О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 544
гр. София, 05.11.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на трети октомври, две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
като изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 1115/2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Т. Т., [населено място], чрез процесуалния му представител адвокат П. М., срещу въззивно решение № 203 от 30.11.2017 г. по гр. д. № 503/2017 г. по описа на Окръжен съд – Сливен. Поддържа се, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са изложени твърдения за постановяване на решението по правни въпроси, решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Твърди се и наличие на очевидна неправилност на решението по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Поставят се въпросите: основателен ли е искът по чл. 31, ал. 2 ЗС при положение, че за имота, чието ползване се претендира обезщетение за лишаване от ползване, съществува законова забрана за ползване, която изключва правото да се ползва имотът; може ли да се търси парично обезщетение за лишаване от ползване на съсобствен имот при положение, че търсещият обезщетението доброволно се е лишил от ползването; при положение, че не е доказано личното ползване на ответника на част, надвишаваща неговите права, може ли да се присъжда обезщетение за лишаване от ползване. Твърди се противоречие с ТР № 7 от 02.11.2012 г. по тълк. д. № 7/2012 г., ОСГК, ВКС, решение № 119 от 11.03.2009 г. по гр. д. № 3204/2008 г., ВКС, ІІ г. о. и решение № 157 от 16.11.2017 г. по гр. д. № 4878/2016 г., ВКС, І г. о. Излагат се съображения, че съсобственият имот в [населено място] не може да се ползва поради наличие на законова забрана, а по отношение на имота в м. „Л. в.“ ищцата доброволно се е лишила от ползване.
Ответникът по касационната жалба – А. В. С., [населено място], не взема становище в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното:
С въззивното решение е потвърдено решение № 663 от 25.07.2017 г. по гр. д. № 2205/2016 г. по описа на Районен съд – Сливен, с което е осъден С. Т. Т. да заплати на А. В. С. на основание чл. 31, ал. 2 ЗС сумата от 2 456.00 лв., обезщетение за еднолично ползване за периода от 17.02.2015 г. до 10.05.2016 г. на съсобствен недвижим имот, находящ се в [населено място], м. „Л. в.“ , ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 02.06.2016 г. до окончателното й плащане, като искът е отхвърлен за разликата до 7 400 лв.; сумата от 3 027.75 лв., обезщетение за еднолично ползване за същия период на друг съсобствен имот в [населено място], ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от 02.06.2016 г. до окончателното й плащане, като искът е отхвърлен за разликата до 7 880.00 лв.; сумата от 350 лв., представляваща лихва за забава върху обезщетението за лично ползване, считано от датата на изискуемост на всяко едно месечно обезщетение до 10.05.2016 г., като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 1974.66 лв. Първоинстанционното решение в частта, в която е отхвърлен предявеният от А. С. срещу С. Т. иск по чл. 31, ал. 2 ЗС за заплащане на сумата 1200 лв., обезщетение за еднолично ползване за периода от 17.02.2015 г. до 16.04.2015 г. на съсобствен недвижим имот в [населено място], [улица], ведно със законната лихва за забава, не е обжалвано и е влязло в сила.
Въззивният съд е възприел фактическите и правни констатации на първоинстанционния съд и на основание чл. 272 ГПК е препратил към неговите мотиви. За неоснователно е приел оплакването, че при разглеждане на делото първоинстанционният съд е допуснал нарушение на процесуалните правила, връщайки доказателствата на ответника /въззивник/, представени с втори отговор на исковата молба, депозиран извън едномесечния срок. Във връзка с претенцията по чл. 31, ал. 2 ЗС е изложил съображения, че страните са съсобственици на имотите, за които се претендира обезщетение за еднолично ползване /ищцата е придобила по наследство и по завещание от майка си – А. С. – 2/8 идеални части, а ответникът – съпруг на С. е придобил след прекратяване на СИО 1/2 идеална част и по наследство 1/8 идеална част/. С нотариална покана от 15.07.2014 г., връчена на ответника на 17.07.2014 г., ищцата е поискала от него, във връзка с възникналата помежду им съсобственост, да й осигури ключ от имотите, или да й заплати обезщетение за лишаване от ползването им. Задължението за заплащане на обезщетение от страна на ползващия съсобственик възниква с получаване на писмено поискване от лишения от възможността да ползва общата вещ съсобственик. Писменото поискване по чл. 31, ал. 2 от ЗС е равнозначно на поканата по чл. 81, ал. 2 от ЗЗД и след получаването му съсобственикът изпада в забава, като от този момент започва да тече срокът на общата пет годишна погасителна давност. Веднъж отправено, то се разпростира неограничено във времето докато трае съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика. Съгласно ТР 7/2012 г. на ОСГК на ВКС по приложение на чл. 31, ал. 2 ЗС ползващият съсобственик започва да пречи, когато друг съсобственик е отправил искане да се служи с вещта, доведено до знанието му и ползващият вещта съсобственик не е отстъпил съответстващата на дела на претендиращия или не му е предоставил възможност да ползва общата вещ, заедно с него. Установено е, че ответникът упражнява фактическа власт върху процесните имоти и не е предоставил възможност за ползването им от ищцата съответно на дела й. Твърденията, че ищцата доброволно е напуснала и се отказала от ползването на имота в м. „Л. в.“, са недоказани, тъй като е установено, че на нея й е бил отказан достъп до този имот, както и до имота в [населено място]. За последния е без значение, че се намира в туристически център и поради това наемането на помещения зависи от туристическия сезон. При определянето на наемната цена в сградата на „семеен хотел“, вещото лице е взело предвид състоянието на пазара за отдаване под наем, степен на завършеност и местоположение на обектите, отдаваната под наем площ, технико – експлоатационно състояние на сградите и помещенията и др. Установено е също, че части от този имот са били отдадени под наем на едноличен търговец и търговско дружество. Възражението на ответника за прихващане с дължимите от ищцата суми, свързани със строителството и поддръжката на имота в [населено място], платени с парите от получените наеми, е недоказано, тъй като не са представени доказателства за извършването на тези разходи.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал.1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията по реда на чл. 288 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.
Първият поставен в изложението въпрос е неотносим и не обуславя допускане на касационно обжалване на решението на сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Въпросът не е бил предмет на обсъждане пред въззивната инстанция и не е предопределил решаващите изводи на съда за частична основателност на предявените искове, в частност този за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване на съсобствения имот, находящ се в [населено място]. Не е обсъждана приетата във въззивното производство заповед № 421 от 05.04.2017 г. на кмета на [община] за забрана ползването на партерния етаж в „семейния хотел” в [населено място] и постановеното по заповедта решение № 1489 от 27.09.2017 г. по адм. д. № 1136/2017 г. на Административен съд – Бургас. Не е обсъждано значението на факта, че обектът не е въведен в експлоатация от компетентния орган по чл. 177 ЗУТ за възможността за реализиране отговорността на касатора за заплащане на обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС. Следва да се има предвид, че забраната за ползване касае период, след процесния, поради което няма обуславящо значение за изхода на спора. Въззивният съд е приел, че строежът се е ползвал за хотелски нужди от С. Т. и М. Т., включително чрез отдаване части от него под наем за търговска дейност. От значение за основателността на претенцията е съществуването на съсобственост върху имота, фактът, че претендиращият съсобственик е лишен от ползване, и писменото поискване на обезщетение. Разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС предполага фактическо ползване от съсобственик на имота или площ, по – голяма от съответстващата на правата му в съсобствеността, упражняване на фактическа власт върху общата вещ лично или чрез трето лице по начин, препятстващ достъпа на друг съсобственик да си служи с нея /независимо дали е налице законово разрешение за ползване на вещта или такова липсва/. И. на вземането е едно фактическо положение – реалното ползването на общата вещ, което обуславя разместване на имуществени блага между правните сфери на съпритежателите на една обща вещ по отношение на която всеки е титуляр на правото на собственост в определен обем, а ползването е в обем по – голям от притежаваните части на вещното право.
Не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане касационно обжалване и по втория въпрос, тъй като така зададен не съответства на установената от въззивния съд фактическа обстановка и направените правни изводи. В практиката на Върховния касационен съд, включително посочената в изложението задължителна такава, се приема, че правото на обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС не възниква, когато неползващият съсобственик отказва да приеме предоставената му от ползващия съсобственик част от общата вещ, съответстваща на дела му или му е дадена възможност да ползва общата вещ заедно с него, защото в този случай няма лишаване от ползване, а нежелание да се ползва. Разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС обвързва задължението за заплащане на обезщетение пряко с осъществяваното само от единия съсобственик ползване на цялата вещ, без да е необходимо неползващият съсобственик да поиска реално да я ползва и да доказва, че не е допускан до нея. За да се освободи от отговорност, ползващият съсобственик следва да докаже, че е предложил на неползващия съсобственик да ползва вещта лично според правата му в съсобствеността и му е осигури възможността реално да упражнява това свое право. Въззивният съд е приел, че не е установено ищцата доброволно да се е лишила от ползването на съсобствените имоти. Ответникът е упражнявал фактическата власт върху имотите, като не е ангажирал доказателства да е предоставил ползването, да е осигурил достъп и реална възможност на ищцата да ползва имотите и тя да е отказала.
Твърденията на касатора, че не дължи обезщетение, тъй като не е доказано личното ползване от него на цялата обща вещ, респективно на част, надвишаваща неговите права, не кореспондират с установения факт по ограничаване достъпа на ищцата до имотите, преценен от въззивния съд с оглед разясненията на ТР № 7/02.11.2012 г. по тълк. д. № 7/2012 г., ОСГК, ВКС. „Лично ползване” по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС е всяко поведение на съсобственик, което възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да ползват общата вещ, съобразно правата им, без да се събират добиви и граждански плодове. Без значение е по какъв начин ползващият съсобственик си служи с вещта и кой осъществява фактическата власт от негово име (член на неговото семейство, трето лице, на което безвъзмездно я е предоставил). От значение е обстоятелството, че с действията си ползващият съсобственик засяга правата на другите съсобственици, като им пречи да ги реализират. Решаващите изводи на въззивния съд, че претенцията за обезщетение ще е основателна и когато ползващия съсобственик не си служи пряко и непосредствено с цялата обща вещ, но имайки достъп до нея, след като е получил писмена покана, не допуска друг съсобственик да си служи с вещта, са изцяло в съответствие с дадените в тълкувателното решение разяснения, поради което и третият въпрос не обуславя допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Наличието на трайна и непротиворечива практика на Върховния касационен съд по приложението на чл. 31, ал.2 ЗС, съобразена от въззивния съд и липсата на необходимост от тълкуване на закона за остраняване непълноти на правните разпоредби и усъвършенстване на правоприлагането изключват възможността за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Доводите за допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до препятстване правото на защита на касатора и непълнота на доказателствата, представляват по съществото си касационни оплаквания за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Те не могат да послужат като правни въпроси по смисъла на посоченото ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, обосноваващи прилагане на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване в производството по предварителна селекция на касационните жалби по чл. 288 ГПК. Те са основания за касиране на вече допуснато до касационно обжалване въззивно решение.
Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /постановен „contra legem“, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или „extra legem“, когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма/. Не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика.
С оглед изложеното, следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 203 от 30.11.2017 г. по гр. д. № 503/2017 г. на Окръжен съд – Сливен.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: