О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 546
гр. София, 21.06.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осми юни през две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
Членове: ЛЮБКА БОГДАНОВА
СВЕТЛА ДИМИТРОВА
като изслуша докладваното от съдията Димитрова гр.д. № 2101/2016 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба с вх. № 2688 от 10.03.2016 г. от Средно образователно училище „И. В.“ – [населено място], чрез пълномощника му адв. Р. Д. от АК-София против въззивно решение № 34 от 09.02.2016 г., постановено по в.гр.д. № 956/2015 г. на Плевенския окръжен съд, гражданско отделение, с което като частично е отменено решение № 1406 от 14.10.2015 г., постановено по гр.д. № 3202/2015 г. на Плевенския районен съд, са уважени предявените от Т. С. А. от [населено място], искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, за признаване на уволнението за незаконно и отмяната на заповед № РД-13-1184 от 05.06.2015 г.; по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ, за възстановяването на заеманата преди уволнението длъжност и по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ за присъждане на обезщетение в размер на 4 096,38 лв. за оставане без работа поради незаконното уволнение, за периода 05.06.2015 г. до 05.12.2015 г. Жалбоподателят моли да се отмени обжалваното решение по подробно изложени в касационната жалба съображения. Релевира касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът поддържа, че в постановеното решение, с което неправилно са уважени предявените искове за защита срещу незаконно уволнение, въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, решени в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Във връзка с наведените основания, жалбоподателят се позовава на противоречието му с постановени по реда на чл. 290 ГПК решение № 264 от 27.06.2011 г. на ВКС, III г.о. по гр.д. № 1464/2010 г.; решение № 550 от 16.12.2011 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 228/2011 г.; решение № 206 от 16.06.2010 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 844/2009 г.; решение № 131 от 12.04.2013 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 1/2013 г., както и на определение № 972 от 28.10.2015 г. по гр.д. № 3524/2015 г. на ВКС, III г.о. и определение № 1184 от 26.10.2015 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 4040/2015 г., постановени в производство по чл. 288 ГПК, които съгласно даденото разрешение в т. 1 на ТР № 2/2011 г. на ОСГТК на ВКС, не съставляват задължителна съдебна практика. Поставените правни въпроси, с твърдението, че са от значение за изхода на спора, по които се е произнесъл въззивният съд са: 1/ от кой момент тече срока по чл. 345, ал. 1 КТ и конкретно в случаите, в които на електронната страница на ВКС е публикувано определение на ВКС по реда на чл. 288 ГПК, с което не се допуска касационно обжалване на въззивното решение, което влиза в сила от този момент, като от същата дата съдебният акт е бил общодостъпен за страните и по презумпция страните са узнали за това, следва ли да се счита, че от тази дата за работника тече срока по чл. 345, ал. 1 КТ ; 2/ допустимо ли е събирането на свидетелски показания за установяване кой е началният момент за упражняване правото на работника по смисъла на чл. 345, ал. 1 КТ за явяването му на работа и какви годни доказателствени средства работникът е длъжен да представи пред съда, за да докаже, че се е явил пред работодателя и е заявил по категоричен начин, че желае да започне изпълнение на трудовите си задължения и че това намерение е достигнало до работодателя по несъмнен начин; 3/ длъжен ли е съдът да прецени свидетелските показания, с оглед всички други събрани по делото доказателства.
Ответницата по жалбата Т. С. А. от [населено място], чрез пълномощника си адвокат П. И. от АК – П., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК я оспорва като неоснователна, като е изразила и становище за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – неоценяеми искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ и обусловен от първия оценяем иск по чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ, поради което се явява допустима. Същата е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е редовна.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че правилно първоинстанционният съд е отменил като незаконосъобразна заповед № РД-13-1184/05.06.2015 г. на директора на Средно общообразователно училище „И. В.“, с която на основание чл. 325, ал. 1, т. 2 КТ е прекратено трудовото правоотношение, поради неявяване на ищцата Т. С. А. в установения в чл. 345, ал. 1 КТ срок да заеме предишната си работа. Ищцата е била уволнена със заповед от 11.02.2013 г., която е била отменена от съда с влязло в сила решение на 20.04.2015 г. Съдът е приел за установено, че същата на 12.05.2015 г., на 26.05.2015 г. и на 04.06.2015 г. се е явила лично в училището да заеме длъжността „учител по литература“, но директорът й е отказал, тъй като е липсвало уведомление от съда по чл. 345, ал. 1 КТ. Установено е, че ищцата е получила съобщение от съда, че е възстановена на длъжността на 25.05.2015 г. и следва да се яви в 14 – дневен срок да я заеме. В тази връзка съдът е приел, че ищцата е узнала за съдебното решение в по-ранен момент – на 30.04.2015 г., когато е упълномощила адвокат за образуване на изпълнително дело и с явяването си на 12.05.2015 г. е спазила 14-дневния срок за заемане на длъжността, поради което е упражнила правото си по чл. 345, ал. 1 КТ. Изложени са съображения, че предвиденият в чл. 345, ал. 1 КТ способ за уведомяване на работника не представлява някаква форма за действителност, а е средство за доказване, че работникът надлежно е узнал за възникналата в неговата правна сфера възможност да заеме работата, на която е възстановен с влязлото в сила решение, но не е изключено въпросното уведомяване да бъде установявано и доказано и с други допустими от закона писмени доказателства, които да установят недвусмислено, че работникът е узнал за наличието на влязлото в сила съдебно решение, с което той е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност и че за него възниква възможността да се яви в определен срок, за да я заеме. Въззивният съд е приел, че публикуването на електронната страница на съдилищата на техните актове не отменя задължението на съда за съобщаване на съдебните актове на страните по делата, когато в закона е предвиден последващ контрол на тези актове, както и когато съобщаването следва да се извърши чрез адресирано конкретно до страната съобщение, поради което е приел, че ищцата се е явила на 12.05.2015 г. – в рамките на 14-дневния срок, който в случая е започнал да тече на 30.04.2015 г. и е изтекъл на 14.05.2015 г. Съдът е приел, че за заемането на работата, на която е възстановена ищцата, не е необходимо изрично писмено заявление, нито писмената форма е форма за неговата действителност, доколкото няма забрана фактът на явяване да се установи чрез свидетелски показания и в случая явяването на ищцата пред работодателя в срока е установено по делото след преценка на показанията на съпруга на ищцата и признанието на факт, направено от законния представител на самия ответник – директора на училището в писмения му отговор, че действително на 12.05.2015 г. е имал среща с ищцата и адвокат Н.. При тези съображения, съдът е стигнал до извода, че заповедта за уволнение е незаконосъобразна и като такава подлежи на отмяна съгласно чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, а с оглед основателността на главния иск са уважени и обусловените искове по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 КТ.
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение намира, че в случая не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Формулираните правни въпроси са обусловили изхода на делото, но те са решени от въззивния съд не в противоречие, а в съответствие с установената практика на ВКС.
По поставения материалноправен въпрос за началния момент, от който тече срока по чл. 345, ал. 1 КТ за явяване на работника или служителя на работа, съдебната практика безпротиворечиво приема, че съдът е този, който следва да изпрати съобщение до работника или служителя по чл. 345 КТ и след получаването му, от тази дата започва да тече срокът по чл. 345, ал. 1 КТ, като при липса на съобщение по чл. 345, ал.1 КТ не тече срок за явяване на работа, респективно счита се, че последният започва да тече от момента на изявяване воля от страна на работника или служителя да се върне отново на работа при положителен резултат от провеждане на иска по чл. 344, ал.1, т. 2 КТ/решение № 218 от 15.10.2015 г., на ВКС, III г.о. по гр. д. № 946/2015 г., постановено по реда на чл. 290 ГПК/. Съдебната практика приема и изключения от този принцип, които са свързани със задължението на страните добросъвестно да упражняват трудовите си права и задължения, а именно, че когато от доказателствата по делото е установено по несъмнен начин, че работникът е узнал за решението, то независимо дали е получил в последващ момент нарочното уведомление на съда за възстановяването му на работа, срокът по чл. 345, ал. 1 КТ, съобразно правилото на чл. 8 КТ за добросъвестно упражняване на трудовите права и задължения, тече от момента на узнаването. В този смисъл е налице съдебна практика, обективирана в решение № 179 от 2014 г. на ВКС, IV г.о. по гр. д. № 7263/2013 г., решение № 440/10.06.2010 г. на ВКС, IV г. о. по гр. д. № 537/2009 г., решение № 361/21.12.2012 г., по гр. д. № 105/2012 г., III г.о. на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК и предвид дадените тълкувания с ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, представляваща задължителна съдебна практика. Съобразно тази съдебна практика, в частност, не може да се приеме, че работникът е узнал за решението на съда по смисъла на чл. 345, ал. 1 КТ от датата на публикуване на електронната страница на ВКС на определение на ВКС по реда на чл. 288 ГПК, с което не се допуска касационно обжалване на въззивното решение, което влиза в сила от този момент, и че от този момент за него е започнал да тече срока по чл. 345, ал. 1 КТ, тъй като законът предвижда изрично, че съобщаването следва да се извърши чрез адресирано конкретно до страната съобщение, каквото не се явява публикацията на съдебните актове в електронната страница на ВКС. В случая, тази установена задължителна съдебна практика по приложението на чл. 345, ал. 1 КТ е съобразена от въззивния съд в обжалваното решение, поради което не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Процесуалноправните въпроси относно допустимостта на свидетелски показания и тяхната преценка от съда, не обосновават допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като ГПК не е предвидил като изключение забрана за установяване със свидетелски показания фактът на явяване на работника или служителя за заемане на длъжността преди уволнението, а въззивният съд е съобразил задължението си, съгласно чл. 172 ГПК, да извърши преценка на свидетелските показания с оглед всички данни по делото, като се има предвид и възможна тяхна заинтересованост. В този смисъл са дадените разяснения с решение № 46 от 28.07.2014 г. на ВКС, IV г.о., постановено по гр. д. № 3406/2013 г. по реда на чл. 290 ГПК, че: съгласно разпоредбата на чл. 345, ал. 1 КТ, при възстановяване на работника или служителя на предишната му работа от работодателя или от съда, той може да я заеме, ако в двуседмичен срок от получаване на съобщението за възстановяване се яви на работа, освен когато този срок не бъде спазен по уважителни причини. Под явяване на работа на работника, за да я заеме по смисъла на посочения текст, както и на чл. 325, ал. 1, т. 2 КТ следва да се разбира работникът или служителят да се яви лично, фактически в предприятието и изрично да заяви желанието си да заеме длъжността, на която е възстановен от съда, като явяването може да бъде удостоверено както с подаване на писмено волеизявление пряко пред работодателя, така и по друг подходящ начин, стига същият да може да бъде доказан при евентуален бъдещ съдебен процес с допустими от процесуалния закон доказателствени средства. Действията, които следва да извърши работникът, съответно служителят са, да се яви лично, фактически в предприятието и изрично да заяви желанието си да заеме длъжността, на която е възстановен от съда, като явяването може да бъде удостоверено по посочените начини. Достатъчно е еднократно явяване на работника или служителя на работа, за да се приеме, че е изпълнил задължението си по чл. 345, ал. 1 КТ. В случая по делото са кредитирани показанията на заинтересован свидетел, във връзка с всички данни по делото и в този смисъл не се установява противоречие с приложеното от касатора решение № 131 от 12.04.2013 г. на ВКС, IV г.о. по гр. д. № 1/2013 г. В този смисъл са дадените разяснения, че съгласно чл. 172 ГПК, заинтересоваността на свидетеля в полза или във вреда на някоя от страните, се преценява с оглед всички други данни по делото, при отчитане на възможната му необективност. Това означава, че към показанията на такива свидетели съдът трябва да подходи със засилена критичност. Не съществува забрана въз основа на техните показания да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят на противната страна. Преценката обаче следва да бъде обоснована с оглед на другите събрани по делото доказателства и да стъпва на извод, че данните по делото изключват възможността заинтересоваността на свидетеля да е повлияла на достоверността на показанията му. Възможно е свидетелят да има съдебни дела със страната, в чиято вреда са показанията му и тези дела да са с идентичен предмет с това, по което дава показания. В тези случаи съобщеното от свидетеля може да се ползва като източник за установяването на факти, ако не противоречи на останалите доказателства по делото, или доколкото противоречащите доказателства съдът е обявил за недостоверни. Именно в съответствие с това задължително тълкуване е процедирал и въззивният съд в обжалваното решение, преценявайки свидетелските показания с останалите събрани по делото доказателства.
Не е налице и соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като за да е налице тази хипотеза, съобразно приетото в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г., постановено по тълк. дело № 1/2010 г., следва с въззивното решение да е разрешен правен въпрос от значение за изхода на делото, като разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, какъвто не е настоящият случай, тъй като по поставените правни въпроси е установена задължителна съдебна практика, съобразена от въззивния съд в обжалваното решение, която не се нуждае от промяна.
Ето защо, не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационното обжалване.
На ответницата по касационната жалба не следва да бъдат присъдени разноски за настоящото производство, доколкото по делото липсват данни такива да са били направени.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 34 от 09.02.2016 г., постановено по в.гр.д. № 956/2015 г. на Плевенския окръжен съд, гражданско отделение, по касационна жалба вх. № 2688 от 10.03.2016 г. на Средно образователно училище „И. В.“ – [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: