О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 544
гр.София, 18.08.2009 година
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, ІІ отделение в закрито заседание на двадесет и осми юли две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело под № 287/2009 година
Производството е по чл.288, във вр. с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Райфайзенбанк/България/” А. гр. С. срещу въззивното решение на Софийски градски съд, ВК, ІV-Д отделение № 507/09.12.2008 г. постановено по т.д. № 1987/2008 г. С това решене въззивният съд е оставил в сила първоинстанционното отхвърлително решение на Софийски районен съд, ГК, 44 състав от 18.01.2008 г. по гр.д. № 11142/2006 г., с което е отхвърлен предявеният от ищеца-касатор иск по чл.26, ал.2 ЗЗД за прогласяване нищожност на сключения на 30.08.2005 г. между Н/наследодателка на първите двама ответници М. С. Д. и М. К. Д. – нейни родители/ и ответника И всички от гр. С., договор за проджба на недвижим имот с нот. акт № 1* том.ІІ, рег. № 6* д. № 309/2005 г., както и евентуалния иск по чл.135 ЗЗД за обявяване недействителността на този договор по отношение на банката-кредитор.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Поддържа се, че неправилно съдът е квалифицирал иска по чл.26, ал.2 ЗЗД за констатиране нищожност поради „привидност” на оспорвания договор вместо заявеното от ищеца искане „поради липса на основание”. По този начин поради погрешна правна квалификация съдът е разгледал иска на непредявено основание. Излагат се съображения, че необосновано и в противоречие със събраните по делото доказателства съдът е направил извода за неоснователност на иска по чл.26, ал.2 ЗЗД по съображение, че не е доказана привидност на атакуваната сделка, въпреки твърденията на ищеца, че не е изплатена цената от купувача по договора за продажба и сделката се явява безвъзмездна. В тази връзка касаторът поддържа, че неправилно е отхвърлен евентуалния иск по чл.135 ЗЗД, тъй като при безвъзмездна сделка не е необходимо да се доказва знание за увреждане от страна на купувача, достатъчно е само длъжникът да е съзнавал, че с тази сделка уврежда кредитора си – в случая банката, с която има сключен договор за кредит.
В допълнително изложение към касационната жалба се сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Навеждат се доводи, че въззивният съд се е произнесъл по съществен процесуален въпрос относно правната квалификация на предявени главен иск, който е решен в противоречие с практиката на ВКС изразена в приложените към жалбата решения № 620/25.06.1993 г. по гр.д. № 211/93 г. на І-ТО г.о., р. № 453/20.06.2003 г. по гр.д. № 990/2002 г. на ІІ г.о.,според които съдът е длъжен да даде защита на субективното право само в рамките и по начина поискани от ищеца. По отношение на евентуалния иск по чл. 135 ЗЗД касаторът поддържа, че в противоречие на закона и практиката на ВКС въззивният съд е приел, че е необходимо да се докаже знание за увреждането и от приобретателя по сделката, когато тя е безвъзмездна като се позовава на приложените р. № 300/29.04.2004 г. по гр.д. № 557/2003 г. на ІІ г.о. и р. № 422/20.03.2000 г. по гр.д. 1469/1999 г. на V г.о. на ВКС.
Ответниците по касационната жалба И. А. Ч. от гр. С., М. С. Д. и Г. В. М. /последната като наследник на починалата в хода на процеса ответница М. К. Д. /от гр. С. чрез процесуалния си представител а. М. А. от САК поддържат становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а по същество направените оплаквания са неоснователни.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и след проверка на данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност, настоящият съдебен състав счита, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване.
Преценката се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК предпоставящи произнасяне от страна на въззивния съд по материалноправен или процесуален въпрос от съществено значение за изхода на спора, който е решен в противоречие с практиката на ВКС; решаван е противоречиво от съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Значението на поставения въпрос се определя от правните изводи на съда и по същество досежно съобразяването с практиката и закона, а не до преценката на приетата по делото фактическа обстановка.
С обжалваното решение въззивния съд е оставил в сила първоинстанционното решение, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от ищеца- касатор иск по чл.26, ал.2 ЗЗД за прогласяване на нищожност на сключения между наследодателката на първите двама ответници и ответника И на 30.08.2005 г. договор за продажба на недвижим имот с нот.акт № 1* том.ІІ, рег. № 6* д. № 309/2005 г. за сумата 15000 лева, както и евентуалния иск по чл.135 ЗЗД за обявяване недействителността на този договор по отношение на банката-кредитор. Въз основа на изложените в исковата молба фактически обстоятелства и петитум съдът е квалифицирал главния иск по чл.26, ал.2 пр.последно ЗЗД – нищожност поради привидност на договора, а не поради липса на основание, както твърди ищеца. Прието е, че заявеното от ищеца твърдение за нищожност – неизплащане на цената посочена в нотариалния акт от страна на купувача по договора, обосновава единствения възможен извод, че сделката се атакува като симулативна, твърдейки, че страните по нея не са желали прехвърлянето на собствеността. Изхождайки от възмездния характер на сделката съдът е приел, че нежеланието на страните по договора да прехвърлят собствеността не е липса на основание, а води до симулация, като неизплащането на цената е индиция за привидността на сключения договор, прикрил нежеланието на страните с правното действие на покупко-продажбата. Само по себе си, обаче неизплащането на цената не води до нищожност, тъй като неизпълнението на един договор не означава, че е недействителен. Анализирайки целият доказателствен материал по делото, съдът е направил решаващия извод, че при липса на други събрани доказателства за това ,че действителната воля на Н. С. и И. Ч. в договора за покупко-продажба е различна от изявената в нотариалния акт, искът по чл.26, ал.2 пр.последно ЗЗД се явява неоснователен.
По отношение на евентуалния иск по чл.135 ЗЗД съдът е приел, че същият се явява неоснователен, тъй като с оглед възмездния характер на договора за продажба законът изисква не само длъжникът, но и преобретателят да е знаел за увреждането, което знание по конкретното дело не е доказано. Прието е, че презумпцията за знание по чл.135, ал.2 ЗЗД се прилага по отношение на съпруга и другите изчерпателно изброени в текста лица, но не и по отношение на лицето, което живее с длъжника на съпружески начала при липса на данни за сключен брак.
Така постановеното въззивно решение в частта му относно предявеният главен иск по чл.26, ал.2 ЗЗД съдържа произнасяне по съществен процесуален въпрос свързан с правната квалификация на иска. По отношение на този въпрос, обаче не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 т.1 ГПК. Действително, постоянната и непротиворечива практика на ВКС изразена в приложените към жалбата решения, както и в много други служебно известни на настоящия състав е, че дадената от ищеца правна квалификация не ангажира съда, който е длъжен сам да определи правното основание на иска въз основа на изложените в исковата молба фактически основания и петитум. В случая, с оглед данните по делото, правилно съдът не е възприел сочената в исковата молба правна квалификация – нищожност на договора за покупко-продажба поради липса на основание. Поначало предоставянето на имотна облага другиму винаги се извършва с определена цел. За съществуването на основанието се заключава от съдържанието на сделката без да е необходимо то да е посочено изрично – основанието се предполага до доказване на противното /чл.26, ал.2 изр.последно ЗЗД/. Ето защо, извършената сделка с процесния нот.акт не е лишена от основание, тъй като уговорката между страните е собствеността на имота да се отстъпи срещу точно определена цена – 15000 лева. Без значение за валидността на сделката е фактическото изплащане на цената, тъй като неизпълнението на един договор не означава, че той е недействителен поради липса на основание. Неизплащането на цената не прави сделката безвъзмездна, но може да бъде индиция, че се касае за привидна сделка, при която е налице съзнателно несъответствие между желаното и изразеното от страните. Във всички случаи обаче, симулацията следва да бъде доказана, за да бъде прогласена нищожността на сделката. С оглед на изложеното и предвид заявените в исковата молба фактически обстоятелства, правилно съдът е приел че твърденията на ищеца сочат на привидност на сделката, поради което е квалифицирал иска по чл.26,ал.2 пр.последно ЗЗД.
Неоснователно се явява и твърдението за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 т.1 ГПК на решението в частта му относно евентуално предявения иск по чл.135 ЗЗД. Не е налице твърдяното противоречие на въззивното решение в тази част с постоянната практика на ВКС по приложението на цитирания текст. В съответствие с цитираната правна норма, както и приложените към касационната жалба решения въззивният съд е приел, че при възмездна сделка /каквато безспорно е договорът за покупко-продажба/ следва да бъде доказано, че лицето с което длъжникът е договарял трябва също да е знаело за увреждането – чл.135, ал.1 изр.второ ЗЗД. Анализирайки доказателствения материал по делото съдът е приел, че в случая не е налице субективния елемент от фактическия състав на чл.135 ЗЗД, тъй като не е доказано знание за увреждане от страна на купувача по сделката. Разликата в крайния резултат произтича от различните факти, както и от представените доказателства по конкретното дело, а не от неточното прилагане на закона и противоречие с практиката на ВКС, както твърди касатора.
Що се отнася до оплакванията на касатора за необоснованост и незаконосъобразност на въззивното решение, тези оплаквания представляват касационни основания за отмяна по чл.281, т.3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК.
По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК съставът на Второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд, ВК, ІV-Д отделение № 507/09.12.2008 г., постановено по гр.д. № 1987/2008 год.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: