6
определение по гр.д.№ 1833 от 2018 г. на ВКС на РБ, ГК, първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 546
гр. София, 03.12.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на двадесет и първи ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 1833 по описа за 2018 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК във връзка с чл.280 ГПК.
Образувано е по подадени от А. Т. Н., Р. К. П., К. П. Ш. и И. В. Ш. касационни жалби срещу решение № 5108 от 10.10.2017 г. по в.гр.д.№ 192 от 2017 г. на Благоевградския окръжен съд, с което частично е обезсилено, частично е отменено и частично е потвърдено решение № 3016 от 26.09.2016 г. по гр.д.№ 556 от 2015 г. на Районен съд- [населено място], като по същество е частично уважен и частично отхвърлен предявения от А. Т. Н. иск по чл.108 ЗС за имот с идентификатор 17395.46.14 по кадастралната карта на [населено място], м.“Г.“, одобрена със заповед № РД-18-71 от 02.10.2009 г., целия с площ от 1616 кв.м. и частично е уважен искът по чл.33, ал.2 ЗС за признаване правото на А. Т. Н. на изкупуване на 625,80/1616 ид.ч. от този имот.
В жалбата на А. Т. Н. се твърди, че решението на Благоевградския окръжен съд в частта му за частично обезсилване и за частично отхвърляне на исковете е неправилно, като постановено в противоречие с изискванията на материалния и процесуалния закон- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК. Като основание за допускане на касационното обжалване този касатор сочи чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Счита, че решението е очевидно неправилно.
В жалбата на ответниците Р. К. П., К. П. Ш. и И. В. Ш. се твърди, че решението на Благоевградския окръжен съд в частта му за частично уважаване на исковете е неправилно и незаконосъобразно, като постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК. Като основание за допускане на касационното обжалване тези касатори сочат чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Твърдят, че решението противоречи на посочена от тях практиката на ВКС /Тълкувателно решение № 8 от 23.02.2016 г. по тълк.д.№ 8 от 2014 г. на ОСГК на ВКС, решение № 151 от 29.10.2015 г. по гр.д.№ 2271 от 2015 г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 381 от 25.10.2010 г. по гр.д.№ 37 от 2010 г. на ВКС, ГК, II г.о./ по следните правни въпроси:
1. Допустимо ли е при ревандикация на възстановен по реда на ЗСПЗЗ поземлен имот въззивният съд да приеме наличието на съсобственост на имот, за който е приел, че е част от друг по-голям имот, при положение че такава не се твърди по делото ?
2. Допустимо ли е въззивният съд да зачете силата на административен акт, на който ищецът не се позовава да го легитимира като собственик на реституирания имот, по съображения, че актът на органа на поземлената реформа, на който се позовава ищецът, е нищожен, но е установено, че има друг акт на същия орган за възстановяване на по-малък по площ имот ?
3. Задължен ли е въззивният съд при постановяване на своя съдебен акт по съществото на спора по предявения иск по чл.33, ал.2 ЗС да изложи съображения и мотиви дали върху процесния имот съществува съсобственост, между кои лица и при какви квоти и на какво основание е възникнала същата ?
Върховният касационен съд на Република България, състав на първо отделение на Гражданска колегия по основанията за допускане на касационното обжалване счита следното:
I. ПО ЖАЛБАТА НА ИЩЕЦА А. Т. Н.: За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че наследниците на Т. Д. Н. /сред които е и ищецът А. Т. Н./ са придобили правото на собственост върху 953/1616 ид.ч. от процесния имот с идентификатор 17395.46.14 по кадастралната карта на [населено място], м.“Г.“, одобрена със заповед № РД-18-71 от 02.10.2009 г., целия с площ от 1616 кв.м. на основание решение № 6218 от 02.06.1997 г. на Общинска служба по земеделие- [населено място]. Поради това и тъй като А. Т. Н. наследява 1/3 ид.ч. от наследството на баща си Това Н., то ищецът е признат за собственик на 1/3 от 953/1616 ид.ч. от имота или на 318/1616 ид.ч.
Приел е за установено, че от датата на сключване на писмения договор от 29.10.1993 г. /който по съществото си е предварителен договор за продажба/ един от другите наследници на Т. Н.- сина му Д. Т. Н. е предал на ответника К. П. Ш. владението върху притежаваната от него идеална част от имота. Тъй като обаче този предварителен договор е бил сключен преди решението за реституция на имота по реда на ЗСПЗЗ с решението на ОСЗ- [населено място] от 02.06.1997 г., осъществяваното до 02.06.1997 г. владение върху имота не може да бъде зачетено при определяне на срока за придобивна давност.
На следващо място, съдът е приел, че с нотариален акт № 180 от 22.05.2014 г. /с който ответникът К. П. Ш. е признат за собственик на основание давностно владение на 900/1616 ид.ч. от процесния имот/ и с нотариален акт № 183 от 26.05.2014 г. /с който К. П. Ш. и съпругата му И. В. Ш. са продали на ответницата Р. К. Пашова 900/1616 ид.ч. от имота/ не се засягат притежаваните от ищеца 318/1616 ид.ч. от този имот. Поради това следвало да се отхвърли искането за отмяна по реда на чл.537, ал.2 ГПК на нотариален акт № 180 от 22.05.2014 г.
По иска с правно основание чл.33, ал.2 ЗС е прието, че този иск е основателен, тъй като К. П. Ш. и И. В. Ш. са били длъжни, преди да продадат на Р. К. П. 900/1616 ид.ч. от процесния имот, да предложат на съсобственика и ищец по делото А. Т. Н. да изкупи притежаваната от тях идеална част от имота, което те не са сторили. Тъй като обаче с първоинстанционното решение на ищеца е признато право да изкупи само 625,80/1616 ид.ч. от имота и ищецът не е обжалвал първоинстанционното решение за разликата до 900/1616 ид.ч., а въззивният съд не може да влошава положението на жалбоподателя /в случая на ответниците по иска/, въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение за признаване правото на ищеца да изкупи само 625,80/1616 ид.ч. от процесния имот следва да се потвърди.
Така постановеното решение не е очевидно неправилно, както твърди ищецът в касационната си жалба и в изложението към нея. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт, като предпоставка за допускане до касационен контрол, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при простия прочит на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален или явна необоснованост. В конкретния случая обжалваното решение на Благоевградския окръжен съд не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони, нито извън тези закони, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора материалноправни разпоредби на ЗН, ЗС и ЗСПЗЗ, както и процесуалноправните разпоредби на ГПК в действащите им редакция и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съда, след анализ на събраните по делото доказателства, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.
Няма вероятност и обжалваното решение да е нищожно или недопустимо: същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявен иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск.
Поради това не са налице сочените от ищеца основание на чл.280, ал.2 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Благоевградския окръжен съд.
II. ПО ЖАЛБАТА НА ОТВЕТНИЦИТЕ Р. К. П., К. П. Ш. И И. В. Ш.: Не е налице и соченото от тези касатори основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване поради следното:
1. Първият поставен въпрос /допустимо ли е при ревандикация на възстановен по реда на ЗСПЗЗ поземлен имот въззивният съд да приеме наличието на съсобственост на имот, за който е приел, че е част от друг по-голям имот, при положение че такава не се твърди по делото/ не е правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК от значение за конкретното дело, тъй като въпросът предпоставя различна от установената по настоящото дело фактическа обстановка: липса на твърдение на ищеца за съсобственост върху по-големия имот, а по настоящото дело в исковата молба е изложено твърдение на ищеца А. Т. Н., че заедно с останалите наследници на Т. Д. Н. той е съсобственик на по-големия имот /поземлен имот с идентификатор 17395.46.14 по кадастралната карта на [населено място] от 2009 г. с площ от 1616 кв.м./.
2. По втория поставен въпрос /допустимо ли е въззивният съд да зачете силата на административен акт, на който ищецът не се позовава да го легитимира като собственик на реституирания имот, по съображения, че актът на органа на поземлената реформа, на който се позовава ищецът, е нищожен, но е установено, че има друг акт на същия орган за възстановяване на по-малък по площ имот/ касаторите твърдят противоречие на обжалваното решение с решение № 151 от 29.10.2015 г. по гр.д.№ 2271 от 2015 г. на ВКС, ГК, I г.о., в което е прието, че не са валидни административни актове решенията на ПК /съответно ОСЗ/, които представляват компютърни разпечатки на решения, които не са постановени по определения затова законов ред, не са надлежно подписани от членовете на ПК /ОСЗ/ или не са подпечатани с печата й. Обжалваното решение не противоречи на това решение на ВКС. Напротив, напълно в съответствие с решението на ВКС въззивният съд е приел, че решение № 6218 от 02.06.1997 г. на Общинска служба по земеделие- [населено място], с което на наследниците на Т. Д. Н. се възстановява собствеността върху имот с № 046014 с площ от 1,615 дка, е нищожен административен акт, тъй като такова решение не съществува на хартиен носител, а е само компютърно генерирано от фирмата изпълнител на технически дейности в цифровия модел на базата данни на използвания от ОСЗ- [населено място] програмен продукт и не е подписано от членовете на ОСЗ- [населено място]. Съответно на това въззивният съд е приел за валидно постановеното и подписано от членовете на ОСЗ- [населено място] решение № 6218 от 02.06.1997 г. на Общинска служба по земеделие- [населено място], с което на наследниците на Т. Д. Н. се възстановява собствеността върху имот с № 046014 с площ от 0,953 дка.
3. По третия поставен въпрос /задължен ли е въззивният съд при постановяване на своя съдебен акт по съществото на спора по предявения иск по чл.33, ал.2 ЗС да изложи съображения и мотиви дали върху процесния имот съществува съсобственост, между кои лица и при какви квоти и на какво основание е възникнала същата/ също няма противоречие между обжалваното решение и практиката на ВКС, включително посоченото от касаторите решение № 381 от 25.10.2010 г. по гр.д.№ 37 от 2010 г. на ВКС, ГК, II г.о. Напротив, напълно в съответствие с тази практика, в обжалваното решение за потвърждаване на първоинстанционното решение в частта му за частично уважаване на иска по чл.33, ал.2 ЗС Благоевградският окръжен съд е изложил мотиви защо приема, че процесният имот е съсобствен, между кои лица, при какви квоти и на какво основание е възникнала тази съсобственост.
Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Благоевградския окръжен съд не следва да се допуска.
С оглед изхода на делото всяка от страните следва да понесе направените от нея разноски по делото пред ВКС.
Воден от горното, настоящият състав на Върховния касационен съд, ГК, първо г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 5108 от 10.10.2017 г. по в.гр.д.№ 192 от 2017 г. на Благоевградския окръжен съд.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.