ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 544
София, 16.04. 2014г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на трети април две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 5878 по описа за 2013г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационните жалби на А. прокуратура София /С./ чрез прокурор Бр.С. и на адвокат Е. И. като процесуален представител на В. Д. Ч. от София срещу въззивното решение на Софийския апелативен съд /САС/ от 07.V.2013г. по в.гр.д. № 4408/2012г.
Ответникът по касационната жалба на С. в отговора си по реда на чл.287 ал.1 от ГПК чрез адвокат И. е заел становище за недопускане на касационно обжалване поради липса на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК. Претендира разноски.
Касационните жалби са допустими – подадени са в преклузивния срок, срещу решение, подлежащо на касационно обжалване, от страни, имащи право и интерес от обжалването, и са срещу валиден и допустим съдебен акт.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С решението си от 07.V.2013г. САС по въззивни жалби и на двете страни е отменил решението на СГС от 08.VІІ.2012г. по гр.д № 6369/2011г. в отхвърлителната му част за разликата над 8000лв. до 12000лв. и вместо него е постановил друго, с което е осъдил П. на РБ /П./ да заплати на В. Д.Ч. още 4000лв. обезщетение за неимуществени вреди по иска му с правно основание чл.2 ал.1 т.3 пр.1 ЗОДОВ, ведно със законната лихва, считано от 08.Х.2010г. до окончателното им изплащане, и е потвърдил първоинстанционното решение в осъдителната и отхвърлителната /за разликата над 12000лв. до 80000лв./.
За да постанови решението, въззивният съд е взел предвид: че с влязла в сила на 10.Х.2010г. присъда по н.о.х.д. № 2599/2008г. на СГС ищецът е оправдан по предявеното му обвинение за престъпление по чл.214 ал.2 т.1 и ал.3 т.2 във вр. с чл.213а ал.2 т.4 и ал.3 т.7 във вр. с чл.20 ал.2 и чл.29 ал.1 б. „а” и „б” НК, извършено на 07.ХІ.1998г. в съучастие като съизвършител с още три лица; че първоначално е бил привлечен като обвиняем на 10.ХІ.1998г., след което квалификацията на престъплението е била променяна неколкократно, последно – с постановление от 09.VІІ.2008г.; че на 10.ХІ.1998г. по отношение на него е взета мярка за неотклонение „задържане под стража”, заменена на 09.ХІ.1999г. с „парична гаранция” 2000лв., поради невнасянето на която не е бил освободен; че освобождаването му от ареста е осъществено на 29.ІІІ.2000г. след изменението на мярката за неотклонение в „подписка”; налице са при това положение предпоставките по чл.2 ЗОДОВ, имащи обективен характер, за ангажиране отговорността на П.; сред предпоставките не са наличието на виновно поведение на длъжностни лица от прокуратурата и тяхното вътрешно убеждение, нито дали на определен етап от наказателното производство действията на прокуратурата са били законосъобразни и обосновани – възникването на отговорността е поставено в зависимост единствено от крайния резултат по наказателното производство; отговорността може да бъде намалена или да отпадне само в случаите по чл.5 ЗОДОВ, при които е предвидено определено субективно отношение на пострадалия към вредоносния резултат, като такова изискване за субективно отношение не е предвидено в чл.2 ал.1 т.3 пр.1 ЗОДОВ, поради което П. не може да се освободи от отговорност в случая, установявайки, че служителите й са действали добросъвестно; въз основа на показания на свидетели и на заключение на съдебнопсихиатрична експертиза е прието за установено наличието на причинна връзка между повдигнатото обвинение и неимуществените вреди на ищеца – негативни психични преживявания, нарушаване на нормалното му ежедневие, задържане под стража за период от година и пет месеца – възражението, че ищецът е допринесъл за задържането поради невнасяне на определената парична гаранция, би могло да е основание за намаляване на обезщетението само в случай, че ищецът не е внесъл гаранцията, въпреки че е разполагал със съответната сума, каквото не е установено от П.. Тези обстоятелства въззивният съд е взел предвид при определяне на обезщетението съобразно чл.52 ЗЗД, както и че случаят не е получил широка обществена разгласа, че липсват данни за връзка между наказателното производство и прекратяването на връзката между ищеца и М. и за преместването му от [населено място] в [населено място]; че производствата по влезлите в сила присъди срещу ищеца по н.о.х.д. № 166/1989г. за престъпление по чл.197 т.3 НК, по н.о.х.д. № 192/1991г. за престъпления по чл.381, по чл.198, по чл.195 и по чл.252 НК, и по н.о.х.д. № 412/1997г. за престъпление по чл.381 НК са допринесли за формиране на общественото отношение спрямо него, като възможната разлика в реакциите му в зависимост от това дали е извършил деянието, за което го обвиняват или не, както и съществуването на другите наказателни производства по влезлите в сила присъди, не дават основание за присъждане на по-висок размер обезщетение от присъдения; обезщетението не следва да бъде и намалявано, тъй като не са ангажирани доказателства за хипотезата по чл.5 ЗОДОВ – съпричиняването не се предполага, а установяването му е в тежест на П..
В изложението на П. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи, че въззивният съд се произнесъл по въпроса за определяне на неимуществените вреди след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на чл.52 ЗЗД в противоречие с т.3 и т.11 от ТР № 3/2005г. на ОСГК, защото част от твърдените вреди не били пряка и непосредствена последица от увреждането, както и в противоречие с т.19 от ТР № 1/04.І.2001г. на ОСГК поради липса на мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и вредите. Материалноправният въпрос, по който се произнесъл въззивният съд, бил свързан с определянето на размера на обезщетението и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД, този въпрос бил решаван и противоречиво от съдилищата при сравнително сходни случаи – сочи се практика.
В изложението на В. Д.Ч. по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, инкорпорирано в касационната му жалба, се сочи произнасяне от въззивния съд по въпроса „в случаите на фактическо задържане в досъдебната фаза без правно основание и без произнасяне от компетентния орган съгласно действащия закон в предписаната от закона форма може ли да се претендира от П. на основание чл.2 ал.1 т.1 пр.3 ЗОДОВ /при всички случаи на лишаване от свобода в нарушение на чл.5 пар.1 ЕКЗПЧОС/ вр. с чл.5 пар.1 ЕКЗПЧОС обезщетение от задържаното лице за претърпените от него вреди в резултат на фактическото задържане” – в хипотезата по чл.280 ал.1 т.3 ГПК поради липса на практика.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
Първият релевиран от П. въпрос е бланкетен. Това е така, тъй като в него не се сочат конкретните обстоятелства, които въззивният съд не е взел предвид при преценката по приложението на чл.52 ЗЗД, нито кои вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането. При това положение е невъзможна преценката от касационния съд дали по този въпрос въззивният съд се е произнесъл, и то в хипотезата по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, и дали той е от значение за изхода на спора по делото.
По втория поставен от П. процесуалноправен въпрос /липса на мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и вредите/ въззивният съд не се е произнесъл. Това е така, тъй като в атакуваното решение са изложени пространни съображения на съда в тази насока.
По третия материалноправен въпрос на П. с представената съдебна практика, обективирана в две решения на ВКС по гр.д. № 849/2010г. ІІІ ГО и по гр.д. № 1321/2009г. ІV ГО и в едно решение на САС по гр.д. № 1220/2009г., не се обосновава твърдението й за противоречивото му разрешаване. В разглеждания случай въззивният съд е взел предвид при постановяването на решението установените по делото обстоятелства, имащи значение за приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД при определяне на размера на дължимото се на ищеца обезщетение, което е в съответствие с трайната и непротиворечива практика, в т.ч. и сочената. Освен това не е налице и сравнителна сходност на тези обстоятелства с обстоятелствата, въз основа на които са определяни размерите на обезщетенията по посочените дела. Такъв извод се обосновава дори само от различната продължителност на наказателните производства по тях – по първото – около една година с присъдено обезщетение по чл.2 ал.1 т.2 ЗОДОВ 1500лв.; по второто – около две години с присъдено обезщетение по чл.2 ал.2 ЗОДОВ 1000лв.; по третото – около шест години с присъдено обезщетение по чл.2 т.1 ЗОДОВ 8000лв., а по настоящото дело – почти дванадесет години. С оглед изложените съображения касационно обжалване не следва да бъде допускано в обжалваната му осъдителна част.
По единствения поставен от касатора – ищец материалноправен въпрос по приложението на чл.2 ал.1 т.1 пр.3 ЗОДОВ въззивният съд не се е произнесъл. Следва да се посочи в тази връзка, че иск на посоченото правно основание нито първоинстанционния, нито въззивния съдилища не са разглеждали, а и такава отделна претенция В.Ч. не е предявил. Предявената претенция е за присъждане на 80000лв. обезщетение за неимуществени вреди вследствие на болките и страданията му в резултат на образуваното срещу него наказателно производство, приключило с оправдателна присъда, задържането му по делото като заподозрян, като обвиняем, поради невъзможност в определен период да внесе определената му парична гаранция, поради фактическото незаконно задържане в ареста от 21 до 29.ІІІ.2000г. след изменението на 21.ІІІ.2000г. на мярката за неотклонение в „подписка” и изключителната продължителност на наказателното производство, която претенция съдилищата са разгледали и по която са се произнесли по чл.2 ал.1 т.2 пр.1 ЗОДОВ. Следва да се посочи и че оплакванията на Ч. в тази връзка във въззивната и в касационната му жалби са за процесуално нарушение, изразяващо се в невземане предвид на фактическото му задържане при определяне размера на обезщетението, а не за непроизнасяне по иск по чл.2 ал.1 т.1 пр.3 ЗОДОВ, което би обосновало извод за друг характер на жалбите, а именно – искане за допълване
При това положение относно поставения материалноправен въпрос не е налице основната предвидена в чл.280 ал.1 ГПК предпоставка за допускане на касационно обжалване. И тъй като относимият за изхода на спора процесуалноправен въпрос за задължението на въззивния съд да прецени всички оплаквания във въззивната жалба касаторът-ищец не сочи като основание за допускане на касационно обжалване, а касационният съд не може да го вземе предвид служебно, което би било нарушение на диспозитивното начало в гражданския процес /така ТР № 1/2009г. на ОСГТК/, касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано и в обжалваната му отхвърлителна част.
На основание чл.78 ал.1 ГПК на касатора-ищец разноски не се следват.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд, ГК, 7-ми състав, № 860 от 07.V.2013г. по в.гр.д. № 4408/2012г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: