12
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 543
гр. София, 01.08.2018 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪДна Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и девети май през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 505 по описа за 2018г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Х. М., по касационна жалба на [фирма], представлявано от адв. П. А. и касационна жалба на [фирма] срещу решение № 1883 от 31.07.2017г. по гр.д. № 78/2017г. на Софийски апелативен съд, ТО, 9 състав, с което е отменено частично решение № 1649 от 26.09.2016г. по гр.д. № 4585/2011г. на СГС, VI-11 състав и [фирма] е осъдено да заплати на А. Х. М. на основание чл.94, ал.1 ЗАПСП сумата 2 500 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени с нарушение на авторски права /използване без съгласие на ищеца на части от произведения и изпълнения – песните „Добре дошли, приятели“, „Довиждане, приятели“, „Къде отлитна младостта“ и „Късмет за двама“ – в излъченото на 25.06.2011г. в програмата на „Нова телевизия“, предаване „Отечествен фронт“/; отменено е първоинстанционното решение в частта за разноски над размер от 5233,75 лева; потвърдено е първоинстанционното решение в частта, с която искът е отхвърлен за разликата над 2500 лева до пълния предявен размер от 200 000 лева, както и в частта, с която А. Х. М. е осъдена да заплати на [фирма] разноски за първоинстанционното производство до размер на 5233,75 лева; А. Х. М. е осъдена да заплати на [фирма] разноски за въззивното производство в размер на 4740 лева, а [фирма] е осъдено да заплати на основание чл.78, ал.6 ГПК държавна такса за първоинстанционното и въззивното производство в размер на 100 лева – по сметка на СГС и на 50 лева – по сметка на САС.
Касаторката А. Х. М. – ищца по предявения иск, излага довод за недопустимост на обжалваното решение поради това, че е взето от съдийски състав, срещу когото е подадена жалба до председателя на САС по повод поведението на двама от членовете му при разглеждане на делото в съдебно заседание. Поддържа още, че решението е некомпетентно, незаконосъобразно, несправедливо, тенденциозно, хаотично и немотивирано. Твърди, че решението е „сътворено“ при условията на ГПК, но не и при изискванията на ЗАПСП, което е явно доказателство, че дело по този закон „не е по силите на този съдебен състав“. Излага доводи за неправилност на постановеното по делото първоинстанционно решение. Счита, че въззивното решение показва непознаване на ЗАПСП и е пълно с неточности, объркани изводи и заключения, смесване на мотивите при доминация на ГПК и елиминиране напълно на ЗАПСП, изместване на същността на исковата претенция, напълно погрешна терминология при боравене с материята. Поддържа, че не е обърнато внимание на свидетелските показания, вкл. показанията на гл. редактор на вестник „Втора младост“, както и че не са изложени мотиви във връзка с имуществената й претенция. Излага доводи за неправилност на извода на въззивния съд за липса на ангажирани доказателства за неимуществени вреди, обуславящи по-голям от присъдения размер на обезщетението. Твърди, че е допуснато нарушение на чл.17 ЗАПСП, тъй като в исковата си молба е визирала четири свои авторски песни, което представлява четири самостоятелни нарушения, без видео кадрите. Излага доводи за несправедливост на определеното обезщетение в размер на 2 500 лева и за невъзможност такова обезщетение да има възпиращо действие за бъдещи нарушения от страна на ответника. Твърди, че процесуалните представители на ответника са бездействали през цялото исково производство, но за това са им присъдени обезщетения. Излага доводи за проявено от двете инстанции „престъпно бездействие и всякаква липса на интерес“ към релевантни за делото обстоятелства. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката поддържа, че въззивното решение е в противоречие със ЗАПСП и практиката на ВКС по следните правни въпроси:
1. Длъжен ли е бил съдебният състав на САС при наличието на сигнал за нарушение да се оттегли и да не се произнася по делото?
2. Присъждането на занижено обезщетение на практика не представлява ли отказ от правосъдие и във връзка с този акт и отказ от присъждане на обезщетение?
3. Длъжен ли и въззивният съд в мотивите си да обсъди всички доводи и възражения на страните, да извърши оценка и анализ на доказателствата и да изложи мотиви и направи анализ на свидетелските показания, както устни, така и писмени?
4. Длъжен ли е въззивният съд да удовлетвори безбройните ми молби във връзка с чл.266, ал.3 ГПК?
5. Исканото от мен обезщетение е занижено десетки пъти. Не е ли това преднамерен акт, целящ да омаловажи моя труд като творец?
6. Как двата ДВД диска са попаднали на екрана на Нова?
7. Установил ли е въззивният съд кой е техният автор и оператор?
8. При какви обстоятелства и с каква цел са създадени?
9. Дадено ли е разрешение на ответника за тяхното използване?
10. Какви имуществени ползи и приходи са донесли те на ответника и помагача при излъчването на 26.06.2011г.?
11. Какви загуби и негативни емоции е понесъл собственика и автора на ДВД дисковете от това предаване?
12. Изпълнил ли е въззивният съд всички процедури по отношение на искова молба на ищеца?
13. Разглеждал ли е исковата молба от позицията на основния закон ЗАПСП или е дал превес по същество само по ГПК? Това не е ли нарушение на процедурата и правото?
14. Изпълнил ли е въззивният съд изискванията на чл.8, ал.9, чл.10 и чл.13 ГПК?
Представя решение № 839 от 21.11.2005г. по т.д. № 104/2005г. на ВКС, ТК, Второ отделение, решение от 13.07.2006г. по гр.д. № 2268/2005г. на САС, ГК, 4 състав, решение от 09.07.2003г. но гр.д. № 325/2003г. на САС, ГО, 2 състав, решение № 674 от 25.06.2004г. по гр.д. 1816/2003г. на ВКС, ТС, Второ отделение, решение № 1016 от 14.11.2005г. по д. № 294/2005г. на ВКС, ТК, Второ отделение, постановени по други нейни искове.
[фирма] оспорва касационната жалба на насрещната страна, като прави възражение, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради липса формулирани правни въпроси.
В касационната си жалба [фирма] – ответник по предявения иск, поддържа, че решението в обжалваната от него част е недопустимо, евентуално неправилно поради постановяването му в нарушение на материалния закон и при допуснати нарушения на съдопроизводствените правила. Оплакването за недопустимост обосновава с твърдение, че решението е постановено по недопустим иск, евентуално по непредявен иск, както и при липса на процесуалната легитимация да отговаря по реда на чл.94 ЗАПСП с оглед липсата на правен интерес от предявяване на този иск против него. Счита, че би бил надлежен ответник по иск с правно основание чл.95б ЗАПСП, какъвто не е предявен, а ако решението е постановено по такъв иск, то е налице нередовност на исковата молба, доколкото в обстоятелствената част отсъстват каквито и да било твърдения, свързани с нарушаване на авторското право от представители, служители или наети от него лица. Излага доводи за допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила с оглед произнасянето му по незаявен от жалбоподателя довод за неприложимост на разпоредбите на Международната конвенция за закрила на артистите – изпълнители, продуцентите на звукозаписи и излъчващите организации / МКЗАИПЗИО/ и Конвенцията за закрила на литературните и художествени произведения /КЗЛХП/. Счита, че в тази му част решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, като поддържа, че цитираните международни договори са пряко приложими по общото правило на чл.5, ал.4 КРБ и съдържат норми, които са специални по отношение на чл.24 ЗАПСП. Излага и довод за липса на извършен от въззивния съд самостоятелен анализ на събраните по делото доказателства. Поддържа, че въззивният съд неправилно е приел отсъствието на изключението по чл.24, ал.1, т.2 ЗАПСП. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа, че въззивното решение е недопустимо, като повтаря доводите си в тази връзка, изложени в касационната жалба. Твърди още, че са налице и основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи следните правни въпроси:
1. Допустимо ли е въззивният съд да се произнася по довод, който не е въведен от жалбоподателя с въззивната жалба? Твърди, че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл с противоречие с т.1 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 172 от 10.04.2017г. по т.д. № 2312/2015г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 200 от 23.06.2015г. по гр.д. № 6459/2014г. на ВКС, ГК, IV г.о.
2. Следва ли да се прилагат чл.7, т.1, б. „А“ от МКЗАИПЗИО и чл.10, ал.1 и ал. 3 КЗЛХП спрямо отношения, които не са с международен елемент, когато уреждат хипотези на свободно използване на произведения, неуредени от вътрешното законодателство? Твърди, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
3. Следва ли въззивният съд да подложи на самостоятелен анализ всички събрани в рамките на производството доказателства, или може да прави доказателствени, а от там и правни изводи въз основа на фактическите установявания на първоинстанционния съд? Счита, че по въпроса е налице противоречие с решение № 646 от 12.10.2010г. по гр.д. № 1210/2009г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 149 от 03.07.2012г. по гр.д. № 1084/2011г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 227 от 15.10.2013г. по гр.д. № 3340/2013г. а ВКС, ГК, II г.о.
4. Може ли съдът да приема за доказан факт при отсъствие на доказателства за него? Твърди, че даденото разрешение е в противоречие с решение № 188 от 13.05.2014г. по гр.д. № 5563/2013г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 168 от 19.06.2014г. по гр.д .№ 715/2014г. на ВКС, ГК, I г.о.
5. Длъжен ли е въззивният съд като инстанция по същество на основание чл.273 вр. чл.236, ал.2 и чл.235, ал.2 ГПК да обсъди в мотивите на решението си възраженията и доводите на страните? Твърди, че въпросът е разрешен в противоречие с решение № 7 от 08.02.2012г. по гр.д. № 510/2011г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., решение № 411 от 27.10.2011г. по гр.д. № 1857/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 92 от 16.03.2012г. по гр.д № 980/2011г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., решение № 331 от 04.07.2011г. по гр.д № 1649/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 27 от 02.02.2015г. по гр.д .№ 4265/2014г. на ВКС, ГК, ІV г.о.
6. По смисъла на чл.26, ал.1, т.2 ЗАПСП името на кой автор следва да бъде посочвано при използване на части от произведения с цел обзор – на носителя на правата върху аудиовизуалното произведение или и на всички лица, имащи права върху включените в него съставни произведения? Счита, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като нормата на чл.24, ал.1, т.2 ЗАПСП е непълна.
В касационната си жалба [фирма] поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че от събраните по делото доказателства не е установен обект на авторското право, използването на който да е представлявало нарушение на субективно авторско право, нито че ищцата е носител на субективно авторско право, което се ползва със защита от закона. Счита, че с оглед направеното от него оспорване на презумпцията за авторство ищцата не е представила доказателства и такива не са събрани за установяване на авторското й право върху обект, който се ползва със защита. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа, че в хода на производството не са събрани доказателства нито по отношение на оспорената презумпция за авторство на ищцата, нито за наличие на неимуществени вреди вследствие нарушение на нечии авторски права.
А. Х. М. оспорва касационните жалба на [фирма] и [фирма] и моли да не бъдат допускани до разглеждане.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд е приел, че в жалбата и в отговора на ответника не са изложени оплаквания за неправилност на фактическите изводи на първоинстанционния съд относно конкретните обстоятелства, възпроизведени и в мотивите на въззивното решение, а оплакванията в жалбата са за неправилна интерпретация на установените конкретни факти и за неправилно приложение на материалния закон, в частност по въпроса за наличието на предпоставките за прилагане на изключението на чл.24, ал.1, т.2 ЗАПСП. Посочил е, че поддържаните от ответника доводи са за обективна невъзможност за посочване на името на ищеца като автор, за неприложимост на презумпцията по чл.6 ЗАПСП и за допустимост на свободното използване на основание чл.7, т.1, б. „а” от Международната конвенция за закрила на артистите – изпълнители, продуцентите на звукозаписи и излъчващи организации, както и на основание чл.9, ал.2 и чл.10, ал.1 и 3 от Конвенцията за закрила на литературните и худжествените произведения.
Въззивният съд е счел за неоснователни доводите на ответника, обосновани с разпоредби на посочените конвенции, доколкото в конкретния случай спорът не включва въпроси с международен елемент, поради което те не се прилагат /чл.4(а) МКЗАИПЗИО и чл.5, ал.1 КЗЛХП/. Приел е, че са без значение за крайния извод за авторството на ищцата доводите за неприложимост на презумпцията по чл.6, ал.1 ЗАПСП, тъй като извода си за наличието на авторство на посочените произведения- „Добре дошли, приятели” /автор на текста и музиката/, „Довиждане, приятели” /автор на текста и музиката/, „Къде отлитна младостта” /автор на текста/ и „Късмет за двама” /автор на текста/, постановчик на концертите, в които те са били изпълнени, и създател на костюмите и декорите- първоинстанционният съд е обосновал с установеното от събраните свидетелски показания създаване на текста и/или музиката на произведенията от страна на ищцата, респ. създаване на аранжимента, костюмите и декорите на изпълненията.
Въззивният съд е счел за основателно оплакването в жалбата за отсъствие на предпоставките за изключението по чл.24, ал.1, т.2 ЗАПСП. Приел е, че в случая откъси от процесните произведения са били използвани като части от телевизионно предаване с обзорен характер, използването е било с цел и по начин да се илюстрира дейността на театралната група и е било в обем, оправдан от целта /сборът на всички откъси е бил около 15% от общата продължителност на предаването/. Приел е обаче, че не е налице основната изисквана от посочената разпоредба предпоставка, а именно при използването на откъсите да е било посочено името на ищеца като автор. Изложил е съображения, че е без значение дали тази информация е била известна на ответника, в каквато насока е направено възражение от него. Преценил е като неоснователен и довода на ответника за наличие на техническа невъзможност за посочване на имената на всички автори, с чието участие е създадено аудиовизуално произведение, тъй като такава невъзможност не се установява при носена от ответника доказателствена тежест за това, а освен това доводът се опровергава от установеното, че всеки откъс е бил придружен от указателен надпис, че се изпълнява от Вариететен пенсионерски театър „Софиянци”, от което е направен извод за техническа възможност този надпис да бъде разширен и с необходимите указания за авторство.
Предвид изложеното, въззивният съд е приел, че са налице условията на чл.94, ал.1 ЗАПСП – ищецът е автор на посочените произведения, последните са били включени в телевизионно предаване, излъчено от ответника, т.е. е налице използване, което е било осъществено без съгласието на ищцата, такова съгласие е било необходимо на основание чл.18, ал.1 ЗАПСП, като не са налице изключения за свободно използване, в частност на основание чл.24, ал.1, т.2 ЗАПСП, съобразно изложеното в тази връзка. Посочил е, че доколкото предаването, в което съответните произведения са били използвани, е било излъчено в рамките на телевизионната програма на ответника, същият носи отговорност за всички евентуални нарушения на авторското право, независимо че предаването е било произведено от третото лице-помагач като продуцент.
Въззивният съд е посочил, че ищцата не е ангажирала конкретни доказателства за претърпените неимуществени вреди, но е приел, че липсата на такива доказателства сама по себе си не може да обоснове извод за отсъствие на неимуществени вреди, тъй като субективното осъзнаване от страна на автора, че е нарушено неговото установено и защитено от закона право върху произведение само по себе си представлява негативно психическо преживяване, отговарящо на определението за неимуществена вреда, намираща се в пряка причинна връзка с нарушението и подлежаща на обезщетяване. Поради това е счел, че отсъствието на доказателства в тази насока следва да бъде съобразено единствено при определяне размера на дължимото се обезщетение. По отношение на размера на възнаграждение въззивният съд е съобразил вида и броя на нарушените авторски права, начина на нарушението и обема на използване на съответните произведения и е счел, че справедлив по смисъла на чл.94, ал.4 ЗАПСП се явява размер от 2 500 лева.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото.
По касационната жалба на А. Х. М.:
Не е налице твърдяната от касаторката недопустимост на въззивното решение, обоснована с постановяването му от съдийски състав, срещу когото е подадена жалба до председателя на САС по повод поведението на двама от членовете му при разглеждане на делото в съдебно заседание. От една страна, посоченото обстоятелство не води до недопустимост но постановеното решение. Недопустимо е съдебно решение, което е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, както и ако съдът е бил десезиран, при липса на положителна или наличие на отрицателна процесуална предпоставка. В случая изложеното твърдение не може да се квалифицира като такова, обуславящо недопустимост на въззивното решение.
Първият от поставените в изложението процесуалноправни въпроси се отнася до задължението на съдебния състав при наличие на сигнал за нарушение да се отведе и да не се произнася по делото. По отношение на този въпрос касаторката не е посочила кое от допълнителнителните основания по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК поддържа. Независимо от това, следва да се посочи, че предпоставките на чл.22, ал.1, т.1 – т.5 ГПК са изчерпателно посочени и по делото не са изложени твърдения за наличие на такива по отношение на членовете на въззивния състав. Твърди се, че преди постановяване на решението касаторката е подала молба, адресирана до председателя на САС, с искане за отвод на членовете на състава с оглед поведението им, изразяващо се в иронично отношение към касаторката по време на провеждане на съдебното заседание във въззивното производство. С определение от 15.05.2017г. съдебният състав е оставил направения отвод без уважение поради липса на предвидените в чл.22, ал.1 ГПК основания. Настоящият състав намира, че изложените в направения отвод твърдения не могат да се квалифицират като такива, обосноваващи основанието по чл.22, ал.1, т.6 ГПК – наличие на обстоятелства, пораждащи основателно съмнение в безпристрастието на съдия по делото.
Поставените от касаторката трети и четвърти процесуалноправни въпроси са свързани със задълженията на въззивния съд да се произнесе по всички оплаквания и доводи на страните и да обсъди събраните по делото доказателства. Във връзка с тези въпроси отново не е посочено кое от допълнителните основания за достъп до касация се поддържа. Следва да се посочи обаче, че въззивният съд е обсъдил доводите и оплакванията на страните, като съгласно чл.269, изр.2 ГПК и с оглед липсата на оплаквания във връзка с приетите за установени от първоинстанционния съд факти е възприел изводите му относно фактическата страна на спора. Въззивния съд е допуснал на основание чл.266, ал.3 ГПК поисканите във въззивното производство гласни доказателства и след изявлението на ищцата, че няма други доказателствени искания, е дал ход на устните състезания. Формулираният дванадесети въпрос е неясен, тъй като не е посочено във връзка с какви „процедури по отношение на исковата молба” се поставя. Останалите въпроси не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос по чл.280, ал.1 ГПК трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение / чл.281, т.3 ГПК/. Поставените от касаторката втори, пети, шести, седми, осми, девети, десети, единадесети, тринадесети и четиринадесети въпроси нямат характера на правни въпроси, обусловили решаващата воля на въззивния съд, а са фактически въпроси, чийто отговор е обусловен от конкретните факти по делото. По същество тези въпроси представяват оплакване за неправилност на въззивното решение поради незаконосъобразност, необоснованост и допуснати нарушения на съдопроизводствените правила, по които касационната инстанция не може да се произнесе в производството по чл.288 ГПК.
Предвид изложеното не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от А. М. част.
По касационната жалба на [фирма]:
Неоснователен е доводът на касатора за недопустимост на въззивното решение поради произнасяне по недопустим иск, евентуално по непредявен иск, както и при липса на процесуалната легитимация на касатора да отговаря по реда на чл.94 ЗАПСП /редакция ДВ, бр.99 от 2005г./ с оглед липсата на правен интерес от предявяване на този иск против него. Счита, че би бил надлежен ответник по иск с правно основание чл.95б ЗАПСП /редакция ДВ, бр.99 от 2005г./, какъвто не е предявен. Въззивният съд се е произнесъл по предявения с исковата молба иск, квалифициран съобразно изложените в исковата молба твърдения и формулираното искане, поради което не е налице произнасяне по непредявен иск. Извън твърдението за липса на процесуална легитимация на касатора по предявения иск не е изложено друго твърдение, обосноваващо довода за недопустимост на иска. Твърдението на касатора за липса на правен интерес от предявения против него иск по чл.94 ЗАПСП /редакция ДВ, бр.99 от 2005г./ е неоснователно, тъй като предявеният осъдителен иск за заплащане на обезщетение е обоснован с твърдения, че в рамките на телевизионната програма на ответника е било излъчено предаване, в което са били използвани без съгласие на ищцата произведения, по отношение на които същата твърди авторски права. Позоваването на разпоредбата на чл.95б ЗАПСП /редакция ДВ, бр.99 от 2005г./ не води до различен извод, тъй като предпоставките за ангажиране на отговорността за нарушаване на авторско право са посочени в чл.94 ЗАПСП, поради което обсъждането им от въззивния съд не е довело до произнасяне по непредявен иск.
Първият процесуалноправен въпрос е предпоставен от твърдението на касатора, че въззивният съд се е произнесъл по довод, който не е въведен от жалбоподателя с въззивната жалба. Това твърдение не съответства на фактите по делото, тъй като произнасянето на въззивния съд по приложимостта на МКЗАИПЗИО и КЗЛХП е във връзка с довода на самия касатор – въззиваема страна във въззивното производство, за допустимост на свободното използване на основание чл.7, т.1, б. „а” МКЗАИПЗИО, както и на основание чл.9, ал.2 и чл.10, ал.1 и 3 от КЗЛХП. Поради това въззивният съд е дължал произнасяне по приложимостта на посочените международни актове към процесното правоотношение и без направено от насрещната страна възражение в този смисъл.
Поставеният втори материалноправен въпрос относно приложимостта на посочените разпоредби на чл.7, т.1, б. „а” МКЗАИПЗИО и на чл.9, ал.2 и чл.10, ал.1 и 3 от КЗЛХП е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващите му изводи. Не е налице соченото допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно указанията в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК предполага произнасянето на Върховния касационен съд по разрешения в обжалвания акт правен въпрос да допринася за промяна на неправилна съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия или за създаване на съдебна практика по прилагането на непълни, неясни или противоречиви закони. Отговорът на поставения от касатора въпрос се извежда от относимите правни норми – чл.4 МКЗАИПЗИО и чл. 5 КЗЛХП, които са ясни и пълни и по тях не е формирана неправилна съдебна практика, която се налага да бъде променяна или осъвременявана. От тези разпоредби се извежда, че, най-общо казано, посочените конвенции са приложими в случаите на използване на обект на авторско право в друга договаряща държава, в какъвто смисъл е и изводът на въззивния съд.
Трети и пети процесуалноправни въпроси се отнасят до задължението на въззивния съд да обсъди доводите и оплакванията на страните и събраните по делото доказателства, като изложи мотиви в тази връзка. По поставените въпроси не е налице противоречие на въззивното решение с постоянната практика на ВКС по приложението на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, тъй като въззивният съд е обсъдил всички доводи и оплаквания на страните, а по отношение на установените факти е възприел изводите на първоинстанционния съд с оглед липсата на оплаквания във въззивната жалба във връзка с установяване на фактическата страна на спора.
Четвъртият въпрос няма характера на правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а представлява оплакване на необоснованост на въззивното решение, по което касационната инстанция не може да се произнесе в стадия на селектиране на касационната жалба.
Поставеният шести материалнопавен въпрос не е обсъждан от въззивния съд и не е обусловил решаващите му изводи. Крайният извод на въззивния съд да не приложи изключението по чл.24, ал.1, т.2 ЗАПСП, е обоснован с непосочването на името на ищцата като автор, без да са излагани съображения във връзка с поставения въпрос, отнасящ се до преценката в контекста на приложение на посоченото изключение, името на кой автор следва да бъде посочвано при използване на части от произведения и дали това са всички лица, имащи права върху включените в него съставни произведения.
Предвид изложеното не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от [фирма].
По касационната жалба на [фирма]:
Съгласно разясненията, дадени в т.1 на ТР № 1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Правният въпрос може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от жалбоподателя. В настоящия случай касаторът само формално е изпълнил изискването на чл.284, ал.3, т.1 ГПК за излагане на основанията за допускане на касационно обжалване, тъй като в изложението си не е посочил кой е разрешеният от въззивния съд материалноправен и процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на спора. Касаторът е изложил единствено оплакванията си за неправилност на въззивното решение, но тези оплаквания могат да бъдат обсъждани само след допуснато касационно обжалване при констатирано наличие на основанията за допускане на касационен контрол. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от твърденията на касатора и от сочените в касационната жалба факти и обстоятелства. Касаторът не е посочил допълнително основание чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК.
По изложените съображения не е налице основание за допускане на касацонно обжалване на въззивното решение.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1883 от 31.07.2017г. по гр.д. № 78/2017г. на Софийски апелативен съд, ТО, 9 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: