О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 546
София, 04.07.2018 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на четвърти април две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
разгледа докладваното от съдия Декова
гр.дело № 4461 по описа за 2017 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, вр. § 74 от ПЗР на ЗИДГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], чрез управителя Г.Й., приподписана от адв.Я., срещу решение от 09.06.2017г. по в.гр.д.№ 164/2017г. на Окръжен съд – Благоевград, с което е потвърдено решение от 11.08.2016г. по гр.д.№ 477/2014г. на Районен съд – Разлог, в частта, с която са уважени предявените от М. Й. С. срещу [фирма] искове с правно основание чл.49 ЗЗД до размер на сумата 10 000лв. – обезщетение за немуществени вреди и до размер на сумата 2 457лв. – обезщетение за имуществени вреди и в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение е присъдена още сумата 4 000лв. обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 12.03.2014г.
Ответникът по касационната жалба М. Й. С., чрез процесуален представител адв.Деспотов, оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване по съображения в писмен отговор. Претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното:
С въззивното решение и потвърдено първоинстанционно решие в частта, с която са уважени предявените от М. Й. С. срещу [фирма] искове с правно основание чл.49 ЗЗД до размер на сумата 10 000лв. – обезщетение за немуществени вреди и до размер на сумата 2 457лв. – обезщетение за имуществени вреди, претърпени в резултат от злополука, настъпила с него на 12.03.2014г. на пътническа въжена линия „х. Г. Д. – х. Б.“ – Д., експлоатирана от [фирма], ведно със законната лихва върху сумите от датата на настъпване на деликта – 12.03.2014год. до окончателното изплащане, както и в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение е присъдена още сумата 4000лв. – обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 12.03.2014г.
Въззивнияк съд е приел за установено, че на ищеца са причинени неимуществени вреди, изразили се в претърпени силни болки от причинена физическа травма – многофрагментна вътреставна фрактура, търпени непосредствено след падането от платформата на първата станция на лифта х. „Г. Д.“ – х.“Б.“, през време на транспортирането му до УМБАЛСМ [фирма], след операцията, направена му там за репозиция и вътрешна фиксация с плака и винтове, както и за период от около осем месеца след операцията. Прието е за установено въз основа на експертното заключение по делото, че ищецът е търпял болки и след втората операция за отстраняване на поставените му плаки. Неимуществени вреди той е изживял и под формата на стрес, напрежение, безпокойство, безсъние, снижено самочувствие и накърнено достойнство в резултат на причиненото му физическо страдание и невъзможност да се обслужва и движи самостоятелно. Установено е, че в резултат на инцидента той е претърпял и имуществени вреди, състоящи се в заплащане на плаки и покупка на лекарства за лечението, в размер на общо 2 457лв. Прието е за установено, че към датата на инцидента с ищеца процесното съоръжение е експлоатирано от ответното дружество.
Въззивният съд е приел, че вредите са причинени на ищеца от противоправното поведение на служител на ответното дружество, а именно свидетелят Д.., който е бил работникът, който е следвало да настани закупилия си билет пътник -ищеца на седалката на лифта. Установено е, че служителят не е направил това, въпреки че е бил задължен, съобразно възложеното му от работодателя. Установява се от инструкцията за експлоатация на пътническата въжена линия х.“Г. Д.“ – х.“Б.“, представена от ответното дружество, че нормалната експлоатация се осигурява от персонала. За последния е налице задължение съгласно т.5.2.6 от инструкцията да задържи с ръка седалката и да помогне на пътниците да се настанят върху нея, като им обръща внимание да спуснат затварящата рамка. Задължение за персонала е и да спре линията с подвижния „стоп-бутон“ при необходимост. Прието е за установено, че Д. е бил служител на ответното дружество и трудовите му задължения са били свързани с обслужване на пътниците на площадката на лифта.Посочено е, че на основание т.5.2.8 от инструкцията, експлоатационният персонал на ответното дружество е бил задължен да спре въжената линия, предвид опасността за сигурността на пътника, породена от ненастаняването му на седалката на лифта. Прието е за установено, че персоналът, обслужващ лифта, не е сторил това след като въпреки дължината на площадката, която е по – голяма от спирачния път при аварийно спиране, седалката е избутала пътника извън нея. По тези съображения съдът е приел, че служителят, ангажиращ отговорността на ответното дружество, е действал противоправно, защото е нарушил задълженията си по реда и начина на извършване на възложената му работа, като не е изпълнил техническите правила и изисквания за същата. Прието е, че вредите са резултат от виновно противоправно бездействие на Д., на което ответното дружество е било възложило работата по обслужване на пътниците на процесната въжена линия, като вината е под формата на небрежност, тъй като той не е искал настъпването на противоправния резултат, но не е действа адекватно, така че да го предотврати.
При определяне на размера на неимуществените вреди въззивният съд е отчел, че болките, които е изпитвал ищеца по време на инцидента и след първата му операция са били изключително силни. Интензитетът им му е причинил дори безсъние в продължение на няколко месеца. След 1 година и 8 месеца след инзидента продължава да има деформация на дисталната част на дясната подбедрица и патологична подвижност в тази част, което сочи, че последиците от травмата не са били преодолени и той не бил напълно излекуван. За значителен период от време ищецът не само е бил лишен от нормалната си двигателна активност, а и поради невъзстновяването на здравословното състяние такова каквото е било преди инцидента, той е следвало да промени коренно начина си на живот. Той е напуснал собственото си жилище, тъй като не може да се изкачва до третия етаж. Това е наложило да заживее в жилището на свид. Н., което е леснодостъпно за него. Отчетено е трайното увреждане и неудобствата, които ще създава то на ищеца до края на живота, установено с експертното решение на ТЕЛК към Втора МБАЛ ЕАД от 08.09.2016г., в което е отразено, че псевдоартрозата на дясна тибия, представляваща състояние след фрактура, му е причинила 40% трайно намалена работоспособност. Въззивният съд е изложил съображение, че определеният размер на обезщетението – претендираната сума, удовлетворява критерия за справедливост, защото физическата болка, причинена от външната многофраментна фрактура, е била изключително силна, както и поради това, че ищецът не е възстановен изцяло и към настоящия момент и няма да се възстанови напълно, предвид изводите на експертната лекарска комисия. Съдът е приел за неоснователно релевираното от ответника възражение за съпричиняване на вредите от пострадалия С.. Приел е, че ответникът не е доказал извършени от ищеца действия, които да са спомогнали за настъпване на инциденти или да са били изцяло причина за настъпването му. Изложил е съображения, че твърдението на свидетелите Д., че ищецът не е седнал на седалката на лифта, би довело до извод за съпричиняване, ако служителят – свидетелят Д. беше изпълнил своите задължения да задържи седалката с ръка и да помогне на пътника да се настани върху нея и въпреки това той да не е седнал. Посочено е, че безспорно е установено, че работникът на ответника не е направил това и пострадалият пътник не е могъл да седне на седалката. Като косвен аргумент в тази посока е изтъкнато обстоятелството, че свидетелката Н., на която служителят -свидетелят Д. е помогнал да седне се настанила на седалката и не е претърпяла инцидент.
Настоящият съдебен състав не намира въззивното решение да е вероятно недопустимо като постановено по нередовна искова молба и по непредявен иск, каквито доводи се навеждат в касационната жалба. В обстоятелствената част на исковата молба твърдението е, че инцидентът с ищеца е настъпил на 12.03.2014г., което неколкократно е посочено в исковата молба в изложението на обстоятелствата, на които ищецът основава иска си /чл.127, ал.1, т.4 ГПК/. Именно така ищецът е индивидуализирал спорното право чрез неговото основание, като е посочил факите, от които то произтича. Изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения са ясни, пълни и логически свързани. Поради това посочване в петитума, който е за осъждане на ответника, че инцидентът е настъпил на 12.04.2014г., не се е отразило на редовността на исковата молба, тъй като както се посочи спорното материално право е индивидуализирано в обстоятелствената част на исковата молба, в която твърденията относно фактите, от които произтича спорното материално право, са ясни, пълни и логически свързани. Настоящият съдебен състав не намира също така въззивното решеине да е вероятно недопустимо като постановено по непредявен иск. Аргументацията на касатора по този въпрос се свежда до разбирането, че въззивното решение е постановено при неправилна правна квалификация на предявените искови претенции, доколкото съдът е приел, че е сезиран с искове по чл. 49 ЗЗД във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД, а не по чл.49, чл.50, вр чл.45 ЗЗД, както е посочено в исковата молба и в първоинстанционното решение. Правната квалификация на всеки иск е свързана с допустимостта на постановеното по него решение само когато с последното решаващият съд е нарушил принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, произнасяйки се извън определения от страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца защита, а когато липсва такова нарушение, дадената от съда правна квалификация на исковата претенция, с която е сезиран, във всички случаи обуславя правилността на решението му. В случая определената от въззивния съд правна квалификация на исковете е съобразена с изложените от ищеца фактически твърдения в исковата молба, както и с поддържаните от него в хода на производството по делото доводи, а именно: че травматичното увреждане е възникнало при качването му на лифта в резултат на проявена небрежност от страна на един от служителите, обслужващи съоръжението. Съдът определя правната квалификация на иска, с оглед твърденията на ищеца, изложени в исковата молба, и не е обвързан от посоченото от ищеца основание на иска, и в случая правилно е приел, че е сезиран с иск по чл. 49 ЗЗД, доколкото не са били изложени твърдения, че деликтът е настъпил вследствие на обективните свойства на вещта.
Касаторът счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите: 1„допустимо ли е въззивният съд да се произнася по въпроси относно приложението на материалноправни норми, които не са императивни и които не са в предмета на въззивната жалба“; 2“следва ли въззивният съд при констатирана дадена неправилна квалификация на предявения иск от първоинстанционния съд да обезпечи правилното приложение на императивна правна норма и да даде указания относно подлежащите на доказване факти“. Сочи, че по поставените въпроси въззивното решение е в противоречие с т.1 и 2 на ТР №1/2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Поставените въпроси според настоящия съдебен състав не са от значение за конкретното дело, по което, както се посочи по-горе, в първоинстанционното решение е възпроизведена посочената в исковата молба правна квалификация на исковете като такива по чл.49, вр. чл.50, вр. чл.45 ЗЗД, при предявени искове срещу възложителя на работата на деликвента за обезщетения за имуществени и неимуществени вреди, каквито са разгледани. И без да е сезиран с оплакване въззивният съд дължи да извърши проверка дали определената от първоинстанционния съд правна квалификация на исковете е съобразена с изложените от ищеца фактически твърдения в исковата молба.
Касаторът счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: 3“следва ли въззивният съд да остави без движение исковата молба когато се констатира противоречие между изложените обстоятелства, на които се основава иска и петитума на исковата молба или това несъответствие може да бъде отстранено чрез извършване на поправка на явна фактическа грешка в първоинстанционното решение“. Поставеният от касатора въпрос предпоставя въззивният съд да е констатирал противоречие обстоятелствената част и петитума на исковата молба, каквато констатация въззивният съд не е направил и не се е занимал с въпроса по какъв ред следва да бъде отстранено катова несъотвествие ако би било налице. Поради това настоящият съдебен състав намира, че поставеният от касатора въпрос не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК.
Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени направените разноски за касационното производство в размер на 300лв. – за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 09.06.2017г. по в.гр.д.№ 164/2017г. на Окръжен съд – Благоевград .
ОСЪЖДА [фирма] с ЕИК[ЕИК] да заплати на М. Й. С. с ЕГН [ЕГН] сумата 300лв. – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: