5
гр. д. № 1364/2017. г. ВКС на РБ, І г. о.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 543
София, 21.11.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, първо отделение в закрито заседание на 24 октомври две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията Ж. Силдарева гр. д. № 1364/2017 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение 1513 от 25.11.2016 г. по гр. д. № 1944/2016 г. Варненски окръжен съд е потвърдил решение № 2925 от 18.07.2016 г. по гр. д. № 2745/2015 г. на Варненски районен съд, с което са отхвърлени предявените от Г. И. Г. срещу П. В. П., К. В. П., Т. С. П. и С. Т. Н. искове по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване, че ищецът е придобил правото на собственост върху реална част с площ 32 кв. м. от имот с идентификатор 101135.4501.1703 и площ от 548 кв. м. по КК и КР и реална част с площ от 158 кв. м. от имот с идентификатор 101135.4501.1704 и площ от 549 кв. м. по КК и КР на селищно образувание „М.” [населено място] на основание давностно владение.
Решението е обжалвано с касационна жалба от ищеца Г. с доводи за необоснованост и незаконосъобразност. Допускането на въззивното решение до касационно обжалване се обосновава с основанията по чл. 280, ал.1 т. 1 и 2 ГПК, като се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите: – от кой момент се индивидуализира имот, възстановен по реда на § 4 от ЗСПЗЗ; – предявяването на иска спира ли течението на давностния срок, на който се позовава ищецът. Излагат се мотиви, че въпросите са разрешение в противоречие със задължителната практика на ВКС, а вторият се решава противоречиво от съдилищата. Представени са съдебни решения в подкрепа на твърденията.
Ответниците по касация и иска намират, че не са налице релевираните основания за допускане на въззивното решение до касационна проверка, а по същество жалбата за неоснователна. Претендират и разноски за настоящото производство.
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение.
Върховният касационен за да се поизнесе взе предвид следното:
От фактическа страна по делото е установено, че ищецът Г. на основание договор за наем, сключен на 2.03.1990 г. с председателя на комисията по СГВСС при [община] за срок от една година, е упражнявал фактическа власт върху имот, представляващ хавра (лозе), с площ от 0.6 дка в м. Е., в землището на [населено място]. След изтичане на срока на договора е продължил да го владее за себе си и това владение е продължило и до предявяване на иска на 09.07.2014 г. С уточнение на исковата молба ищецът е заявил, че давностния срок за него е започнал да тече от 15.12.2003 г., когато е влязъл в сила ПНИ за местността „М.” и до предявяване на иска в негова полза е изтекъл десетгодишния давностен срок. По данни от приетата техническа експертиза имотът е бил нанесен в помощния кадастрален план с пл. № 106.
Ответниците, установяват че са във владение на имот пл. № 106 от 1999 г., който е част от признатия им за възстановяване имот пл. № 18 по стар КП, когато на основание заповед от 02.03.1999 г. на кмета на [община] имотът е бил иззет от Г., тъй като е ползван без основание. Установяват, че с решение на ОСЗ от 13.02.1998 г. им е признато право на възстановяване на имот с площ от 4604 кв. м. в м. „М.”, като наследници на К. П. Я., който е бил в терен по § 4 ПЗР ЗСПЗЗ. Въз основа на влезлия в сила плана на новообразуваните имоти кметът на [община] е издал заповед № 0702 от 12.10.2005 г. на основание § 4к, ал. 7 за възстановяване правото на собственост на наследниците на К. Я. върху имот с № 1037, в кад. район 501, в м. „М.” с площ от 4605 кв. м. по плана на навообразуваните имоти на селищно образувание по § 4, ал. 2 ПЗР ЗСПЗЗ за м. „М.”. С приета техническа експертиза е установена идентичност на ползвания от ищеца поземлен имот пл. № 106 с 32 кв. м. от възстановения на ищците имот с идентиф. 4501.1703 по действащите КК и КР и със 158 кв. м. от имот с идентиф. 4501.1704 по действащите КК и КР, които имоти съответстват на възстановения на ответниците.
Установено е по отношение на тях, че като наследници на К. П. Я. със заповед от 12.10.2005 г., издадена от кмета на [община] на основание § 4к, ал. 7 от ПЗР ЗСПЗЗ им е възстановено правото на собственост двата имоти, части от които се претендират от ищеца.
Въз основа на така установените факти съдът е приел, че ищецът не е придобил правото на собственост върху описаните части от имотите на ответниците на основание давностно владение.
След изтичане срока на договора за наем през 1991 г. ищецът не е имал правно основание да владее имота. Имотът е бил част от имот, за който през 1992 г. е било направено искане за възстановяване правото на собственост по реда на ЗСПЗЗ, поради което до приключване на процедурата по възстановяване по аргумент от чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ давността е неприложим способ за придобиване на вещни права върху него. Упражняването на фактическа власт с намерение да се свои имота е могло да се противопостави на собствениците от влизане в сила на заповедта по § 4к, ал. 3 ПЗР ЗСПЗЗ, с който административен акт приключва процедурата по земеделска реституция и който легитимира ответниците като собственици на реално определени обекти. От 12.10.2005 г. до 09.07.2014 г. – датата на предявяване на иска, в полза на ищеца не е изтекъл придобивния срок по чл. 79, ал.1 ЗС, поради което той не се легитимира като собственик на имота.
Първият въпрос, за това дали предявяването на иска спира течението на давностния срок за ищеца, не е разрешен в противоречие със задължителната практика по него. В посочените решения е прието, че давността спира по време на водене на иска. Това повелява чл. 115, б. ж ЗЗД. Спирането настъпва по отношение на всяка една страна в процеса, която се позовава на правните последици на изтичането на давностен срок. Съобразно това при предявен ревандикационен иск за недвижим имот ищецът, който се позовава на придобивното основание по чл. 79, ал.1 ЗС, следва да докаже, че към датата на предявяване на иска той е носител на правото на собственост. Тъй като по време на процеса по иска давност не тече, неоснователно би било твърдението на ищеца, че придобивния давностен срок е изтекъл преди приключване на съдебното дирене и обявяване на делото за решаване.
Приетото от съда, че до предявяване на иска, в полза на ищеца не са изтекли десет години, поради което той не се легитимира като собственик на имотите, предмет на исковете, поради което искът е неоснователен, е в съответствие на закона и съдебната практика.
Неоснователно съдът в мотивите си е обсъждал основанията за прекъсване на давностния срок в хипотезата, когато ответникът, владелец на имота, се е позовал на това придобивно основание и правните последици от отхвърлянето или уважаването на иска, която в първия случай е, че давността не се смята за прекъсната – чл. 116, б. б, пр. второ ЗЗД, а във втория давността се прекъсва и започва да тече нова давност – чл. 116, б. б във вр. с чл. 117, ал. 1 ЗЗД. Изложеното не е обосновало решаващите му изводи. Касаторът е ищец по ревандикационния иск, който се е позовал на придобивния способ давностно владение, поради което тези разпоредби са неприложими по отношение на него. Фактическият състав на иска по чл. 108 ЗС включва установяването, че ищецът е носител на правото на собственост към момента на предявяване на иска. Само тогава и при установяване и на останалите елементи от фактическия състав на разпоредбата, искът би бил основателен.
По тези съображения неотносими са решенията, посочени за да се обоснове основанието по чл. 280, ал.1, 1 ГПК. В решението по гр. д. № 895/2010 г. на І г. о. на ВКС е прието, че за да се приеме, че давността е прекъсната, следва собственикът да е предявил установителен или ревандикационен иск, а ответникът да се е позовал на придобивна давност. Давността се счита прекъсната ако искът бъде уважен. Неотносимо е и представеното решение № 166 от 25.06.2013 г. по гр. д. № 1633/2013 г. на І г. о. на ВКС, в което е разискван въпросът дали решение по чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ има конститутивно действие при възстановяване право на собственост в хипотезата на чл. 10, ал.7 ЗСПЗЗ. Прието е, че реституционният ефект на решението на ОСЗ настъпва с издаване на удостоверение и скици по чл. 13, ал. 4, 5 и 6 ППЗСПЗЗ, което е неотносимо към реституция на имот, попадащ в терен по § 4 ПЗР ЗСПЗЗ.
Вторият въпросът за моментът, от който имот, възстановен по реда на § 4 от ЗСПЗЗ, се индивидуализира, също не обуславя основанието по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК за допускане на касационна проверка. Той е решен при правилно прилагане на закона и в съответствие с формираната задължителна практика. Когато заявен за възстановяване имот по реда на ЗСПЗЗ, се намира в терен по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, възстановяването му се извършва със заповед на кмета на общината, в землището на което се намира имота съгласно § 4к, ал.7 ПЗР ЗСПЗЗ. Тя се издава след влизане в сила на плана по чл. 24, ал. 4 ППЗСПЗЗ и той е предпоставка възстановените имоти да бъдат индивидуализирани.
В резултата на извършената проверка на въззивното решение по наведените основания за касиране, не се установи те да са налице, поради което не следва да се допусне касационна проверка.
При този изход на касационното производство и на основание чл. 78, ал. 2 ГПК касаторът ще бъде осъден да заплати на ответниците по касация направените от тях разноски за касационното производство за правна защита и съдействие, установени с договор за правна помощ от 10.03.2014 г., сключен с адв. Г. Т. от АК-Варна, възлизащи на сумата 500.00 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І г.
о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение 1513 от 25.11.2016 г. по гр. д. № 1944/2016 г. Варненски окръжен съд
ОСЪЖДА Г. И. Г. от [населено място], ж. к. Вл. В., [жилищен адрес] да заплати на К. В. П., П. В. П., Т. С. П. и С. Т. Н., чрез пълномощника им адв. Г. Т. от [населено място] , бул. С., № 100А сумата 500 (петстотин) лева разноски за касационното производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: