължение – лизингови вноски с настъпил падеж, предвид разпоредбата на чл. 84 ЗЗД, но не и неплащането на лизингови вноски с ненастъпил падеж. При липса на вреда в имуществото на застрахования не е налице събитие, покрито от застрахователния риск, и основание за плащане на застрахователно обезщетение в размер на лизинговите вноски с ненастъпил падеж. Изводът, че по отношение на платеното застрахователно обезщетение в размер на вноските с ненастъпил падеж застрахователят не може да упражни регресни права и да се суброгира в правата на застрахования лизингодател срещу прекия причинител на вредата /лизингополучателя/ по реда на чл. 213 КЗ, е аргументиран с довода, че застрахователят не дължи плащане на застрахователно обезщетение за лизинговите вноски за периода от прекратяване на договора за лизинг до крайния му срок.
Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно разглеждане на делото.
Поставеният от касатора и доуточнен от каасицонната инстанция материалноправен въпрос е свързан с обема на отговорността на ответника по иска по чл. 213 КЗ /лизингополучателя/ към застрахователя, суброгирал се в правата на застрахования лизингодател към причинителя на вредата, по предсрочно прекратен договор за лизинг. Същият е релевантен на изхода на спора и отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, но не е налице поддържаното от касатора основание за достъп до касация по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Противоречивото разрешаване на този въпрос бе преодоляно чрез постановеното по реда на чл.290 ГПК Решение № 112 от 15.01.205 г. на ВКС по т.д. № 2936/2013 г., ІІ т.о,, съгласно което: Лизинговите вноски с ненастъпил падеж, т.е. лизинговите вноски за периода от прекратяване на договора за лизинг до крайния му срок, респ. от връщане на автомобила до крайния срок на договора не следва да бъдат включени в застрахователното обезщетение по договор за застраховка „Загуби вследствие неплащане на лизингови вноски”. Това правно разрешение е аргументирано със съображения, че: застрахователното събитие при застраховка „Загуби вследствие неплащане на лизингови вноски” е неплащането на изискуемите лизингови вноски от лизингополучателя; застрахователното покритие обхваща непогасените дължими и изискуеми лизингови вноски, съгласно договора за лизинг; при суброгиране в правата на застрахования застрахователят не може да има повече права от самия застрахован и третото лице /длъжникът или лизингополучателят в хипотезата на договор за лизинг/ не може да бъде задължено да плати на застрахователя повече, отколкото дължи на застрахования лизингодател; лизинговите вноски с ненастъпил падеж по приетия погасителен план са неизискуеми, поради което лизингополучателят не ги дължи на лизингодателя и встъпвайки в правата на лизингодателя застрахователят не може да претендира за плащането на същите от лизингополучателя; при предсрочно прекратяване на договора за лизинг и връщане на лизинговата вещ всяка от страните се освобождава от бъдещите си основни задължения по лизинговия договор; в този случай лизинговите вноски, чийто падеж не е настъпил към прекратяването на договора, не се дължат на лизингодателя, поради прекъсване на договорното правоотношение, поради което застрахователят не може да се суброгира в правата на лизингодателя по реда на чл.213 КЗ. С оглед на така дадения отговор на релевантния по делото въпрос, по който е допуснато касационно обжалване в цитираното решение на ВКС, и който отговор се споделя напълно от настоящия състав на ВКС, въззивното решение е постановено изцяло в съответствие с посоченото разрешение, което обуславя извода, че не са налице основания за достъпа му до касационно обжалване.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1290 от 24.06.2014 г. по т.д.№ 4132/2013 г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: