О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 545
София,18.08.2009 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на трети юли две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело N 73/2009 година
Производство по чл.288 ГПК във вр. с чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. В. К. и Н. Д. М. срещу въззивно решение № 61 от 06.10.2008 г. по гр.д. № 130/2008 г. на Бургаския апелативен съд, с което е оставено в сила решение № 21 от 30.04.2008 г. по гр.д. № 334/2005 г. на Бургаския окръжен съд, с което са отхвърлените предявените от касаторите при условията на субективно съединение искове срещу К. Г. К. с правно основание чл. 55, ал.1, пр.3 ЗЗД с обща цена 60 000 лв., претендирани от поради разваляне на сключения с ответника договор от 11.08.2000 г.
Касаторите поддържат, че обжалваното решение е неправилно поради постановяването му в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени процесуални нарушения.
В изложението, депозирано съобразно изискването на чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите поддържат, че правната природа погрешно е определена от въззивния съд. В противоречие с практиката на ВКС с обжалваното решение било прието, че процесният договор е такъв за гражданско дружество въпреки липсата на обща стопанска цел, постигането на която да съставлява основание за сключването му, като в подкрепа на това си твърдение прилагат Решение № 536 от 22.05.2006 г. на ВКС по т.д. № 21/2006 г., ТК, ІІ т.о. и Решение № 2* от 20.12.2005 г. по гр.д. № 2188/2004 г., ІV г.о. Поддържат освен това, че съществен матералноправен въпрос е и този дали ответникът е изправна страна по договора и били ли са ищците овъзмездени с получените от тях приходи, респ.печалби при съвместната експлоатация на заведението и като е дал положителен отговор на този въпрос считат, че въззивният съд по същество е уважил възражение за прихващане на претендираното вземане с насрещно вземане на ответника, каквото той не е предявил, като по този начин съдът се произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 686 от 07.05.2003 г. по гр.д. № 1439/2002 г. на ВКС, V г.о. Като трети въпрос от процесуалноправен характер касаторите повдигат този за разпределението на доказателствената тежест в процеса, който също бил разрешен в противоречие с трайната съдебна практика по отношение на подлежащите на доказване отрицателни факти, с оглед на което считат, че са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Ответникът по касация К. Г. К. по реда на чл.278 ГПК изразява становище за отсъствие на сочените от касаторите основания за допустимост на касационното обжалване, а по същество счита касационната жалба за неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложените основания за касационно обжалване и след проверка на данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е подадена от надлежни страни срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл. 283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност, настоящият състав счита, че не е налице соченото от касаторите основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
В случая, при тълкуване на сключения между страните по спора договор от 11.08.2000 г. с оглед на изразеното от касаторите съгласие да извършат инвестиране и експлоатация на обект за обществено хранене, в замяна на което ответникът се задължил да предостави за общо ползване собствения си недвижим имот в гр. Б., а ищците да извършат подготовката му за експлоатация със собствени средства и труд, като са зачетени вложените от тях до този момент разходи в размер на 40 000 лв, а след окончателното завършване на обекта страните ще регистрират търговско дружество за срок от 2 години, като начинът на разпределение на печалбите и загубите ще се определи в дружествения договор, въззивният съд е приел, че правната си същност сключеният договор е такъв за гражданско дружество.
Решаващият състав е обсъдил ангажираните по делото доказателства във връзка с твърденията на ищците, че ответникът е отказал да участва в учредяването на търговското дружество, поради което перетндират връщане на вложените от тях инвестиции поради разваляне на договора и въз основа на тях е формирал извода си за недоказаност на наведените от тях твърдения за неизпълнение на задълженията на ответника, но е приел от правна страна, че целта, към която бил насочен договорът е бил постигната, тъй като обектът е въведен в експлоатация и е функционирал по предназначение две години, и че ищците не са установили размера на събрания от тях търговски оборот и че печалбата от него не е покрила вложените от тях инвестиции. Въз основа на това е заключил, че ищците не са доказали претенциите си, че действително първоинстанционният съд е приложил чл.55 ЗЗД, но е изложил съображения, че при конкуренция на права правоимащият сам следва да реши коя от правните възможности ще упражни и като се бил съобразил с това, първоинстанционният съд се е произнесъл по иск по чл.55 ЗЗД, а не по чл.364 ЗЗД.
Първото от изложените от касаторите основание за допускане на касационното обжалване за нарушаване на законовите разпоредби на чл. 20 ЗЗД – за тълкуване и изпълнение на договорите е обвързано с твърдения за неправилно тълкуване на сключения между страните договор, при което въззивният съд бил заместил действителната воля на страните, с което се произнесъл по съществен материалноправен въпрос относно правната му природа, който е обусловил неправилните му изводи относно правата и задълженията на страните по него.
Тълкуването на волята на страните, изразена в сключения договор, е дейност на съда, който се осъществява при спазване на критериите, определени в нормата на чл. 20 от ЗЗД, и при зачитане на принципа на договорната автономия и на обвързващата сила за страните на предоставените права и поетите задължения по сделката. Конкретният резултат от тълкувателната дейност на въззивния съд намира израз в решението по съществото на спора – отхвърлянето или уважаването на претенцията с оглед на доказването или недоказването на релевантните за спора факти и обстоятелства. Грешките на съда при формиране на вътрешното му убеждение, включително и при разкриване на действителната обща воля на страните и при възприемане на фактическата обстановка, представляват основание за отмяна на въззивното решение, но като неправилно – в хипотезите по чл. 281, т. 3 от ГПК. Същите не са въведени от законодателя като основание за допускане на касационното обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК, ако не са обвързани с конкретен материалноправен или процесуален въпрос, който да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, т.е. – да налага тълкуване на правната норма, ако същата е неясна или непълна и това да допринася за развитието на правната наука.
Вторият от повдигнатите от касаторите въпроси по съществото си съставлява оплакване за неправилност на решението поради допуснато от съда нарушение на процесуалната норма на чл. 188, ал. 1 ГПК (отм.) и за необоснованост, поради опорочени фактическите констатации на съда. Така формулирания съществен процесуален въпрос се разглежда в контекста на установената по делото фактическа обстановка и се свежда само до оценъчната дейност на съда по доказателствата по делото. Ето защо твърдяната неправилност на въззивното решение за неоснователност на предявените от ищците искове не аргументира наличие на основанията за допустимост на обжалването му по касационен ред, защото тя се обективира в необоснованост на въззивното решение и постановяването му при съществено нарушение на съдопроизводствените правила (чл. 281, т. 3 пр. второ и трето ГПК).
Неоснователно е и твърдението на касаторите, че произнасяйки се по въпроса за недължимостта не перетдираното от тях вземане поради полученото от тях овъзмедяване на вложените в обекта инвестиции, съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по съдебно възражение за прихващане, каквото ответникът не бил заявил. По своята същност така релевираното възражение на ответника съставлява оспорване на иска на ищците чрез въведената от него защитна теза, че реализирайки доходи при експлоатацията на процесното заведение в период от две години, те са възвърнали вложените за въвеждането му инвестиции. В случая липсва възникнало в полза на ответника вземане, с което да може да се извърши съдебно прихващане, както неоснователно се поддържа от касаторите, което налага извода, че липсва твърдяното от тях противоречие с приложената практика на ВКС, която третира същинското възражение на прихващане, какъвто не е разглеждания случай.
Настоящата инстанция намира, че с обжалваното решение въззивният съд не се е отклонил от общото правило за разпределяне на доказателствената тежест по см. на чл. 127, ал. 1 ГПК (отм.), както се поддържа от касаторите в т.3 на изложението им по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. Макар и да не се сочи конкретния отрицателен факт, до който се отнася твърдяното нарушение, с оглед исковата молба и данните по делото като такъв следва да се приеме този за неизпълнение на задължението на ответника да участва в учредяването на търговско дружество. Изводи в противоположния смисъл не са изложени от въззивния съд, но очевидно е счел за ирелевантно соченото от тях неизпълнение предвид обстоятелството, че последният е осигурил на ищците спокойното и безпрепятствано ползване на целия имот, а не само на неговата част в продължение на две години, за какъвто срок е било намерението им да се учреди търговското дружество.
Изложеното позволява да се обобщи, че не са налице предпоставките на поддържаното от касаторите основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Искането на ответника по касация за присъждане на разноски не следва да бъде уважено, тъй като доказателства за извършването им не са представени.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на второ отделение при Търговска колегия
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 61 от 06.10.2008 г. по гр.д. № 130/2008 г. на Бургаския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: