11
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 544
С., 15,07,2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на осемнадесети февруари през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ……………….………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 1523 по описа за 2014 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288-във вр. чл. 295 ГПК.
Образувано е по две касационни жалби, подадени от ищците по спор, чието разрешаване е било предмет на решение № 154/16.І.2014 г., постановено по реда на чл. 294 ГПК от състав на Бургаския апелативен съд, ГК по гр. дело № 321/2013 г., с което е било изцяло потвърдено първоинстанционното решение № 304/15.VІІІ.2013 г. на Бургаския ОС по гр. д. № 226/2010 г. С последното – като неоснователни – са били отхвърлени предявените от Д. и Р. К. срещу едноличния търговец от [населено място] И. Б., действащ с фирмата „И.-Д. Б.” и Ц. Ж. Б. от същия град иск с правно основание по чл. 19, ал. 3 ЗЗД за обявяването за окончателен на сключения помежду им на 14.VІІІ.2002 г. предварителен договор за продажба на ? ид. част от недвижим имот /търговски обект, представляващ сладкарница „С.”/ в курортния комплекс „С. бряг”-Изток, втора зона, ведно с припадащите му се ид. части от общите части на двуетажната масивна сграда, в която същият се намира, както и от правото на строеж върху терена, в който последната е изградена, както и ? ид. части от правото на собственост върху застроено и незастроено дворно място, последното представляващо 12% ид.части от УПИ-V, кв. 10 по ПУП на КК „Сл. бряг”, целият парцел с пространство от 5 810 кв. м., при цена в размер на 37 140 лв., „ведно с всички лихви и добавки допълнително”, представляваща половината от стойността на търговския обект /постройката и инвентара в нея/, а също и левовата равностойност на 9 370 $ (девет хиляди триста и седемдесет щатски долара), представляваща половината от стойността на земята, КАКТО И ИСК с правно основание по чл. 79, ал. 1 ЗЗД – за осъждането на ответниците Б., да заплатят на К. обезщетение в размер на 232 евро месечно, считано от 1 юни 2006 г. и до въвеждането им в имота, ведно с лихви върху всяка закъсняла вноска.
Оплакванията на касаторката Р. Г. К. са както за нищожност, така и неправилност на атакуваното въззивно решение: поради постановяването му в нарушение на материалния закон /чл. 20-във вр. чл. 19, ал. 2 ЗЗД/. Относно първия порок се поддържа, че той бил резултат от „двойнствените и взаимоизключващи се разсъждения на съда при обосноваване отказа да бъде обявен предварителния договор за окончателен”, оставящи неяснота относно това защо искът по чл. 19, ал. 3 ЗЗД се отхвърля. С оглед тази свои оплаквания Р. Г. К. претендира касиране на атакуваното въззивно решение и постановяването на съдебен акт по съществото на спора, с който кумулативно съединените й искове по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, както и за присъждане на обезщетение, водени заедно с ищеца Д. С К. срещу ответниците Б. да бъдат уважени, като й се присъдят всички направени по делото разноски
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Р. Г. К. обосновава приложно поле на касационното обжалване с наличието на предпоставката по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното решение Бургаският апелативен съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в две, постановени по реда на чл. 290 ГПК, решения (Р. № 118/6.Х.2010 г. на І-во т.о. по т. д № 1053/09 г. и Р. № 475/8.VІ.2010 г. на ІІІ-то г.о. по гр. д. І 1311/09 г.), по следния материалноправен въпрос, представляващ № 1 от изложението:
„Дали е достатъчно – при уговаряне в предварителен договор на условията за закупуване на недвижим имот /цена и индивидуализация на имота и безспорна собственост на обещателя върху него/, постигането на съгласие върху тях, за да може той да бъде обявен за окончателен или следва да се отчитат и другите записани уговорки като напр. срок за плащане, начин на плащане, график на плащане и пр.?”
Освен това, според касаторката Р. Г. К., в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в постановени по реда на чл. 290 ГПК решение № 455/19.ХІІ.2013 г. на ІV-то г.о. по гр. д. № 3635/2013 г., решение № 28/1.VІІ.2011 г. на ІІ-ро т.о. по т.д. № 207/2010 г. и решение № 72/4.VІІ.2011 г. на І-во г.о. по гр.д. №659/2010 г., се явявало произнасянето на въззивния съд с атакуваното решение по правния въпрос /с пор. № 3/: „За възможността предварителен договор да бъде обявен за окончателен, но само ако е имало уговорка за едновременност на престациите”. Напротив, според цитираните решения, всеки предварителен договор можел да бъде обявен по реда на чл. 297, ал. 1 ГПК (отм.) за окончателен – дори и при неизправност на купувача по него, дори и поради пълно неплащане на дължимата по него продажна цена – докато в процесния случай данните по делото дори били в насока, че двамата купувачи са платили „значителна част” от уговорената с обещателите по облигационната сделка цена.
В противоречие с практиката на ВКС, обективирана в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение. № 203/2012 г. на І-во т.о. по т. д. № 116/2010 г., било произнасянето на въззивния съд и по материалноправния въпрос /№ 5/: „Представлява ли неизпълнението на договорно задължение за плащане на цена по предварителен договор на отделни погасителни вноски, основание за разваляне на същия в хипотезата на чл. 87 ЗЗД от страна на продавача, при изрично поето от последния задължение да покани купувача за заплащането на всяка отделна вноска, което той не е изпълнил, на свой ред ставайки също неизправна страна по сделката?”
Що се отнася до другите формулирани от касаторката в пунктове 2 и 4 от изложението й по чл. 284, ал. 3 ГПК „въпроси”- досежно „нарушения на практиката на ВКС”, същите не отговарят на базисното изискване по т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г. за „яснота и точност” на релевантния за изхода на делото въпрос (бил той материално- или процесуалноправен), както и досежно това, че макар същият въпрос да е обусловил решаващата воля на съда, той не следва да е от значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Напротив – констатира се в настоящия случай, че въпросите с №№ 2 и 4 са не само неточни, но и че всъщност представляват повторение на оплакванията на касаторката Р. Г. К. за неправилност на атакуваното въззивно решение.
Съответно касационната жалба на ищеца Д. С. К. от Б. срещу същото въззивно решение съдържа освен оплакването за нищожност /порок по смисъла на чл. 281, т. 1 ГПК/, още и такива за неговата неправилност: предвид необосноваността на фактическите и правни изводи, неточно тълкуване и прилагане на материалния закон и допуснати от състава на Бургаския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствени правила. С оглед това касаторът Д. К. претендира касиране на въззивното решение и постановяване на съдебен акт по съществото на спора, с който обективно кумулативно съединените искови претенции да бъдат цялостно уважени или, алтернативно – връщане на делото за ново разглеждане било от друг състав на първостепенния съд, било от друг състав на Бургаския апелативен съд, т.е. за трето по ред разглеждане на спора.
В изложението си по чл. 284, ал. 3 ГПК Д. К. обосновава приложно поле на касационния контрол с едновременното наличие на всички предпоставки по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното решение въззивната инстанция се е произнесла в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в 4, постановени по реда на чл. 290 ГПК решения (Р. № 224/13 г. по гр.д. № 1274/12 г.; Р. № 118/2010 г. по т. д. № 1053/09 г.; Р. № 455/13 г. по гр.д. № 3635/13 г. и Р. № 28/2011 г. по гр.д . № 207/2010 г. на ІІ-ро г.о.), по следните два материалноправни въпроса:
1./ „Възниква ли потестативно право да се иска обявяване на предварителния договор за окончателен по реда на чл. 19, ал. 3 ЗЗД, когато не е платена напълно цената и за възможността конститутивния иск да бъде уважен?”;
2./ „Частичното неплащане на цената от ищеца по конститутивния иск (ако такова бъде установено) в процеса по обявяване на предварителния договор за окончателен, представлява ли основание за неговото отхвърляне, след като предварителният договор е действителен и са налице всички съществени условия?”
Изцяло на плоскостта на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение обаче, са станалите формулирани от този касатор материално- и процесуалноправни въпроси /в пунктове 2.1, 2.2, 3.1 и 4.1/ от изложението към жалбата му, отнасящи се до твърдяното наличие и на предпоставките по т. 2 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, а именно:
~ „Следва ли решаващият съд да изясни действителната воля на страните по договора, тълкувайки клаузите в същия отделно и в тяхната взаимовръзка и дали, когато не го е сторил, е неправилен постановеният от него акт по съществото на спора?”;
~ „Дали неизпълнението на обуславящо задължение от продавачите за изпълнение задължение на купувачите, води до прекъсване на облигационната връзка помежду им и дава ли това основание на обуславящата страна да прави валидно възражение за прекратяване на предварителния договор във висящ процес, заведен по иск с правно основание по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, иницииран от обусловената страна, поради неизпълнение на обусловено задължение, а също и необходим ли срок за това?”;
~ „За допустимостта на свидетелски показания, когато една от страните по делото се домогва да докаже, че съществува договор между другата и трето, неучастващо в процеса лице, което заявява, че писмен договор (поради изтекли 5 г. от сключването му) е бил унищожен, а плащанията по този договор от 3-тото лице са от значение за изпълнението на процесния предварителен договор?”;
~ „Ползват ли се с доказателствена сила заверени копия от частни документи, по някои от които е извършена и граф. експертиза, чието заключение не е оспорено от страните, при наличието на данни, че представените по делото по искане на издателя им оригинали липсват и са очевидно неправомерно отнети, а поради тази причина не могат за бъдат представени при новото разглеждане на делото и не следва ли решаващият съд да заличи заверените копия от частни документи или следва да ги цени наред с другите доказателства?”
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците по касация – ЕТ Д. Ив. Б. от Н., действащ с фирмата „И.-Д. Б.”, както и Ц. Ж. Б. от същия град, писмено са възразили чрез процесуалните си представители по пълномощие от САК и от АК-Б. както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за нищожност и за неправилност на атакуваното въззивно решение, въведени във всяка от жалбите на ищците Р. и Д. К. от Б., като в тази връзка се претендира отхвърлянето им – като неоснователни.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпили в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадени от надлежна страна във въззивното производство пред Бургаския апелативен съд, както касационната жалба на ищцата Р. Г. К., така и тази на ищеца Д. С. К., ще следва да се преценяват като процесуално допустими.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
1. Във връзка с общото оплакване на двамата касатори за порок на атакуваното въззивно решение по смисъла на чл. 281, т. 1 ГПК.
Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 1 от 19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността /и недопустимостта/ на обжалваното решение. Ако съществува вероятност последното да страда от пороци по смисъла на чл. 281, т. 1 или т. 2 ГПК, тогава ВКС е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за валидността му (респ. за неговата допустимост), ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба.
В процесния случай касаторите К. навеждат поотделно в жалбите си еднопосочни доводи, че от мотивите на въззивната инстанция „не ставало ясно” дали искът им по чл. 19, ал. 3 ЗЗД не следва да се уважава поради неизпълнение на тяхно насрещно задължение, или понеже договорът вече е развален, той не можело да бъде обявен за окончателен. Същевременно тезата на касаторите е, че, ако се обсъжда хипотеза на валидно развален предварителен договор, то претенцията за обявяването му за окончателен не би следвало да се отхвърли само на това основание – без да се обсъжда като самостоятелно основание неизпълнението на тяхното задължение за заплащане на покупната цена в пълния й размер. Паралелно обаче се твърди от тях, че това били две различни предпоставки за отхвърляне на конститутивния им иск, които не могат да съществуват едновременно.
Изложеното по необходимост води до констатацията, че в случая не съществува вероятност атакуваното въззивно решение да е нищожен съдебен акт – в смисъл неяснотата му да е проявена в такава висока степен, че да е невъзможно въобще да се извлече формираната от решаващия съд воля. Напротив, вкл. и като се има предвид, че се касае за решение, което е било постановено по реда на чл. 294 ГПК, евентуална негова необоснованост – като порок, отнасящ се до правилността му /чл. 281, т. 3, предл. 3–то ГПК/, не представлява по естеството си пречка да се разбере защо конститутивния иск на К. е бил отхвърлен (като неоснователен). От гледище на формалната логика потестативният ефект на развалянето на облигационния договор от 14.VІІІ.2002 г. предпоставя неизпълнение на поетото с него задължение за предварително изплащане на покупната цена на имота, придобит от обещателите по приватизационна сделка. Ето защо, при установената липсата на такава вероятност за наличието на порок на атакуваното въззивно решение по смисъла на чл. 281, т. 1 ГПК, достъпът на този съдебен акт до касационен контрол ще следва да бъде отказан – на това основание.
2. По касационната жалба на ищцата Р. Г. К. За да отхвърли конститутивния иск на К. срещу Б. с правно основание по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, Бургаският апелативен съд е преценил като неоснователно поддържаното от тях искане за осъждането им – на основание чл. 297, ал. 1 ГПК (отм.) – да заплатят остатъка от дължимата от тях продажна цена на процесния недвижим имот, съобразявайки в тази насока създадената междувременно задължителна практика на ВКС по чл. 290 ГПК, според която посочената разпоредба на отменения процесуален закон е приложима само в случаите, когато е уговорена едновременност на насрещните престации, дължими по конкретния предварителния договор, каквото съществено условие обаче, в съдържанието на сключения между страните по спора на 14.VІІІ.2002 г. облигационен договор не е било включено. И тъй като двамата купувачи са се оказали в положението на неизправна страна по процесния предварителен договор, за тях не се е породило потестативното право по чл. 19, ал. 3 ЗЗД да искат обявяването му за окончателен, но също и че следвало да бъде зачетено направеното от ответниците в хода на процеса по този иск, развил се по правилата на отменения процесуален закон (в сила до 1.ІІІ.2008 г.), заявление от откритото с.з. по делото на 2 май 2007 г. за прекратяване /разваляне/ на тази договорна връзка – на основанието по чл. 87, ал. 2, предл. 2-ро ЗЗД: поради станалото безполезно за кредиторите обещатели плащане на остатъка от уговорената продажна цена, вследствие допуснатата от настоящите двама касатори /купувачи/ забава.
Следователно произнасянето на Бургаския апелативен съд по първия релевиран в изложението на касаторката Р. Г. К. материалноправен въпрос не разкрива противоречие между постановеното от него въззивно решение и съществуващата към този момент задължителна практика на ВКС. Още с Р. № 26/9.І.1970 г. на І-во г.о. на ВС на НРБ, постановено по гр. д. № 2654/1970 г., е било прието, че разпоредбата на чл. 297 от тогава действащия процесуален закон (в сила до 29.ІІ.2008 г.) „намира приложение само когато е уговорена едновременност на престациите”. Отделно от това, с постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 79 от 25.VІІ.2012 г. на ІІІ-то г.о. по гр. дело № 538/2012 г., Върховният касационен съд се е произнесъл в отрицателен смисъл по правния въпрос дали може да се обяви за окончателен предварителен договор, в който купувачът е имал задължение да заплати цялата продажна цена преди нотариалното прехвърляне.
В същия смисъл не е налице приложно поле на касационния контрол при предпоставката по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК и по втория, релевиран от К., материалноправен въпрос, тъй като цитираните решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, предпоставят не само организационния /подготвителен/ характер на предварителния договор въобще, но също и стандартната хипотеза на окончателната продажба, при която присъщият й вещнотранслативен ефект настъпва едновременно с плащането на цената – нещо коренно различно от уговореното между страните по процесния предварителен договор от 14.VІІІ.2002 г., че изплащането на пълния размер на продажната цена от купувачите К. представлява условие за изповядване на сделката по нотариален ред.
Приложно поле на касационното обжалване в същата хипотеза /по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК/ не се констатира обаче и по въпрос № 5 от изложението на Р. П. К., доколкото Бургаският апелативен съд е приел в мотивите си, въз основа на възприетата от него фактическа обстановка по делото, че: „Определените в приватизационния договор размер на вноските и сроковете за тяхното внасяне, с което купувачите са изразили изрично съгласие, означава, че те са били длъжни при настъпването на тези срокове да изпълнят задължението си за внасяне на съответната вноска, без да е необходимо изпращането на изрична покана от продавачите за всяко плащане, каквато уговорка между страните в предварителния договор липсва”.
Ето защо, при горните констатации за пълно съответствие на атакуваното въззивно решение с горепосочената задължителна практика на ВКС по релевираните 3 материалноправни въпроси, се налага извод, че в случая не е налице предпоставката по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол.
3. По касационната жалба на Д. С. К.:
Предвид констатираното по-горе, че по главния правен въпрос: относно неприложимостта на разпоредбата на чл. 297, ал. 1 ГПК (отм.) в процесния случай, атакуваното въззивно решение в пълна степен съответства на задължителната практика на ВКС по същия въпрос в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 79/25.VІІ.2012 г. на ІІІ-то г.о. на ВКС по гр. дело № 538/2012 г., не се установява нито един от двата надлежно формулирани от този касатор въпроси да е бил такъв, който да е от значение за изхода по конкретното дело. Предвид изцяло хипотетичния им характер, същите два въпроса обективно не са годни да обосноват приложно поле на касационното обжалване, а извършеното от касатора К. (посредством останалите такива „въпроси”) погрешно отъждествяване на касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, от една страна, с основания за допустимост на касационния контрол – от друга, подкрепя преценката на ВКС за недопускането на последния по отношение на атакуваното решение на Бургаския апелативен съд, постановено по реда на чл. 294 ГПК. Относно липсата на предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК по „процесуалноправния въпрос” (с пор. № 4.1- „за доказателствената сила на заверени копия от частни документи, по някои то които е извършена граф. експертиза…”) настоящият състав на ВКС препраща изцяло към разясненията по т. 4 на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК по тълк. дело № 1/09 г. – предвид непосочването от касатора Д. К. кои закони са непълни, неясни или противоречиви в подкрепа на довода му за липсата на „конкретна практика на ВКС” по този въпрос. В заключение, не е налице и бланкетно поддържаната от К. предпоставка по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационното обжалване по въпроса с пор. № 3.1 („за допустимостта на св. показания…”) при твърдяното противоречие на съдебния акт на Апелативния съд с посочената в т. 3.1 „практика на Бургаския районен съд”, понеже в така посочения пункт на изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК няма посочен нито един съдебен акт на този първоинстанционен съд.
При този изход на делото в настоящето касационно пр-во по чл. 288 ГПК не следва да се уважава искането на ответниците по касация за присъждане на разноски, тъй като липсват приложени към отговорите им по двете касационни жалби на Р. и Д. К. доказателства за реално изплатен хонорар на техния процесуален представител по пълномощие от АК-Б..
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 154 на Бургаския апелативен съд, ГК, от 16.І.2014 г., постановено по гр. дело № 321/2013 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2
Определение на ВКС, търговска колегия, първо отделение, постановено по т. д. № 1523 по описа за 2014 г.