7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 545
гр. София, 21.06. 2017г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети юни, две хиляди и седемнадесета година, в състав:
Председател: E. Т.
Членове: Д. ДРАГНЕВ
Г. НИКОЛАЕВА
като разгледа докладваното от съдия Н. гр. дело № 1558 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца [фирма] срещу решение № 12 от 05. 01. 2017г. по в. гр. дело № 4177/2016г. на Софийски апелативен съд, ГО, ХІІ състав, с което е потвърдено решение № 5991 от 15. 07. 2016г. по гр. дело № 2767/2015г. на Софийски градски съд, Първо г.о., 8 състав, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от [фирма] срещу О. С. М. иск с правно основание чл. 74 ЗЧСИ за заплащане на сумата 25 100 лв., представляваща част от обезщетение за имуществени вреди в общ размер на 48 879.17 лв., причинени по изпълнително дело № 20138460400226 по описа на ЧСИ О. М., вследствие на незаконосъобразно принудително изпълнение върху парична сума, преведена на 15. 08. 2014г. от [фирма] по запорираната банкова сметка на длъжника по принудителното изпълнение [фирма].
Касаторът – ищец счита, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон /чл. 510 ГПК/, съществено нарушение на съдопроизводствените правила /чл. 236, ал. 2 ГПК/ и поради необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът навежда доводи за наличие на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следния правен въпрос от значение за изхода на конкретния спор, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а именно: „Следва ли да се приложи разпоредбата на чл. 510 ГПК, когато длъжникът по изпълнителното дело уведоми съдебния изпълнител, че не притежава вземането, върху което последният е насочил принудително изпълнение?“. Поддържа, че липсва съдебна практика за приложното поле на чл. 510 ГПК, като излага съображения, че следва да бъде утвърдена съдебна практика в смисъл, че разпоредбата на чл. 510 ГПК следва да намира приложение не само, когато третото задължено лице отказва да предаде вземането, но и когато длъжникът по изпълнителното дело признае, че това вземане не му се дължи и са налице претенции на трети лица към вземането. Счита, че предвид задължението на съдебния изпълнител да насочва принудителното изпълнение само върху имущество на длъжника, е абсурдно да се приеме, че изявлението на длъжника, че не му се дължи вземането, върху което е насочено изпълнението, не поражда задължение за съдебния изпълнител да приложи разпоредбата на чл. 510 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът релевира и наличие на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по правния въпрос: „Длъжен ли е съдът да обсъди всички обстоятелства по делото и всички събрани по реда на ГПК доказателства и може ли да основе изводите си само на избрани от него доказателства?“, сочейки разрешаването му в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в решение № 24 от 28.01.2008г. по гр. дело № 4744/2008г. на ВКС, І г.о., решение № 26 от 08.02.2008 г. по т.д. № 445/2007г. на І т.о., решение № 287 от 01.10.2013г. по гр. дело № 984/2012г. на ІV г.о., решение № 310 от 04.11.2014г. по гр. дело № 795/2014г. на ІV г.о., решение № 149 от 03.07.2012г. по гр. дело № 1084/2011 г. на ІІІ г.о., решение № 401 от 11.01.2012г. по гр. дело № 327/2011г. на ІІІ г.о., решение № 241 от 17.10.2012г. по гр. дело № 850/2011г. на ІІ г.о. и решение № 87 от 02.07.2013г. по гр. дело № 829/2012г. на І г.о..
Ответникът по касационната жалба /ответник и в производството/ – О. С. М. депозира писмен отговор в законния преклузивен срок, в който поддържа становище за отсъствието на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, а по същество – за неоснователност на касационната жалба. Моли за присъждане на направените пред касационната инстанция деловодни разноски.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт – въззивно решение по иск с правно основание чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ с цена над 5 000 лв. и предмет – граждански спор, но не са налице релевираните общо и допълнителни основания на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по същество по поставените правни въпроси.
Предявеният частичен иск е с правно основание чл. 74 ЗЧСИ за сумата 25 100 лв., съставляваща част от обезщетение за имуществени вреди от незаконосъобразни изпълнителни действия на ответника – ЧСИ при принудително изпълнение за парично притезание, насочено и реализирано върху запорирано вземане на длъжника по банков влог, което вземане не е на длъжника, а на третото спрямо принудителното изпълнение лице – ищеца, като целият размер на обезщетението е 48 879. 17лв..
Въззивният съд е приел за установени от доказателствата в процеса следните правнорелевантни факти: образувано е изп. дело № 20138460400226 по описа на ЧСИ О. М., със страни: взискател – [фирма] и длъжник – [фирма] за принудително изпълнение на парично притезание, присъдено от АС при Б., по което на 31. 05. 2013г. е изпратено от ЧСИ запорно съобщение до „Р. /България/“ ЕАД и банковата сметка на длъжника в тази банка е запорирана; на 15. 08. 2014г. по нареждане на ищеца – [фирма], който е трето за принудителното изпълнение лице, за безкасов банков превод, е преведена по запорираната сметка на длъжника в „Р. /България/“ ЕАД по процесното изп. дело – [фирма] сумата 54 000лв., с посочено основание за плащане „по фактура за доставка на материали“; на 25. 08. 2014г. ищецът е уведомил банката и на 08. 09. 2014г. – ответника – ЧСИ, че преводът на сумата 54 000лв. по сметката на длъжника е извършен поради техническа грешка, а на 03. 09. 2014г. длъжникът по изп. дело е уведомил ответника /ЧСИ/, че постъпилата по запорираната му банкова сметка сума от 54 000лв. е преведена по погрешка и не е негова, а на ищеца; на 10. 09. 2014г. „Р. /България/“ ЕАД като трето задължено лице по принудителното изпълнение превежда по сметка на ЧСИ сумата по изпълнителния запор в размер на 48 879. 17 лв., след което, на 15. 09. 2014г., ЧСИ я трансферира по сметка на взискателя [фирма].
Извършвайки съвкупна преценка на всички горепосочени установени по делото правнорелевантни факти съобразно нормата на чл. 236, ал. 2 ГПК, САС отхвърля предявения иск с правно основание чл. 74 ЗЧСИ, намирайки за неосъществен фактическия състав на специалната деликтна отговорност на ЧСИ по чл. 74 ЗЧСИ вр. с чл. 441 ГПК вр. с чл. 45 ЗЗД: противоправно поведение на ответника – ЧСИ при осъществяване на процесното принудително изпълнение, изразяващо се в процесуална незаконосъобразност на действията и бездействията на съдебния изпълнител, от което са настъпили вреди в причинно – следствена връзка с процесуално незаконосъобразното принудително изпълнение. Въззивният съд е посочил, че не са осъществени процесуално незаконосъобразни действия или бездействия на ответника по процесното принудително изпълнение, напротив той е действал изцяло съобразно процесуалния закон, според който при насочване на принудителното изпълнение за парично вземане върху вземания на длъжника и наложен запор върху последните, щом третото задължено лице не оспори запорираното вземане по смисъла на чл. 408, ал. 1, т. 2 ГПК и внесе дължимата сума по сметката на съдебния изпълнител, последният няма правомощия да приложи чл. 510 ГПК като предостави на взискателя за събиране или по негово искане вместо плащане запорираното вземане, тъй като към последните действия се пристъпва само при оспорване на запорираното вземане от третото задължено лице, което поради това оспорване не изпълнява доброволно. По процесното правоотношение според САС, Р. /България/“ ЕАД има качеството на трето задължено лице с оглед запорираната при нея банкова сметка на длъжника по принудителното изпълнение, което трето задължено лице не е оспорило запорираното вземане и го е превело доброволно на ЧСИ, при което единственото законосъобразно действие на ЧСИ е да изпълни паричното притезание като преведе паричното вземане – предмет на запора на взискателя /чл. 508, ал. 3 ГПК/. Задължението по чл. 508, ал. 1, т. 2 ГПК за оспорване на вземането, върху което е наложен изпълнителния запор, ако има претенции от други лица върху същото вземане, е на третото задължено лице /в случая банката/, което в тридневен срок от връчване на запорното съобщение трябва да съобщи на съдебния изпълнител има ли претенции от трети лица върху запорираното вземане и ако не стори това според въззивния съд, именно третото задължено лице евентуално носи отговорност за причинени на взискателя вреди.
САС е посочил също, че от момента, в който преведената от ищеца парична сума е постъпила по запорираната банкова сметка на длъжника, тя е станала собственост на длъжника, поради което е ирелевантно в отношенията между банката /трето задължено лице/ и длъжника /титуляр на банковата сметка/ какво е основанието за извършеното от ищеца плащане. В тази хипотеза ЧСИ не е могъл да съобрази уведомленията от ищеца и длъжника по принудителното изпълнение за това, че запорираното вземане не е на длъжника, без това обстоятелство да е установено по надлежния исков ред, в който смисъл уведомленията са приети за ирелевантни по процесното правоотношение. Въззивният съд е подчертал, че хипотезата на чл. 510 ГПК е налице само, когато третото задължено лице откаже да изпълни доброволно, в който случай на взискателя се предоставя запорираното вземане за събиране или му се дава вместо плащане по негово искане, в която хипотеза взискателят за да събере запорираното вземане трябва да води осъдителен иск за него срещу третото задължено лице, срещу което той няма изпълнително основание.
Формулираните от касатора правни въпроси, посочени по – горе, осъществяват общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19. 02. 2010г. по т.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС като обусловили правните изводи на въззивния съд в обжалваното въззивно решение. По отношение на тях обаче не са налице сочените допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Съгласно т. 4 ТР № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Първият формулиран от касатора правен въпрос за приложното поле на чл. 510 ГПК в рамките на принудително изпълнение върху запорирано вземане на длъжника не осъществява релевираното допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като няма колебания или съмнения в правната доктрина и в съдебната практика, че към възможното развитие на един изпълнителен процес по смисъла на чл. 510 ГПК се пристъпва само в хипотезата, в която третото задължено лице, чието задължение към длъжника по принудителното изпълнение е запорирано с изпълнителния запор, оспори задължението си и откаже да изпълни доброволно съгласно чл. 508, ал. 1 ГПК. В последния случая въпросът за съществуването на запорираното и непризнато от третото задължено лице вземане следва да се разреши в исково производство по суброгаторния иск по чл. 134 ЗЗД, който е на разположение на взискателя, ако той твърди, че такова вземане съществува. В процесуалния закон не е предвидена възможност за оспорване на запорирано вземане по смисъла на чл. 508, ал. 1 ГПК, имащо за последица приложението на чл. 510 ГПК, от страна на длъжника по принудителното изпълнение, който отговаря с цялото си имущество, включващо и вземанията по банков влог /чл. 133 ЗЗД/. Приемането на противното би довело до невъзможност да бъде осъществено въобще принудително изпълнение, тъй като за длъжника всякога би бил налице правен интерес да „уведомява“ съдебния изпълнител, че друг е титуляр на неговите вземания. Простото уведомяване, че длъжникът не е собственик на запорираното имущество е без правно значение с оглед правилото на чл. 442 ГПК, че принудителното изпълнение може да бъде насочено върху всяка вещ или вземане на длъжника. Защитата на длъжника срещу изпълнението се осъществява по изричните норми на чл. 435 и чл. 439 ГПК – чрез обжалване действията на съдебния изпълнител или по исков ред. Когато третото задължено лице по изпълнителния запор признае запорираното си задължение и предаде дължимото на съдебния изпълнител /чл. 508, ал. 3 ГПК/, последният е длъжен съгласно чл. 445 ГПК да реализира принудителното изпълнение като удовлетвори взискателя чрез плащане на дълга и това е законосъобразното развитие на изпълнителния процес. В горепосочения смисъл е формирана безпротиворечива съдебна практика, обективирана в ТР № 6 от 14. 03. 2014г. по т. д. № 6/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 56 от 10. 09. 2014г. по т. д. № 3057/2013г. на Второ т.о. на ВКС, решение № 42 от 27. 07. 2014г. по гр. д. № 6994/2013г. на Първо г.о. на ВКС и др., ненуждаеща се от осъвременяване и корективно тълкуване, а и нормите на чл. 508, ал. 1 и чл. 510 ГПК не са непълни, неясни или противоречиви, поради което не е обоснован принос в тълкуването им от значение за развитието на правото или за точното приложение на закона.
По втория формулиран от касатора правен въпрос „длъжен ли е съдът да обсъди всички обстоятелства по делото и всички събрани по реда на ГПК доказателства и може ли да основе изводите си само на избрани от него доказателства“ е създадена многобройна безпротиворечива задължителна практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с която обжалваното въззивно решение е съобразено. Съгласно ТР № 1/04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 226 от 12.07.2011г. по гр.д. № 921/2010г. на ІV г.о. и сочените от ищеца решения на ВКС по чл. 290 ГПК в касационната му жалба, въззивната инстанция дължи излагането на собствени мотиви като втора решаваща инстанция и при действащия ГПК, извършвайки самостоятелна преценка на събрания пред нея и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал и излагайки собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. Изпълнението на тези задължения включва обсъждане на всички приети доказателства и защитни позиции на страните в мотивите на въззивното решение в съответствие с чл. 235 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните в процеса, което САС е сторил в своето решение, анализирайки всички приети по делото доказателства, вкл. уведомлението на длъжника по принудителното изпълнение до ЧСИ, че запорираното вземане е на трето за изпълнението лице – ищеца, извеждайки и правните последици на това уведомление за спорното право – предмет на делото.
На основание изложеното касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато.
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, ищецът следва да заплати на ответника сумата 1 540 лв. – хонорар за един адвокат пред ВКС, заплатен с договор за правна защита и съдействие от 01. 03. 2017г..
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 12 от 05. 01. 2017г. по в. гр. дело № 4177/2016г. на Софийски апелативен съд, ГО, ХІІ състав.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК:[ЕИК], да заплати на О. С. М., ЕГН: [ЕГН], сумата 1 540 лв. – хонорар за един адвокат пред ВКС, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: