О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 543
София 20.08.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 10.07.2013 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ч.т.дело № 2524 /2013 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба на [фирма], гр.П. против въззивното определение на Плевенския окръжен съд № 670 от 30.04.2013 год., по ч.гр.д.№ 418/2013 год., с което е потвърдено първоинстанционното определение на Плевенския районен съд от 21.03.2013 год., по гр.д.№ 1001/2013 год. за прекратяване на производството по делото, поради недопустимост на предявения от настоящия частен жалбоподател, като ищец, установителен иск срещу [фирма], [населено място] и Териториална дирекция на НАП, [населено място].
С частната касационна жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното определение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила, поради което се иска отмяната му.
В депозирано към частната касационна жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по отношение на определения за значим за крайния изход на делото въпрос на процесуалното право : „Разпоредбата на чл.269, ал.1 ДОПК предвижда ли възможността всяко трето незадължено лице, чието субективно право е засегнато от изпълнението на публичния изпълнител да търси защита по исков ред с предявяване на установителен иск по чл.124 ГПК за установяване отпадналата нужда от обезпечителна мярка, поради погасяване на публичното задължение с изтичане на погасителната давност по см. на чл.208, ал.1 ДОПК и съответно вдигане на тази възбрана?”, който частният касатор счита, че се явява от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, поради липса на съдебна практика в която същият да е намерил отговор.
Ответниците по частната касационна жалба не са заявили становище в срока и по реда на чл.276, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.278, ал.1 ГПК, намира:
Частната касационна жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК от надлежно легитимирана страна в процеса и срещу подлежащ на инстанционен контрол въззивен съдебен акт, от категорията посочени в чл.274, ал.3, т.1 ГПК, поради което е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното определение ПОС е приел, че в случая от изложените в исковата молба факти и обстоятелства за отсъствие на спор за собственост или за ограничени вещни права по отношение на възбранения недвижим имот, както и за засегнато облигационно право и от заявения петитум – да се признае за установено по отношение на ответниците, че нуждата от обезпечителна мярка, обоснована в наложената с акт на публичен изпълнител възбрана върху посочения недвижим имот е отпаднала, следва, че ищецът не е предявил иск по чл. 269, ал.1 ДОПК, с който законодателят е създал процесуална възможност за защита на всяко трето лице срещу принудителното изпълнение, по което то не е страната, когато негово субективно право е засегнато от същото.
Според решаващите мотиви на въззивния съд, обстоятелството, че с така предявената от [фирма], гр.П. искова претенция се търси да бъде установено спрямо ответниците отпадане на обезпечителната нужда от наложена в производството по принудително събиране на публични вземания срещу [фирма], обезпечителна мярка „възбрана”, означава, че същата е за установяване на факт с правно значение и правната и квалификация е по чл.124, ал.4 ГПК.Доколкото, обаче, за последния такъв ред не е изрично предвиден от законодателя, то установителната искова претенция е недопустима, като липсата на правен интерес за ищеца се презюмира и тя не подлежи на разглеждане.
Следователно поставеният от частния касатор процесуалноправен въпрос в първата си част, макар и важен е неотносим към крайния правен резултат по делото, а по отношение на втората, дори и да се приеме, че тя може да обоснове наличие на основната главна предпоставка за допускане на касационното обжалване, то позоваването на селективния критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е неоснователно.
Съгласно задължителните постановки в т.4 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГКТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалвано въззивно решение ще е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му би допринесло за промяна на създадена, поради неточно тълкуване на конкретната правна норма, неправилна съдебна практика или би довело до осъвременяване на съдебната практика, която макар и правилна следва да бъде изоставена, за да бъде възприета нова, отговаряща на настъпили изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото – когато законовата разпоредба е непълна, неясна или противоречива и чрез корективното и тълкуване несъвършенството на закона би било преодоляно.
В случая освен, че в изложението на основанията за достъп до касационен контрол въобще не съдържат твърдения в горепосочения смисъл, то както нормите на чл.269 ГПК и на чл.124, ал.4, във вр. с а.1 ГПК са ясни, вътрешно непротиворечиви, а по приложението им е създадена трайно установена съдебна практика, нямаща обществена необходимост от осъвременяване, с която въззивният съд изцяло се е съобразил.
Отделен в тази вр. остава въпросът, че в ДОПК е предвиден процесуален ред за защита на третото лице и в хипотезата, в които се иска отмяна на обезпечението, който не е предприетият от частния касатор, но като неотносим към решаващите правни изводи на ПОС той не следва да бъде обсъждан.
Водим от гореизложеното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното определение на Плевенския окръжен съд № 670 от 30.04.2013 год., по ч.гр.д.№ 418/2013 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: