1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 544
[населено място], 29.06.2012г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и първи юни през две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
МАРИАНА КОСТОВА
след като разгледа, докладваното от съдията Костова т.д. №1023/2011 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК и е образувано по касационна жалба на [фирма] – [населено място] чрез адв. Г. Костова срещу решение № 595/12.04.2011г. по гр.дело № 2396/2008г. на САС , с което са уважени частично исковете на Г. Г. Я., А. И. Д., Т. Ц. К. и А. Ц. Т. и Ц. М. Т. за заплащане на обезщетение по чл.236, ал.2 ЗЗД от дружеството за ползване на имота, предмет на договора за наем №435/28.08.1997г. Със същото решение са отхвърлени главните искове до претендираните размери и изцяло исковете по чл.86, ал.1 ЗЗД. Касаторът иска отмяна на решението в обжалваната му част като неправилно поради нарушение на материалния закон, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, с молба да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на Софийския апелативен съд. Позовава се на предпоставките по чл.280, ал.1, .1, т.2 и т.3 ГПК за достъп до касация.
В писмен отговор Ц. М. Т., А. И. Д., А. Ц. Т., Т. Ц. К. и Г. Г. Я. правят искане да не се допуска до касационно разглеждане въззивното решение в обжалваната му част, поради това, че касаторът няма формулиран материалноправен или процесуален въпрос и че изложението съдържа доводи за неправилност на въззивното решение. Направено е искане за присъждане на разноски.
По делото е подадена насрещна касационна жалба от Ц. М. Т., А. И. Д., А. Ц. Т., Т. Ц. К. и Г. Г. Я. срещу решението, с което са отхвърлени исковете по чл.236, ал.2 ЗЗД в предявените размери и исковете по чл.86 ЗЗД.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в процеса, в преклузивния срок по чл.283 ГПК, срещу валидно въззивно решение на апелативен съд.
Въпреки процесулната допустимост на касационната жалба, настоящият състав на ВКС, ТК намира, че не са налице визираните от касатора предпоставки на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Съдът е сезиран с обективно съединени искове по чл.236, ал.2 и чл.86 ЗЗД. В исковата молба ищците – ответници по касация са изложили факти, че след прекратяване на договора за наем от 28.08.1997г., поради неплащането на уговорената в договора наемна цена, считано от 13.08.1999г., ответникът – касатор е продължил ползването на собствения им имот въпреки противопоставянето им, поради което претендират обезщетение за времето от 8.11.2002г. до 8.11.2007г. Врачанският окръжен съд е определил правната квалификация на главните искове по чл.59 ЗЗД и ги е отхвърлил като неоснователни с мотиви – ищците не са доказали права на собственост и поради несъотвествие между описаните в исковата молба имоти и вещи, и представените по делото нотариални актове. Софийският апелативен съд, като съобразил изложените от ищците фактически твърдения в исковата молба, е приел, че исковете намират правното си основание в чл. 236, ал.2 ЗЗД и ги е уважил частично.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК [фирма] поддържа, че в противоречие на чл.21, ал.1 ЗЗД съдът е приел, че договорът поражда действие спрямо лицата, които не са страни по него. Въпросът не е обуславящ изхода на спора. САС не е излагал мотиви, че ищците по делото са трети лица на договора за наем от 28.08.1997г. По делото е установено, че с влезли в сила решения по гр.дело № 426/99г. и по гр.дело №290/2001г., за различни периоди от време дружеството – касатор е осъдено да заплати на основание чл.232, ал.2 ЗЗД наем на Г. Д. Я., Г. Г. Я. и А. И. Д.. Освен на договора за наем № 435/28.08.1997г., съдът се е позовал на приложенията към него: проложение №1 – за предоставените под наем на [фирма] имоти за осъществяване на предмета му дейност, идентични с описаните в исковата молба; на приложение №2 за предаване на имота на наемателя и на приложение №3. Приложение №3 към договора за наем е подписано от ищците и наемателя и урежда начина на разпределение на наема между наемодателите – собственици от фамилия Я.. Независимо, че формулирания от касатора материалноправен въпрос не обосновава общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, не е налице и допълнителната предпоставка на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Решението не е в противоречие с решение №848 по гр.дело № 153/2010г. на ВКС, ГК постановено по реда на чл.290ГПК, в което е прието, че когато като страни в придобивната сделка са посочени двамата съпрузи, транслативният ефект на сделката настъпва в правната сфера на съпрузите по силата на чл.21 ЗЗД, а не по силата на чл.19, ал.1 СК. Няма противоречие по конкретното дело и правния въпрос по който ВКС се произнесъл в решение №737 от 18.03.1996г. по гр.дело № 1593/95г. в мотивите, а именно, че наемния договор няма действие по отношение на ищеца, тъй като не фигурира в договора за наем като страна, независимо, че към момента на сключването му е бил съсобственик с наемодателката. В случая, както беше посочено по – горе, наемодатели по договора за наем са ищците по делото. Поради липсата на обективен идентитет между делата не е налице противоречиво разрешен правен въпрос.
Не е налице допълнителната предпоставка на чл.280, ал.1, т.3 ГПК във връзка с искането от касатора ВКС да се произнесе за субективните предели на процесния договор за наем. Въпросът е фактологично обусловен, тъй като се иска преценка от съда на страните по конкретния договор за наем. Правният въпрос трябва да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Съгласно т.4 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Разпоредбата на чл.21, ал.1 и на чл.238 ЗЗД са ясни и по приложението има установена съдебна практика.
По въпроса задължителни ли са за съда влезли в сила решения, постановени за периоди различни от процесния и между различни страни не е осъществено допълнителното основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК. Решение №43 по гр.дело №7858/1958г. на ВС и решение №1583 по гр.дело №757/72г. на ВС. Първото решение е постановена при други факти и по различен правен спор – прието е, че актът за начет, съставен въз основа на решение влязло в сила, по което начетения не е бил страна по делото, без да има направени в него фактически констатации, въз основа на други доказателства, представлява нередовна искова молба и решението не е задължително за начетения, след като не е бил страна по него. С второто решение ВС е приел, че решението, постановено в производство по чл. 159, ал.3 КТ не е задължително при разглеждане на иск по чл.45 и сл. ЗЗД за последиците от същата трудова злополука, когато в делото участвуват и други страни.
Както сам касаторът поддържа в Изложението безспорна и безпротиворечива е съдебната практика по приложението на чл.220, ал.1 ГПК отм., само по себе си то е основание да се откаже допускането на въззивното решение до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Нормата изисква правният въпрос, по който се е произнесъл въззивния съд да налага тълкуване на правна норма или необходимост от промяна на съществуваща съдебна практика, какъвто не е конкретния случай.
С оглед на изложеното не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.т.1-3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по касационната жалба на [фирма].
Поради недопускане разглеждането на основната касационна жалба по същество, на основание чл. 287, ал.4 ГПК насрещната касационна жалба не се разглежда.
На ответниците по касация не се присъждат разноски защото не е доказано да са направени, само в който случай се дължат, съгласно императивното правило на чл.78, ал.3 ГПК.
Водим от горното ВКС, ТК, състав на първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на №595 от 12.04.2011г., постановено по в.гр.дело №2396/2011г. на Софийския апелативен съд, гражданска колегия, първи състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: