5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 546
София, 16 юни 2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на осми юни, две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА ЕРИК ВАСИЛЕВ
като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев гр.д. № 2093 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 3914/05.02.2016 г. на Й. С. К., подадена от законния й представител Надежда А. К., чрез адвокат А. А., АК – П. срещу въззивно решение № 10 от 05.01.2016 г. по в. гр.д. № 1906/2015 г. на Окръжен съд Пловдив, с което се потвърждава решение № 1853/28.05.2015 г. по гр.д. № 12162/2014 г. на Районен съд Пловдив за отхвърляне на предявения срещу Д. Б. Н. иск за сумата от 6000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди на основание чл.45 ЗЗД, ведно с лихвите от 13.09.2013 г. до изплащането на сумата.
В касационната жалба се твърди, че решението на въззивния съд е постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В изложението към касационната жалба се поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по уточнените от настоящият състав на ВКС, при условията на т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, процесуалноправните въпроси, за приложението на чл.272 ГПК, във връзка със задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви по всички доводи и възражения във въззивната жалба; може ли съдът да формира собствени изводи по спорните между страните факти въз основа на свидетелски показания, дадени обяснения и изявления на страните в други производства, както и следва ли съдът да изложи мотиви защо кредитира или отказва да кредитира изцяло или отчасти показанията на свидетелите при направено възражение за заинтересованост в хипотезата на чл.172 ГПК. Изложени са съображения, че съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС – решение № 123 от 28.05.2014 г. на ВКС по гр.д. № 7750/2013 г., I г.о. и определение № 134/04.03.2014 г., по същото дело.
Ответникът Д. Б. Н. не е подал писмен отговор.
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в срока по чл.283 ГПК и срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е допустима.
При проверка на основанията за допустимост на касационното обжалване на решението настоящият състав на ВКС намира следното: За да потвърди обжалваното решение въззивният съд е приел, че ищецът не е доказал фактическия състав на непозволено увреждане, поради което е отхвърлил иска за обезщетение по чл.45 ЗЗД. Съдът е установил, че страните по делото са съседи, чиито дворове се разделят от телена ограда, а повод за инцидента била използваната от ответника ”пиратка” срещу кучето на ищцовата страна, за да го сплаши, тъй като притеснявало него и семейството му. Съдът е възприел изводите на първата инстанция, че по същото време детето е било в друга част на двора и не е реагирало на гърмежа, от което е направен извода, че не се установява да са причинени неимуществени вреди в причинна връзка с поведението на ответника. По отношение липсата на проведено пълно доказване на релевантните за делото обстоятелства, въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл.272 ГПК, като е потвърдил решението за отхвърляне на иска.
Първият процесуалноправен въпрос, за приложението на чл.272 ГПК, във връзка със задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви по всички доводи и възражения във въззивната жалба, не обосновава допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд е направил самостоятелна преценка на доказателствения материал по делото, като е посочил на кои свидетелки показания основава своите фактически изводи за спорните между страните обстоятелства, в съответствие със задължителната практика на ВКС, според която предвидената в чл.272 ГПК процесуална възможност не дерогира изискването на чл.236, ал.2 ГПК за мотивиране на въззивното решение, тъй като не освобождава въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство (решение № 34 от 26.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6256/2014 г., II г. о., ГК.; решение № 123 от 28.05.2014 г. по гр.д. № 7750/2013 г., I г.о. ГК и др.). Въпросът, длъжен ли е въззивният съд да разгледа и обсъди всички доводи и възражения във въззивната жалба, обуславя изхода на делото, но не е решен в противоречие с практиката на ВКС, по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.19 на ТР № 1/04.01.2001г., ОСГК дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата инстанция и поради това въззивният съд е длъжен да даде свое собствено разрешение по спорния предмет на делото като извърши самостоятелна преценка на доказателствата, формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и ги изрази писмено в мотивите към решението си. В случая, при постановяване на обжалваното решение, съдът е взел отношение по всички обстоятелства от значение за крайния извод, че не се доказва причиняване на неимуществени вреди на детето, които да са в причинно-следствена връзка с противоправното поведение на ответника, като е приел, че твърденията за негативните преживявания – уплаха, стряскане и неспокоен сън на детето не са доказани по делото, тъй като не се доказва то да е възприело гърмежа от хвърлената „пиратка” по начина, описан в исковата молба. Тези изводи са в съответствие с трайно установената практика, формирана с решение № 68/22.02.2012 г. по гр.д. № 748/2011 г. на ВКС, ІІ г.о. и решение № 392/10.01.2012 г. по гр.д. № 891/2010 г. на ВКС, І г.о., постановени по реда на чл.290 ГПК, в които се приема, че съгласно чл.12 и чл.235, ал.2 ГПК съдът постановява решението си, като преценява доводите на страните по свое вътрешно убеждение и върху приетите за установени обстоятелства и в рамките на твърдяните по делото факти, като всяка от страните носи тежестта на доказване на фактите, от които черпи изгодни за себе си последици.
Вторият поставен въпрос е неотносим, тъй като въззивната инстанция не се е позовала на факти и обстоятелства, установени въз основа на свидетелски показания, дадени обяснения и изявления, които са направени в други производства от страните по делото, поради което не може да се обоснове основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
По отношение на процесуалноправния въпрос, следва ли съдът да изложи мотиви защо кредитира или отказва да кредитира изцяло или отчасти показанията на свидетелите при направено възражение за заинтересованост в хипотезата на чл.172 ГПК е налице задължителна практика на ВКС – решение № 700/28.10.2010 г. по гр.д. № 91/2010 г. на ВКС, ІV г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, в което е прието, че решаващият съд следва да обсъди показанията на свидетелите, посочени от страните по спора, като извърши преценка на достоверността им и доколко с тях се установяват факти, от значение за спора, т.е. дадените свидетелски показания следва да се преценяват от съда с оглед всички други данни по делото и като се има предвид възможната тяхна заинтересованост, по смисъла на чл.172 ГПК. В обжалваното решение се приема, че предявеният иск е неоснователен, тъй като от събраните по делото доказателства не се доказва на детето да са причинени вреди с интензитет и трайност, каквито се твърди в исковата молба. Не може да се приеме, че е налице основание за присъждане на обезщетение на ищцата, когато нито писмените, нито гласните доказателства установяват, че детето е възприело гърмежа от хвърлената „пиратка” и това е предизвикало негативни за него изживявания. В този смисъл е обвързващата практика на ВКС – при постановяване на решение по спора, съдът не може да се позовава на свидетелски показания, чрез които се изразяват предположения, а единствено на установените по делото факти въз основа на целия доказателствен материал, която съдебна практика е съобразена от въззивния съд, с оглед на което поставения въпрос също не обосновава допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 10 от 05.01.2016 г. по в. гр.д. № 1906/2015 г. на Окръжен съд Пловдив.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.