7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 545
С., 01.07.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на осми май две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 483/2019 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. А. Д., подадена чрез адв. Е. Б. от АК – [населено място], срещу въззивно решение № 384 от 08.11.2018г. на Пазарджишки окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 561/2018г., с което е потвърдено решение № 168/ 14.06.2018г. по гр. д. № 188/2018г. на Велинградски районен съд и Р. А. Д. е осъдена да заплати на Б. Я. Я. 1000 лв. разноски за въззивното производство.
С първоинстанционното решение съдът е приел за установено по отношение на Р. А. Д., че в полза на Б. Я. Я. съществува вземане за сумата от 11777.35 лева, представляваща равностойността на 4969 британски паунда, получена в заем на 02.09.2014г. и 29.09.2014 г., ведно със законната лихва от 19.10.2017 г. до окончателното плащане на задължението, за което е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК № 986 от 20.10.2017 г. по ч.гр.д. № 1448/2017 г. на РС – Велинград; Осъдил е Р. А. Д. да заплати на Б. Я. Я. 1236 лв. разноски в исковото производство и 1236 лв. разноски в заповедното производство.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за неговата отмяна и отхвърляне на предявения иск.
В приложеното към жалбата изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа, че по въпроса „ задължен ли е съдът да обсъди в мотивите на акта си всички възражения и доводи на страните, като при осъществяване на своята решаваща дейност да спази правилата на формалната и правна логика съблюдава основното начало въведено с чл.12 ГПК, че вътрешното убеждение на съда е обоснована увереност, че определени правно релевантни факти са се осъществили, а други не са се осъществили в обективната действителност и че вътрешното убеждение не се формира произволно, то е подчинено на съдопроизводствените правила, чието нарушение е винаги съществено” въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС – т.12 от ТР№ 1/17.07.2001г. на ВКС . За да обоснове твърдението си за наличие на противоречие касаторът посочва, че съдът по свой почин квалифицира поведението на ищеца, изразяващо се в невписване на основание в преводните документи, като „пропуск”; че непрецизно и безкритично е кредитирал показанията на свидетеля Й. и е игнорирал други данни по делото, в това число и тези, че на 13.02.2015г. Я. е излязъл от Република България, като следствие на тези процесуални нарушения е изградил несъответни на доказателствата фактически и правни изводи. Поддържа наличието и на основанието по чл.280 т.3 ГПК във връзка с въпроса „допустими ли са свидетелски показания за установяване на обстоятелства, за които законът изисква писмен акт, когато договорът е на стойност над 5000лв. и страните са първи братовчеди”. Счита, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Посочва, че страните действително са първи братовчеди, но остава въпроса дали те са от кръга на лицата, за които забраната на чл.164, ал.1 т.3 ГПК не се прилага.
Ответната страна Б. Я. Я., в писмен отговор, подаден чрез адв. И. М. от ПАК, изразява становище за неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна в производството с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, но не са налице сочените от касатора основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Съображенията за това са следните:
Ищецът е поддържал в исковата си молба, че по силата на неформален договор за заем е предал в собственост на ответника сумата от 4969 британски паунда с левова равностойност 11777,35лв., срещу задължението на последния да върне заема в срок до два месеца от неговото получаване. Предаването било извършено чрез два парични превода от банковата сметка на ищеца в Англия по банкова сметка на ответника в България, съответно на 02.09.2014г. в размер 4038,50 паунда с равностойност 9593,87лв. и на 29.09.2014г. в размер на 930,50 паунда с равностойност 2183,48лв. Поддържал е, че заемът не е върнат, поради което се е снабдил със заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу длъжника, издадена по ч.гр.д. №1448/2018г. на РС – Велинград за сумата 11777,35лв. главница, ведно със законната лихва от подаване на заявлението в съда на 19.10.2017г. до плащането. Поради подадено в срок възражение от длъжника е предявил настоящия иск за установяване на вземането в размера по заповедта за изпълнение. За установяване на твърденията по иска си ищецът е представил банкови документи за двата парични превода, надлежно преведени на български език, в които не е вписано основание за превода. За да установи основанието на което е превел парите е поискал събирането на гласни доказателства – показания на свидетеля Й..
Ответникът Р. А. Д. не е оспорила получаването на сумата, както и левовата й равностойност, но е посочила различно основание – да изтегли парите без право на разпореждане с тях и да ги предаде на ищеца при пристигането му в България, което твърди да е направила. Релевирала е възражение за недопустимост на гласните доказателства, твърдейки че не е налице изключението по чл.164, ал.1, т.3 ГПК, но без да оспори обстоятелството, че с ищеца са първи братовчеди, както и поради процесуална преклузия, тъй като ищецът е направил искането преди доклада по делото в първото съдебно заседание, а не още с исковата молба. За установяване на твърденията си относно основанието за получените суми и връщането им е поискала събиране на гласни доказателства – показанията на свидетеля Д..
Първоинстанционният съд е уважил предявения иск. С обжалваното въззивно решение Пазарджишки окръжен съд го е потвърдил.
За да постанови този резултат въззивният съд е приел за безспорно между страните получаването на исковата сума от ответника по начина и на датите, посочени в исковата молба; левовата равностойност на валутата, която се установява и от представените от ищеца банкови документи за двата парични превода, надлежно преведени на български език. Отчел е като спорни основанието за предаването на парите и тяхното обратно получаване от ищеца.
По отношение възраженията на ответника срещу допустимостта на гласните доказателства е приел, че същите са неоснователни. По първото възражение – тъй като законодателят е посочил изрично, че изброените в разпоредбата степени на родство по съребрена линия са включени в нейното приложение, като е употребил думата „включително“ в края на нормата и доколкото не се спори страните да са първи братовчеди, което е равнозначно на родство по съребрена линия от четвърта степен, то е налице изключението по чл.164, ал.1, т.3 ГПК, допускащо свидетелски показания за установяване на процесния договор. По второто възражение –
тъй като крайният момент, до който страните могат да сочат доказателства в подкрепа на твърденията си /освен при наличие на предпоставките по чл.147 ГПК/ е след съставяне на доклада по делото – чл.146, ал.3 ГПК.
След анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства и становищата на страните, съдът е счел за безспорно установено, че страните са сключили договор за заем, както и че ответницата е получила по своята банкова сметка процесната сума. В подкрепа на този си извод е посочил, че фактът на сключването на договора се установява от показанията на свидетеля Й., който твърди да е присъствал и чул телефонен разговор, в който ответницата е поискала заема, а ищецът се е съгласил да го даде и присъствал и при нареждането на първия паричен превод от ищеца; че кредитира тези показания, тъй като този свидетел не се намира в родствени връзки с нито една от страните, а показанията са дадени в открито съдебно заседание по делото под страх от наказателна отговорност за депозирането на неверни показания; че от същите се установява наличие на уговорка между страните за предоставяне на паричен заем. Фактът на получаване на сумата пък не е оспорен от ответницата, а се установява и от представените писмени доказателства – преводни нареждания, и тъй като договорът за заем по дефиниция е реален договор, с факта на предаването на парите от заемодателя на заемополучателя договорът се счита за сключен.
Приел е също, че ответницата не е доказала връщането на сумата. По правилата на разпределение на доказателствената тежест, чийто синтез се съдържа в нормата на чл.154, ал.1 от ГПК, доказването на факта на връщане на сумата е в нейна тежест, но до края на устните състезания, включително и пред въззивната инстанция, такива доказателства не са представени. Свидетелят Д. е установил единствено, че Д. не се е нуждаела от средства за обзавеждане и зареждане на магазина, а и конкретната причина, поради която заемополучателят е поискал заем, е ирелевантна за сключването на договора за заем. В този смисъл е без правно значение дали парите са били поискани за обзавеждане и зареждане на търговски обект или за задоволяване на лични нужди на заемополучателя. Съдът е приел за съществено в случая, че парите не са предоставени в собственост на получателя или на друго основание, а в заем със задължението да бъдат върнати. И доколкото сключването на договора се установило от показанията на свидетеля Й., без значение е дали в преводните нареждания има посочено основание за превод на сумата, защото с тях се установява само получаването й от заемополучателя, още повече, че в конкретния случай получаването на сумата от Д. по собствената й банкова сметка не е оспорено. Наличието на свидетел на устните договорки между страните относно договора и преводните нареждания – счел за достатъчни за установяване на съществените елементи на договора за заем.
Посочил е и това, че връщането на сумата не може да се приеме за доказано чрез свидетелските показания на свидетеля Д., тъй като информация за връщането на тази сума на ищеца същият е почерпил от самата ответница, без да е бил пряк свидетел на този факт. Същото се отнасяло и до защитната теза на Д., че не е искала пари в заем, а се съгласила ищецът да преведе по нейната банкова сметка сумата, които тя да му предаде след завръщането му в Република България, което тя била направила. Във връзка с така въведената с отговора на исковата молба защитна теза ответницата не е представила никакви други доказателства, освен показанията на свидетеля Д., който не е пряк свидетел на уговорките между страните по делото.
При тези мотиви на въззивния съд поставените от касатора въпроси не обосновават извод за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване на въззивния съдебен акт. Съображенията за това са следните:
Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно.
В случая първият поставен въпрос е привързан към оплакванията на касатора за необоснованост и неправилност на решението поради непълен и непрецизен анализ на доказателствата и формиране следствие на това на грешни фактически и правни изводи. Той касае преценката на събраните по делото доказателства, въз основа на които съдът е изградил вътрешното си убеждение, за това че с гласните доказателствени средства- показанията на св. Й., и писмените доказателства – платежните нареждания за превод на сумите, се установява наличието на облигационно отношение по договор за заем. Необосноваността е грешка при формиране вътрешното убеждение на съда поради нарушаване на логически, опитни или научни правила и не съставлява основание за допускане на касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК. Тя е само основание за касационно обжалване на въззивното решение като неправилно, но при положение, че се допуска касационно обжалване. Така поставен въпросът е по естеството си касационно оплакване по чл.281 ГПК, което подлежи на преценка само ако касационното обжалване бъде допуснато, но не и в стадия по селекция на касационната жалба. Не се установява и поддържаното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени с т.12 от ТР№ 1/17.07.2001г. на ВКС, на която се позовава касаторът, грешките при формиране вътрешното убеждение на въззивния съд поради нарушаване на логически, опитни или научни правила представляват нарушение на съществени процесуални правила по чл. 188, ал. 1 и 2 и чл. 157 ал. 1 и З ГПК /отм. – в редакция до 01.03.2008г./ Или дори и да са налице такива грешки, както е изложила оплакване страната, то те са предмет на разглеждане след допускане на касационно обжалване- арг. чл. 281 ГПК, но са ирелевантни към основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпреки това следва да се посочи за пълнота на изложението, че в случая, при извеждане на решаващите правни изводи на въззивния съд относно осъществяването на фактическия състав на субективното право – предмет на предявения иск, не са допуснати такива нарушения от въззивния съд, напротив, изводите на съда са изцяло съобразени с действащите материалноправни и процесуални норми, приложени съобразно вложения от законодателя смисъл, и с константната относима практика на ВКС.
Не се обосновава извод за наличие на основание за допускане на касационното обжалване и във връзка с втория поставен в изложението въпрос. Касаторът не е обосновал ясно с какво според него произнасянето на касационната инстанция ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Въпреки това следва да се посочи, че нормата на чл.164 ал.1 т.3 ГПК е ясна и не се нуждае от тълкуване, а практиката е уеднаквена с решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, последователна и категорична и не се нуждае от промяна. Така с Решение № 701 от 15.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 65/2010 г., I г. о., ГК, изрично е прието, че е допустимо, съгласно чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, установяване със свидетелски показания на договори на стойност над 5 000 лева, ако са сключени между съпрузи или роднини по права линия, по съребрена линия до четвърта степен и по сватовство до втора степен включително. По същия въпрос правни разрешения са дадени и с Решение № 524 от 28.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 167/2011 г., IV г. о., ГК, и Решение № 546 по гр. д. № 856 за 2009 г. на IV ГО.
Както в практиката, така и в теорията няма спор, че според чл. 164, ал. 1, т. 3, пр. второ ГПК, свидетелски показания се допускат във всички случаи, освен ако се отнася за установяване на договори на стойност, по-голяма от 5000 лева и не са сключени от съпрузи или роднини в определената от законодателя степен на родство и сватовство. При уеднаквяване на съдебната практика по реда на чл. 291 ГПК в решение № 546 по гр. д. № 856 за 2009 г. на IV ГО касационният съд приема, че „ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, изключващо свидетелски показания за установяване на договори на стойност по-голяма от 5000 лева, не е приложимо когато спорът не е за наличието на съществуващо договорно отношение, а за смисъла на постигнатите договорености; ако страните спорят за значението на отделни уговорки или когато договорът не съдържа всички уговорки, свидетелски показания са допустими за установяване на обстоятелствата, при които е сключен, както и каква е била действителната обща воля на страните; при изясняване на действителната обща воля на страните съдът може да изследва обстоятелствата, при които е сключен договорът, характерът на преговорите, разменената кореспонденция и как са изпълнявани задълженията по него след сключването му.
Заемът за потребление е реален договор, който се счита сключен, когато въз основа на постигнатото съгласие между страните по него едната страна даде, а другата получи в заем парична сума. Когато такова реално предаване на сумата липсва, фактическият състав на сделката не е осъществен. В производството по иск с правно основание по чл. 240, ал. 1 ЗЗД върху ищеца лежи доказателствената тежест да установи, че е дал заемни средства, а при оспорване на иска, ответникът установява възраженията си: че средствата са дадени на друго основание, че е налице порок на волята, че задължението е погасено и други факти съобразно наведените възражения. В случай, че предаването на парична сума е установено, но липсват други данни на какво основание е сторено то, не може да се презумира, че задължението е възникнало от заемен договор, тъй като задължението може да произтича от друг източник и ищецът не е освободен от задължението да установи този източник с допустимите от закона доказателствени средства. При липсата на писмен документ за предоставяне на сумата по заема, то забраната за разпит на свидетелите е налице, ако се цели установяването на заемното правоотношение, което е над определената в закона стойност. Поради реалния характер на договора за заем, предоставената сума представлява съществен елемент на договора и установяването на предаването й със задължението за връщане от заемателя, е доказване на договора. При наличието на документ за предаване на сумата, за останалите елементи на договора няма забрана за установяването им със свидетелски показания.”
В обобщение не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на постановеното от въззивния съд решение.
Предвид изхода на делото на касатора разноски не се следват, а на ответника по касационната жалба съдът не присъжда такива, тъй като не са поискани.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 384 от 08.11.2018г. на Пазарджишки окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 561/2018г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: