7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 544
София, 15.11.2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева т.д. № 60059 по описа за 2016г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение № 87 от 10.03.2016 г. по в. т. д. № 20/2016 г. на Пловдивския апелативен съд е потвърдено решение № 590/05.22.2015 г. по т.д.№166/2014 г. на Пловдивския окръжен съд, с което [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] на основание чл.266, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 286, ал.1 и ал.2 ТЗ сумата от 82 477,66 лв. с ДДС, представляваща дължимата част от възнаграждение за извършено строителство на обща стойност 90 811лв. с ДДС, по договор между страните от 11.03.2009г. за изграждане на сграда за електроснабдителна подстанция на Летище П. и по възложени в хода на работата допълнителни СМР, както и на основание чл.92 ЗЗД – сумата от 28 333,33 лв., представляваща част от договорена неустойка за забавено плащане, чийто пълен размер е 30 135,20 лв., ведно със законната лихва върху дължимите суми, считано от 07.03.2014 г. до окончателното им изплащане.
Въззивният съд е приел, че правоотношението между страните произтича от договор за строителство от 11.03.2009 г., по който [фирма] е възложител, а [фирма] – изпълнител. С протокол от 14.05.2009 г., подписан от представители и на двете страни, е установен видът и количеството на извършените строителни и монтажни работи на обекта – сграда за подстанция на Летище П.. При подписване на протокола не са направени възражения за недостатъци или несъответствия между договореното и извършеното. С влязло в сила решение по т.д.№180/2010 г. на ОС Пловдив е уважен частичен иск на [фирма] срещу [фирма] за сумата от 8 333,33 лв. – възнаграждение по същия договор за строителство и възложени в хода на процеса СМР, както и за сумата от 1666,67 лв. – част от договорна неустойка за забавено плащане. При тези данни въззивният съд е приел, че с решението по частичния иск е установено основанието на цялото притезание, както и неговият размер. Затова по настоящото дело следва да бъде присъден остатъкът от вземането. Дължи се заплащане както на строителните работи, произтичащи от договора и строителната документация към него, така и допълнително възложените от ответника СМР, които са приети от него, след като протоколът от 14.05.2009 г. е подписан без възражения. Прието е също, че ответникът дължи неустойка за забава, тъй като не е изпълнил в срок задължението си за заплащане на цената на извършеното строителство.
Въззивният съд е приел за неоснователно оплакването на [фирма] срещу извода на първата инстанция, че е бил пропуснат срокът за подаване на отговор на исковата молба. Обсъдени са данните по делото, че копието от исковата молба е било връчено на 21.03.2014 г. на В. А. – секретар на ответното дружество. Не е доказано твърдението на ответника, че книжата фактически са получени от друго неоторизирано лице. П. на 17.04.2014 г. отговор е след изтичането на определения в закона двуседмичен срок, затова той правилно не е бил зачетен от първоинстанционния съд, включително и по възражението за местна неподсъдност на делото, както и по възраженията за неизпълнение на договора от ищеца, забава и недостатъци на строителството. Обсъдено е и обстоятелството, че искането на ответника за възстановяване на срока за подаване на отговор е оставено без уважение с влязло в сила определение на окръжния съд, потвърдено от апелативния и недопуснато до касационно обжалване от ВКС.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответника [фирма].
В изложението към жалбата са поставени следните въпроси:
1. Възниква ли задължение за плащане в случай, че не е издадена фактура, която да докаже възникването и съществуването на вземането.
По този въпрос се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като според жалбоподателя имало противоречива практика на съдилищата, отразена в решение №83/14.08.2013 г. по гр.д.№491/2012 г. на Великотърновския окръжен съд; решение от 19.10.2015 г. по гр.д. №70255/2015г. на Монтански районен съд; решение №4645/18.06.2013г. по в.гр.д.№3058/2013 г. на СГС; решение от 01.03.2013 г. по гр.д.№14328/2012 г. на СРС.
2. За обхвата на правораздавателната власт на въззивния съд по чл.269, пр. 2 ГПК.
Въпросът се поставя във връзка с оплакването на жалбоподателя, че въздзивният съд не се е произнесъл по отвода за недопустимост на първоинстанционното решение.
По този въпрос се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК., тъй като липсвала практика на ВКС дали въззивният съд е длъжен да се произнесе по наведени в жалбата оплаквания за недопустимост на първоинстанционното решение.
3. Как се определя предметът на спорното материално право и може ли съдът, при определяне на правната квалификация, да излезе извън наведените от ищеца твърдения, като определи предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които ищецът не се е позовал.
По този въпрос се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивното решение противоречало на решение №249 от 23.07.2010 г. по гр.д.№92/2009г. на IV ГО; решение №45 от 20.04.2010 г. по т.д.№516/2009г. на II ТО; ТР №1/17.07.2001г. на ОСГК; решение №33 от 06.03.2013 г. по т.д.№1178/2011 г. на II ТО; решение №29/07.10.2010г. по т.д.№744/2008г. на II ТО.
4. За предпоставките за допустимост на доказателствата във въззивното производство в хипотезата на чл.266, ал.3 ГПК и за задължението на съда да извърши самостоятелна преценка на тяхната относимост и допустимост и да се произнесе по това с акта по чл.267, ал.1 ГПК.
По този въпрос също се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като жалбоподателят се позовава на решение № 174 от 12.01.2011 г. по т. д. № 36/2010 г. на I ТО; решение №149/08.06.2014 г. по гр.д.№1884/2009 г. на IV ГО; решение №224 от 02.07.2010 г. по гр.д.№177/2010 г. на II ГО и решение №72/09.07.2012 г. по т.д.№398/2011 г. на II ТО.
Ответникът в производството [фирма] оспорва жалбата. Излага доводи за нейната неоснователност.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Цената на исковете е над 20 000 лв., поради което не възниква пречката на чл.280, ал.2, т.1 ГПК за разглеждане на касационната жалба от ВКС.
По наведените основания по чл.280, ал.1 ГПК съставът на ВКС приема следното:
Първият от поставените въпроси е за значението на фактурата при искове за заплащане на парични задължения, произтичащи от договор. От представените към касационната жалба извадки на решения на районни и окръжни съдилища не може да се прецени на първо място дали тези решения са влезли в сила, за да могат да послужат като основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК / в този смисъл т. 3 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС/, както и в какъв контекст са разсъжденията на съдилищата за значението на издаването или неиздаването на фактура от данъчно задълженото лице. От тези извадки не може да се направи извод, че в едни случаи съдът приема издаването на фактурата като условие за уважаване на паричната претенция, произтичаща от договора, а в други случаи – не. Нещо повече – няма колебания в практиката на ВКС, че източник на задължението е договорът; че при договори за изработка задължението за плащане възниква при извършена и приета работа – решение №34 от 22.02.2010г. по т.д.№588/2009 г. на ВКС, II ТО, а данъчната фактура в определени случаи може да служи само като доказателство за наличието на договор и за породените от него права и задължения, но не и за действителността му – в този смисъл решение №211 от 30.01.2011г. по т.д.№1120/2010г. на II ТО. При това положение по поставения въпрос не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Вторият въпрос е за необсъждането на оплакването в касационната жалба, че първоинстанционният съд е постановил недопустимо решение. По този въпрос не възниква поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като той не поставя проблеми в съдебната практика и не е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Налице е ясна уредба в закона, която предвижда, че по въпроса за допустимостта на първоинстанционното решение въззивният съд може да се произнесе и служебно, а не само по оплакване на въззивника. Налице е и многобройна практика на ВКС, според която въззивният съд е длъжен да се произнесе по всички оплаквания в жалбата, с която е сезиран. Няма съмнение, че ако не се произнесе по основателно оплакване за недопустимост на първоинстанционното решение, въззивният съд сам ще постанови недопустимо решение, в случай че потвърди или отмени един недопустим съдебен акт. Когато обаче оплакването за недопустимост е неоснователно и решението на първата инстанция е валидно и допустимо, въззивното решение няма да бъде неправилно само поради непроизнасянето по това неоснователно оплакване. Настоящият случай е точно такъв. Въззивният съд не се е произнесъл изрично по оплакването, че първоинстанционният съд е постановил недопустимо решение, като е уважил иск по чл.266, ал.1 ЗЗД, въпреки че договорът между страните е бил развален от възложителя и съгласно чл.88, ал.1 ЗЗД развалянето има обратно действие. Независимо от този пропуск, въззивното решение нито е недопустимо, нито е неправилно на посоченото основание, тъй като в случая се касае за договор, който е бил частично изпълнен, при което развалянето няма обратно действие за изпълнената част и не води до отпадане на основанието, на което се гради претенцията за заплащане на извършеното строителство. В този смисъл и практиката на ВКС по прилагането на чл.266, ал.1, вр. чл.88, ал.1 ЗЗД – решение №306/14.10.2015 г. по гр.д.№60/2015 г. на ІV ГО, постановено в производство по чл.290 ГПК.
Третият въпрос е за това как се определя спорното материално право и дали съдът може да излезе извън наведените от ищеца твърдения. Този въпрос се поставя поради виждането на жалбоподателя, че предмет на предявения иск са само строителните работи, извършени въз основа на договора от 11.03.2009г. и придружаващата го документация, но не и извършените от ищеца СМР, които са извън този договор и за които не може да се претендира цена на основание чл.266, ал.1 ЗЗД. По този въпрос не е налице соченото от ищеца основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Предмет на исковата молба по настоящото дело е иск по чл.266, ал.1 ЗЗД за заплащане цена на всички СМР, описани в протокол от 14.05.2009 г., включително и допълнително възложените в хода на строителството, които излизат извън обема на строителната документация към договора от 11.03.2009г. В задължителната практика на ВКС по чл.290 ГПК се приема, че договорът за изработка, разновидност на който е договорът за строителство, е неформален, като писмената форма не е условие за неговата действителност, както и че не съществува пречка договорът за извършване на СМР да бъде сключен чрез отправяне на устно или писмено предложение на възложителя и приемането му от изпълнителя – в този смисъл решение № 449 от 28.06.2007 г. по т. д. №221/2007 г., I т. о., решение № 97 от 3.07.2013 г. по т. д. № 533/2012 г., II т. о., ТК. Като е квалифицирал иска по чл.266, ал.1 ЗЗД, включително и за онези СМР, които излизат от писмената документация към договора, но са възложени от техническия ръководител на възложителя и са изпълнени от изпълнителя, въззивният съд е действал в съответствие с цитираната практика на ВКС. Посочената от жалбоподателя практика – решение №249 от 23.07.2010 г. по гр.д.№92/2009г. на IV ГО; решение №45 от 20.04.2010 г. по т.д.№516/2009г. на II ТО; ТР №1/17.07.2001г. на ОСГК; решение №33 от 06.03.2013 г. по т.д.№1178/2011 г. на II ТО; решение №29/07.10.2010г. по т.д.№744/2008г. на II ТО, е неотносима към настоящото дело, тъй като разглежда хипотези на произнасяне от съда по непредявен иск, докато в настоящия случай произнасянето не излиза извън наведените от ищеца твърдения, а дадената от съда правна квалификация съответства на твърденията и на петитума на исковата молба. Затова посочените решения не могат да обосноват поддържаното от ищеца основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Четвъртият въпрос е по прилагането на чл.266, ал.3 ГПК. Той е обоснован с оплакването, че в нарушение на процесуалните правила, въззивният съд не е допуснал исканата техническа експертиза, която бил длъжен да допусне и служебно.
Соченото основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК във връзка с този въпрос също не е налице. Съгласно т.2 на ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д.№1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, когато въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснато от първоинстанционния съд нарушение на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания на страните относно възможността да предприемат процесуални действия по посочване на относими доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. В мотивите на решението е посочено, че в този случай е налице извинителна причина по смисъла на чл.266, ал.3 ГПК за допускането на тези доказателства за първи път във въззивната инстанция. Същите съображения са развити и в посочената от жалбоподателя практика на ВКС, създадена преди приемане на тълкувателното решение – решение № 174 от 12.01.2011 г. по т. д. № 36/2010 г. на I ТО; решение №149/08.06.2014 г. по гр.д.№1884/2009 г. на IV ГО; решение №224 от 02.07.2010 г. по гр.д.№177/2010 г. на II ГО и решение №72/09.07.2012 г. по т.д.№398/2011 г. на II ТО. В настоящия случай във въззивната жалба на [фирма] не се съдържа оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, което да обоснове допускането на исканата експертиза в хипотезата на чл.266, ал.3 ГПК. Самото искане за експертиза не е за установяване размера на претенцията по частичния иск, а за определяне вида на СМР, извършени в обекта към датата на развалянето на договора и дали те съответстват по дати и обем в съставения график. Това искане е направено във връзка с преклудираното възражение на ответника за забава на изпълнителя и за некачествено строителство и при положение, че в първата инстанция не е имало искане за такава експертиза, а във въззивната жалба не е обосновано условието по чл.266, ал.3 ГПК. Освен това – видът на извършените СМР преди развалянето на договора е установен с двустранен протокол, който е обсъден от въззивния съд. Поради това липсва противоречие между действията на въззивния съд и посочената практика на ВКС и не възниква основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Що се отнася до служебното задължение за допускане на експертиза – то възниква за въззивния съд само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, за необоснованост на фактическите изводи, или тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна правна норма – т.3 на ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Тези условия не са налице в настоящия случай, ето защо и по този въпрос липсва противоречие между въззивното решение и тълкувателното решение на ВКС.
В обобщение – не са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК и касационната жалба не следва да се допуска до разглеждане по същество.
С оглед изхода на делото, на ответника по касация следва да се присъдят сторените разноски в размер на 3830 лв. по договор за правна защита и съдействие от 24.06.2016 г.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 87 от 10.03.2016 г. по в. т. д. № 20/2016 г. на Пловдивския апелативен съд.
ОСЪЖДА Л.-С.” Е. със седалище [населено място],[жк], [жилищен адрес] офис партер, да заплати на [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], сумата от 3830 лв. разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: