О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 546
гр. София, 06.11.2018 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети октомври две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 1960 по описа на Върховния касационен съд за 2018 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
Ищците П. С. А. и Н. Д. А., двамата от [населено място], чрез пълномощника им адв. Ст. Й., обжалват с подадена в срока по чл. 283 ГПК касационна жалба въззивното решение № V-121 от 15.12.2017 год. по гр. д. № 1488/2017 год. на Бургаския окръжен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение от 12.06.2017 год. по гр. д. № 5298/2016 год. на Бургаския районен съд. С него са отхвърлени предявените от касаторите срещу П. И. Р. и С. А. Р., [фирма], [населено място], [община], Б. Д. К. и К. Р. К. установителни искове за собственост на бивш имот № 107 в м. „М. м.” в землището на [населено място], [община], при описаните граници, за който е бил отреден бивш имот № 130, понастоящем отреден за имоти с № № 81178.61.917, 81178.61.918 и 81178.61.919 по КК на [населено място], с обща площ 1 191 кв. м.
Касаторите поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на изводите – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искат неговата отмяна и вместо това предявените искове за собственост бъдат уважени, с присъждане на направените по делото разноски.
В изложението към касационната жалба касаторите се позовават на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, предл. последно и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, по формулираните материалноправни и процесуалноправни въпроси, както следва:
1. Какво е значението на извършения по реда на чл. 32 ППЗСПЗЗ въвод на възстановени собственици в реституиран имот по ЗСПЗЗ, съгласно протокол № 2778 от 13.12.2002 год., въз основа на решение № 898 за възстановяване правото на собственост на земи в съществуващи или възстановими стари реални граници в землището на [населено място], служи ли същият като доказателство, че като резултат от въвода имотът е преминал във фактическата власт на лицата, в чиято полза е извършен въвода, и прекъсва ли този въвод владението на третите лица, които към този момент са се намирали в имота? Поставянето на този въпрос е обосновано със съображения за неправилност на извода на въззивния съд относно момента на завършване на административната процедура по възстановяване на собствеността на ответниците през 2014 год., респ. относно началния момент на придобивната давност, обусловил и неправилния, според касаторите, извод за неоснователност на предявения от тях иск за собственост на това придобивно основание. Позовават се на приложената съдебна практика – определение № 46 от 3.02.2015 год. по гр. д. № 106/2015 год. на ІІ г. о. и определение № 135 от 2.03.2016 год. по гр. д. № 471/2016 год. І г. о., ВКС.
2. Необходимо ли е, като елемент от фактическия състав на придобивната давност, владелецът да е довел намерението си за своене до знанието на собственика на имота, с позоваване на противоречие с решение № 226 от 1.11.2011 год. по гр. д. № 441/11 год. на ІІ г. о. на ВКС.
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е релевирано по въпросите, посочени в р. ІІІ, т. т. 1-6 от изложението, касаещи началния момент на придобивната давност, в т. ч. и за ползвателите на имотите, предмет на възстановяване по ЗСПЗЗ, на които им е отказано изкупуване, въпросът за съдържанието на обективния признак на владението, както и процесуалноправни такива за задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства, относими към релевираното основание за придобиване на собствеността, задължението му да изложи мотиви за причините, поради които не възприема някои от събраните доказателства.
Ответниците П. И. Р. и С. А. Р., чрез пълномощника им адв. Св. Ц., оспорват наличието на релевираните основания за допускане на касационното обжалване по съображенията в представения писмен отговор, с искане да не се допуска същото. Евентуално поддържат и съображения относно правилността на обжалваното решение и претендират присъждане на разноски в настоящето производство, представляващи платеното адвокатско възнаграждение.
Ответниците Б. Д. К. и К. Р. К., чрез пълномощника им адв. Т. И., поддържат същото становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, обосновавайки го с неотносимост към изводите на съда на поставените от касаторите правни въпроси. Излагат и съображения за неоснователност на касационната жалба, с приложение на задължителна съдебна практика по обуславящите изхода на спора въпроси, като също претендират присъждане на разноските за настоящата инстанция.
Становище за неотносимост на поставените от касаторите правни въпроси поддържа и ответникът [фирма] в подадения чрез адв. М. М. писмен отговор, както и неотносимост на приложената съдебна практика относно основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поддържат липса на предпоставките и за това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, с искане да не се допуска касационното обжалване, евентуално въззивното решение да се потвърди като правилно. Претендира присъждане на разноските.
Върховният касационен съд, в настоящият състав на ІІ г. о., при проверката за наличие на основанията за допускане на касационното обжалване на решението, намира следното:
За да отхвърли предявените установителни искове за собствеността на спорния имот – бивш имот № 107 в м. „М. м.”, в землището на [населено място], за който е бил отреден бивш имот 130 по ПНИ, а сега три имота по кадастралната карта, с обща площ 1 191 кв. м., въззивният съд приел, че ищците, сега касатори, не се легитимират като собственици на поддържаното придобивно основание давностно владение, поради липса на необходимия срок от приключване на процедурата по възстановяване на собствеността със заповед на кмета на общината по параграф 4к, ал. 7 ПЗР ЗСПЗЗ до предявяването на исковете. Изводът е обоснован с приетото заключение на техническата експертиза относно статута му на земеделски имот, находящ се в терен по параграф 4 ПЗР ЗСПЗЗ, отреждането и идентичността му с имотите по кадастралния план, помощния план и ПНИ от 2007 год., по който план новообразуваният имот № 130 представлява част от бившия земеделски имот на наследниците на Ст. М., възстановен на наследниците му съгласно параграф 4к ПЗР на ЗСПЗЗ след измененията на закона с ДВ бр. 68/1999 год. със заповед на кмета на общината от 4.02.2014 год. Въз основа на цитираната в решението съдебна практика, приемаща, че това е моментът на приключване на административната процедура по възстановяване на собствеността върху имоти в терен по параграф 4к ПЗР ЗСПЗЗ, респ., че това е и началният момент, от който могат да се позоват на давностно владение лицата, които се намират в тези имоти по отношение на бившите собственици, респ. техните наследници, въззивният съд е обосновал и извода, че от този момент /а евентуално и от одобряването на ПНИ през 2007 год./ не е налице необходимия десетгодишен срок по чл. 79, ал. 1 ЗС. Изложил е и съображения за неоснователност на релевирания едва пред въззивния съд довод за добросъвестно владение поради липса на предпоставките по чл. 70, ал. 1 ЗС и с оглед твърденията им за придобиване на фактическата власт върху имота чрез отстъпване на ползването от трето лице, ползвател по ПМС.
Изводът на въззивния съд за липса на поддържания от ищците придобивен способ е изведен въз основа преценката на събраните по делото доказателства относно възстановяване на собствеността върху земеделския имот, при условията на измененията на чл. 14, ал. 1, т. 3 ЗСПЗЗ /ДВ бр. 68/99 год./ и липса на трансформиране на право на ползване върху имота в право на собственост, съгласно параграфи 4а и 4б ПЗР на ЗСПЗЗ. Следователно, въпросите за приложимостта на оригинерния придобивен способ в лицето на ползвателите на земеделския имот спрямо възстановените собственици, както и началния момент на владението им и значението на отказа за трансформиране правото на ползване в право на собственост, не са обусловили изводите във въззивното решение, а и с него не е отречена възможността ползувателят на земеделския имот с права по параграф 4а и 4б ПЗР ЗСПЗЗ да може да придобие и по давност имота, собствеността върху който е била възстановена по ЗСПЗЗ. В настоящият случай ищците не притежават качеството на ползватели на земеделския имот, като независимо от това възможността им да придобият чрез давностно владение имота не е отречена в обжалваното решение. Липсата на това придобивно основание не е мотивирана нито с качеството им, нито с липса на елементите на фактическия състав на владението, а с липса на необходимия срок за осъществяването му. Затова са неотносими и останалите поставени от касаторите въпроси относно признаците на владението, проявните форми на обективния елемент, както и необходимостта намерението на владелеца за своене на имота да е доведено до знанието на собственика на имота. Неотносим е и въпросът за значението на въвода във владение на възстановените собственици в имота, на основание посочения от касаторите протокол за въвод въз основа на решение на поземлената комисия от 2002 год. По спорния предмет на делото, очертан въз основа твърденията и доводите на страните, за собствеността на процесния имот на основание оригинерния придобивен способ спрямо наследниците на бившия собственик, респ. техните приобретатели, въззивният съд се е произнесъл, като е съобразил, че процедурата по възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ с оглед статута му е приключила през 2014 год. Спор между страните относно статута на имота не е съществувал, като първоначалните доводи на ищците, сега касатори, срещу възстановяването на собствеността в лицето на наследниците на бившия собственик, са недопустими, с оглед липсата на конкуренция с противопоставими техни права на изкупуване, съгласно разясненията по ТР № 9 от 7.11.2012 год. по т. д. № 9/2012 год. на ОСГК на ВКС.
Приключването на процедурата по възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ представлява факт, установяването на който се осъществява с представените по делото доказателства, а произнасянето на въззивния съд в тази връзка представлява произнасяне по фактически въпрос. Доводите на касаторите относно релевираната в касационната им жалба дата на възстановяване на собствеността с решение на поземлената комисия от 2002 год. представляват оплакване срещу направения от съда извод относно подлежащия на доказване релевантен факт по делото, който обаче не може да обоснове наличието на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Впрочем, формулирането на първите два въпроса в изложението на касаторите е заимствано от формулировката на въпросите по приложеното определение по гр. д. № 106/2015 год., което обосновава извода за неотносимост както на поставените въпроси към изхода по настоящия спор, така и на неотносимост на приложените определения по чл. 288 ГПК на състави на ВКС, тъй като последните не представляват съдебна практика по смисъла на разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010 год. по т. д. № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС.
Релевантният по делото въпрос за началния момент на релевираното придобивно основание – давностното владение е разрешен в обжалваното решение в съответствие със задължителната съдебна практика относно възстановяването на земи в терен по параграф 4 ПЗР на ЗСПЗЗ след изменението на чл. 14, ал. 1, т. 3 ЗСПЗЗ /ДВ бр. 68/1999 год./, цитираната от въззивния съд, както и представената такава в настоящето производство. Доводът на касаторите, обосновал формулирането на първия от въпросите им в изложението, също сочи на приложението на параграф 4к, ал. 7 ПЗР на ЗСПЗЗ с оглед наличие на висяща административна процедура преди горното изменение на закона с позоваването на решение на поземлената комисия от 2002 год. Приключване на процедурата по възстановяване на собствеността преди горното изменение на ЗСПЗЗ, респ. преди 21.11.1997 год., когато влиза в сила чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, с който се прекъсва срока на придобивната давност, не е поддържано от касаторите, поради което и като е приел за начало на придобивната давност приключването на процедурата по възстановяване на собствеността със заповедта на кмета по параграф 4к, ал. 7 ПЗР на ЗСПЗЗ през 2014 год., въззивният съд се е съобразил със задължителната съдебна практика. Горните съображения изключват наличие на поддържаните от касаторите основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което и касационно обжалване на въззивното решение не може да се допусне, вкл. и по процесуалноправните въпроси относно задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства, относими към релевираното основание за придобиване на собствеността и задължението му да изложи мотиви за причините, поради които не възприема някои от събраните доказателства, тъй като същите представляват оплаквания за неправилност на решението поради допуснати процесуални нарушения, а не правни въпроси, обосноваващи основания за допускане на касация.
С оглед този изход на настоящето производство касаторите следва да заплатят на ответниците направените от тях разноски за платените адвокатски възнаграждения, съобразно представените договори за правна защита и съдействие, както следва: на П. и С. Р. – общо 600 лв., на Б. и К. К. – общо 500 лв. и на [фирма] – 1000 лв.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № V-121 от 15.12.2017 год. по гр. д. № 1488/2017 год. на Бургаския окръжен съд по подадената от П. С. А. и Н. Д. А., двамата от [населено място], чрез пълномощника им адв. Ст. Й. касационна жалба против него.
Осъжда П. С. А., ЕГН [ЕГН] и Н. Д. А., ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. „Б”, ет. 8, ап. 22 да заплатят общо направените от ответниците разноски за заплатено адвокатско възнаграждение, както следва: на П. И. Р. и С. А. Р., двамата от [населено място], [улица] сума в размер на 600 лв. /шестотин лева/, на Б. Д. К. и К. Р. К., двамата от [населено място], [улица], ет. 4 сума в размер на 500 лв. /петстотин лева/ и на [фирма], със седалище и адрес на управление [населено място], [община] – 1 000 лв. /хиляда лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: