О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 543
гр. София, 01.11.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на трети октомври две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр.д. № 1360/18г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. С. Х. от [населено място] срещу въззивно решение № 1488 от 27.11.17г., постановено по в.гр.д.№ 2275/17г. на Пловдивския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение от 28.06.2017г. по гр.д.№ 8817/16г. на Пловдивския районен съд, с което е уважен предявеният от М. К. Г. и В. Д. Г. против касатора иск с правна квалификация чл.108 ЗС за ревандикация на недвижим имот, представляващ “надстройка” със застроена площ от 105,85 кв.м., изградена над съществуваща масивна жилищна сграда, състояща се от сутерен и жилищен етаж, построена в УПИ ІІ-1297 от кв.128 по плана на [населено място], общинска собственост, която надстройка е идентична с втори жилищен етаж от посочената жилищна сграда, и с което е отменен на основание чл.537, ал.2 ГПК констативен нот.акт № 92/15г. в частта му, с която ответникът е признат за собственик на този имот.
По делото е установено, че с постановление от 29.07.14г. по изп.д.№ 159/08г. на ЧСИ на ищеца в първоинстанционното производство В. Д. Г., който тогава е бил в брак с ищцата М. К. Г., е възложена еднофамилна двуетажна жилищна сграда със застроена площ от 91,70 кв.м., построена в УПИ ІІ-1297 от кв.128 по плана на [населено място], която по силата на договор за покупко-продажба, оформен с нот.акт № 156/2004г., е принадлежала на длъжника по изпълнението Е. С. Х.. За закупуването на сградата същата е сключила договор за банков ипотечен кредит с [фирма], която е била взискател по изпълнителното дело. Жилищната сграда е построена през 1984г-1985г. въз основа на учредено право на строеж върху държавно дворно място в отклонение от архитектурния проект, предвиждащ полуподземен и жилищен етаж, като вместо това са изградени два жилищни етажа, а поради наличие на подпочвени води по време на строителството теренът е насипан с пръст, поради което полуподземният етаж е станал подземен, неотговарящ на изискванията за жилище. Процесната надстройка представлява втория жилищен етаж на двуетажната жилищна сграда, който е бил предмет на договора за покупко-продажба и на изпълнителното производство, респ. на постановлението на възлагане. С нот.акт № 92/15г., издаден въз основа документи, съставени след влизане в сила на постановлението за възлагане, ответникът е признат за собственик на процесния жилищен етаж, както и на две сгради, които не са предмет на настоящото дело.
При тези фактически данни въззивният съд е приел, че ищците се легитимират като собственици на процесния жилищен етаж по силата на влязлото в сила постановление за възлагане, който се владее от ответника без основание, респ. че предпоставките за уважаването на ревандикационния иск са налице. Възраженията на ответника, че този етаж не е бил предмет на публичната продан са приети за неоснователни, тъй като не кореспондират на събраните по делото доказателства. Изложените във въззивната жалба доводи, а именно че процесният етаж е изграден извън обема на учреденото през 1984г. право на строеж и по силата на приращението е станал собственост на собственика на земята са приети за неотносими към предмета на спора, очертан от становищата на страните пред първата инстанция.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че решението е очевидно неправилно, тъй като с него се дава възможност чрез публична продан да бъдат отнемани общински имоти.
Ответниците по жалбата считат, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендират разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в цитираната разпоредба. Съгласно дадените с т.1 на ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения поставянето на правния въпрос е задължение на касатора. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване на основанията по чл.280, ал.1 ГПК.
В случая касаторът не са позовава на тези основания, а се позовава единствено на основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, според което независимо от предпоставките по ал.1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност. Това основание обаче в случая не е налице.
Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /постановен ”contra legem”, когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или “extra legem”, когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма/. В случая не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. Ето защо касационно обжалване на решението не може да бъде допуснато и на това основание, нито са налице останалите основания по чл.280, ал.2 ГПК.
При този изход на спора и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответниците по касация сторените от тях разноски в настоящото производство за адвокатско възнаграждение в размер на 800 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1488 от 27.11.17г., постановено по в.гр.д.№ 2275/17г. на Пловдивския окръжен съд.
О с ъ ж д а Д. С. Х. от [населено място] да заплати на М. К. Г. и В. Д. Г. от [населено място] сумата 800 лв./осемстотин лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: