О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 547
гр. София, 12.09.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на шестнадесети май през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАРИЯ ПРОДАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 760 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника Потребителска кооперация „Напред“, [населено място] чрез процесуален представител адвокат А. С. срещу решение № 2407 от 15.12.2016г. по в. гр. дело № 3264/2016г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 6 състав в частта, с която е потвърдено решение № 232 от 05.05.2016г. по гр. дело № 873/2015г. на Софийски окръжен съд, Гражданско отделение в частта, с която Потребителска кооперация „Напред“ е осъдена да заплати на [фирма], [населено място] на основание чл. 59 ЗЗД сума в размер 67 441 лв., представляваща по-малката от стойностите на обедняване на ищеца и обогатяване на ответника в резултат на извършените подорбения в обект „Лятна градина“ към обект за обществено хранене „Механа“ в [населено място], пл. „Т. Г. В.“ /изравнителен насип, каменна настилка върху открита тераса, барбекю – голяма зидана пещ с комин, складови помещения и външни тоалетни, масивна ограда, порта, декоративно озеленяване, стоящи и висящи осветителни тела/, ведно със законните лихви върху главницата, считано от 29.12.2015г. до окончателното изплащане, както и разноски в размер 8 028,51 лв. С въззивното решение Потребителска кооперация „Напред“ е осъдена да заплати на [фирма] на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 2 735,97 лв. – разноски за въззивното производство.
Касаторът релевира доводи за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в писмено изложение към касационната жалба обосновава допускането на касационно обжалване с твърдението, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с постоянната практика на ВКС, които се решават противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК:
„1. Следва ли да се приеме, че извършените подобрения в наетия недвижим имот могат да породят претенция за вземане за извършени разноски за сумата на извършените подобрения по смисъла на чл. 74 от Закона за собствеността или представляват неоснователно обогатяване по смисъла на чл. 59 ЗЗД. В случай, че се касае до хипотезата на чл. 59 ЗЗД, съдът правилно ли е формирал преценка относно факта на обедняване на [фирма] и факта на обогатяване на ПК „Напред“?
2. Следва ли да се приеме, че при непроведено пълно и главно доказване на претенциите на ищеца, респективно непредставяне на счетоводни документи, обективиращи разходи, извършени от ищцовото дружество, е налице пълно доказване по основание и размер на претенциите на ищеца?
3. Следва ли второинстанционният съд при необходимост и с оглед правилното решаване на делото да допусне доказателствени искания на страна в спора, които не са били изчерпани в делото пред първата инстанция, и които са относими, допустими и необходими, ако това е от решаващо значение за правилното и законосъобразно решаване на спора?
4. Следва ли второинстанционният съд на основание чл. 266, ал. 2, т. 2 от ГПК строго формално да не допусне тези доказателствени искания, след като е обективно, че тези доказателствени искания са относими, допустими и необходими?
5. Следва ли второинстанционният съд строго формално да преклудира правото на защита на една и/ или на двете страни в процеса, като по този начин лиши незаконосъобразно едната и/ или двете страни в процеса от правото им на защита, предвид формирана вече практика в обратната насока по този въпрос по чл. 290 от ГПК?
6. Следва ли съдът да съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа и правна страна, като им указва посочването, респективно непосочването на доказателства за установяване на хвърлените от тях факти и длъжен ли е съдът да обсъжда доказателства, и защитните тези на страните и да излага мотиви като гаранция за правилността на съдебния акт и защита на страните в процеса.
Касаторът поддържа, че първият материалноправен въпрос е решен в противоречие с ППВС № 1 от 28.05.1979г., решение № 851/16.10.1985г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 386/12.03.1996г. по гр. д. № 1589/1995г. на ВКС, ГК, V г. о., решение 1085/15.11.2007г. по гр. д. 1077/2006г. на ВКС, ГК, V г. о., решение № 431/20.12.2011г. по гр. д. № 455/2011г. на ВКС, ГК, III г. о., а поставените в т. 2 – т. 6 процесуалноправни въпроси – в противоречие с определение № 455/13.05.2016г. по гр. дело № 1831/2016г. на ВКС, ГК, IV г. о., определение № 464/01.07.2013г. по т. дело № 816/2012г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 132/16.11.2015г. по т. дело № 3183/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 385/17.01.2014г. по гр. дело № 1381/2012г. на ВКС, ГК, IV г. о. и определение № 60/27.01.2009г. по гр. дело № 5299/2008г. на ВКС, ГК, III г. о.
Ответникът [фирма], [населено място] чрез управителя С. Г. С. и процесуален представител адвокат А. И. И. оспорва касационната жалба, и прави възражение, че не са налице твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Поддържа, че въпросите се решават еднозначно като се позовава на определения, с които не е допуснато касационно обжалване на въззивни решения по г. д. № 61184/2016г. на ВКС, II г. о. и № 60151/2016г. на ВКС, III г. о. Излага и доводи за правилност на решението, тъй като са доказани чрез писмени и гласни доказателства и съдебно – техническа експертиза извършени подобрения в наетия недвижим имот със знанието на собственика.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди изложените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и прецени данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Въззивният съд е установил, че между Потребителска кооперация „Напредък“ като наемодател и [фирма] като наемател на 01.12.2008г. е възникнало правоотношение по договор за наем на заведение за обществено хранене „Механа“, находящо се в търговската сграда на наемодателя на пл. „Т. В.“ в [населено място], като с анекс от 04.01.2010г. договорът е бил изменен чрез включване към отдадения под наем имот и на находящата се до същия лятна градина. Констатирал е, че в договора страните не са постигнали съгласие за извършване на подобрения в отдадения под наем имот, както и не са постигнали уговорка за сметка на кого ще бъдат разходите по евентуални подобрения в имота, с оглед на което и позовавайки се на задължителната съдебна практика, е приел, че по отношение на претенцията за извършени подобрения в наетия имот приложение намира разпоредбата на чл. 59 ЗЗД, регламентираща неоснователното обогатяване, като ищецът има право да получи по – малката от двете стойности: на обедняването /извършените разходи за строителство към датата на разходването им/ и на обогатяването на ответника /увеличената стойност на имота/. Въз основа на събраните по делото гласни доказателства и на заключението по приетата съдебно – техническа експертиза решаващият съд е счел за доказани извършените подобрения в наетия имот. Изложил е съображения, че обедняването на ищеца и обогатяването на ответника са резултат на обща група факти – извършените от ищеца СМР при осъщественото от него държане на имота по сключения договор за наем. Въззивната инстанция е направила извод, че ищецът има право да получи по-малката от двете стойности – сумата в размер 67 441 лв., с която се е увеличила стойността на имота и с която ответникът се е обогатил, при извършени разходи за строителството към датата на разходването в размер 70 924 лв., с която сума ищецът е обеднял. Определила е като преклудирано направеното от ответника правоизключващо възражение за недължимост на претендираната сума с оглед недоказана законност на извършените СМР, представляващи строеж, при съобразяване правилата на ЗУТ, поради това, че е заявено след срока за депозиране на отговор на исковата молба. Правопогасяващото възражение за недължимост на претендираното вземане поради погасяването му по давност предвид изтекъл петгодишен давностен срок също е прието за преклудирано като заявено след изтичане на срока за отговор на исковата молба. Въззивният съд е изложил и съображения за неоснователност на това възражение – приел е, че вземането на ищеца за сумата на неоснователното обогатяване на ответника за извършените в наетия имот подобрения е станала изискуема на 29.12.2015г., когато имотът е бил върнат на ответника.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по него. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Посоченият от касатора в т. 1 от изложението материалноправен въпрос относно извършените от наемателя подобрения в наетия недвижим имот е релевантен, тъй като е от значение за спора и за формиране на правните изводи на въззивната инстанция, но не е решен в противоречие с постоянната практика на ВКС. В обстоятелствената част на исковата молба ищецът е заявил, че е бил наемател на подобрения имот, поради което правната квалификация на неговия иск не може да бъде определена на основание чл. 74 ЗС, тъй като посочената правна норма урежда иска на владелеца, а не на държателя, какъвто е наемателят. В този смисъл е Тълкувателно решение № 85 от 02.12.1968г. на ВС по гр. дело № 149/1968г., ОСГК, съгласно което отношенията между собственика на недвижим имот и наемателя по договор за наем, във връзка с извършени подобрения в имота се уреждат в съответствие с договора, а при липса на такъв – в съответствие с правилата за водене на чужда работа без пълномощие и за неоснователното обогатяване. Допустимостта наемателят да предяви иск по чл. 59 ЗЗД по повод на извършени подобрения в нает имот, когато договорът за наем не съдържа уговорки за чия сметка са подобренията и как се уреждат отношенията с наемодателя по повод на заплащането на стойността им, е призната и в създадената при действието на чл. 290 ГПК задължителна съдебна практика: решение № 571/14.10.2008г. по т. дело № 313/2008г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 34/02.04.2009г. по т. дело № 683/2008г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 120/01.07.2009г. по т. дело № 21/2009г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 316/07.11.2011г. по гр. дело № 1646/2010г. на ВКС, ГК, III г. о. и други. По въпросите за неоснователното обогатяване е налице задължителна съдебна практика, обобщена в цитираното от касатора Постановление № 1 от 28.05.1979г. на Пленума на ВС. Съгласно т. 4 от Постановлението неоснователно обогатилият се за сметка на другиго дължи да му върне онова, с което се е обогатил, но само до размера на обедняването, т. е. дължи се връщането на по – малката сума между обедняването и обогатяването. По смисъла на т. 5 от посоченото Постановление необходимо изискване за уважаване на иска по чл. 59 ЗЗД е наличието на връзка между обедняването на ищеца и обогатявнето на ответника, като се изследва дали произтичат от един общ факт или от обща група факти. В горепосочените решения по чл. 290 ГПК е прието, че отговорността на държателя, включително наемодателя за следващото се на наемателя обезщетение за направени разходи е не за всички разходи, а само за ония, с които наемодателят се е обогатил за сметка на наемателя. Видно от съдържанието на обжалваното въззивно решение, задължителната съдебна практика е съобразена от въззивния съд, който е разгледал предявения иск на основание чл. 59 ЗЗД, установил е, че обедняването на ищеца и обогатяването на ответника са резултат на обща група факти и е извел извода, че ищецът има право да получи по – малката от двете стойности: на обедняването /извършените разходи за строителството/ и на обогатяването на ответника /увеличената стойност на имота/.
Не е налице и твърдяното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по посочения материалноправен въпрос. Цитираните в изложението към касационната жалба решение № 851/16.10.1985г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 386/12.03.1996г. по гр. д. № 1589/1995г. на ВКС, ГК, V г. о. и решение 1085/15.11.2007г. по гр. д. 1077/2006г. на ВКС, ГК, V г. о. не доказват противоречиво решаване на този въпрос. В първия съдебен акт е прието, че в извършени подобрения в чужд имот държателят има основание да получи по-малката сума между извършените разходи и увеличението на стойността на имота; той няма право на всички направени разходи, ако обогатяването на ответника е на по-ниска стойност; обратно, ако стойността на подобренията е по-висока от направените разходи, ищецът има право само на разходите, направени за извършването им. В другите два съдебни акта е прието, че правната норма на чл. 59 ЗЗД изисква ищецът, позоваващ се на неоснователно обогатяване на ответника, да докаже и своето обедняване в същия размер, както и причинната връзка между своето обедняване и обогатяването на ответника. В настоящия случай въззивната инстанция е приела за установено наличието на обедняване на ищеца и обогатяване на ответника, причинна връзка между тях, констатирала е техния размер и е направила извод, че ответникът по иска дължи на ищеца по – малката от двете стойности. Различният изход по отделните спорове се дължи на различни доказателства и различна фактическа обстановка, установена по всеки отделен случай.
Д. на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставените процесуалноправни въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен. Част от въпросите са хипотетични, други – фактически, а не правни, свързани с решаващите изводи на въззивния съд, какъвто следва да бъде релевантният въпрос по смисъла на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009г., ОСГТК. По същността си посоченият в т. 2 процесуалноправен въпрос съставлява оплакване за допуснати процесуални нарушения при разглеждане на делото, рефлектирали върху законосъобразността и обосноваността на обжалваното решение. Отговорът му зависи от конкретните доказателства и установените с тях факти и обстоятелства. В настоящия случай въззивната инстанция в съответствие с постоянната практика на ВКС е обсъдила събраните доказателства, въз основа на които е приела за установено, че твърдените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства са доказани, и е приложила относимите правни норми към установената фактическа обстановка. В качеството им на касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК процесуалните нарушения, изразяващи се в неприлагане на правилата на логическото мислене при обсъждане на доказателствата и установяване на фактическата обстановка, са относими към правилността на съдебния акт. По смисъла на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009г., ОСГТК въпросът за правилността на въззивното решение се обсъжда при разглеждане на касационната жалба по реда на чл. 290 ГПК, а не в производството по чл. 288 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Останалите процесуалноправни въпроси по т. 3 – т. 6 се отнасят до правомощията на въззивния съд, относно които ОСГТК на ВКС се е произнесло с Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013г. Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсимиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първа инстанция. Дейността на въззивния съд не е повторение на първоинстанционното производство, а негово продължение, при което втората инстанция не дължи повтаряне на дължимите от първа инстанция процесуални действия, а надгражда върху тях. По смисъла на трайната съдебна практика, обективирана в решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания; за да признае или отрече претендираните права от насрещните страни, съдът следва да обсъди в мотивите на решението си доказателствата за всички правнорелевантни факти и да посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани; съдът обсъжда също и всички процесуални искания на страните, които се основават на установени факти, както и доводите, които имат значение за решението по делото, в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК /решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на ВКС, І т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и други/. Съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2013г., ОСГТК, въззивният съд е длъжен да събере относимите доказателства, поискани от страната, ако е въведено оплакване за допуснато от първоинстанционния съд съществено процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. В конкретния случай, в обжалваното решение въззивният съд е изложил мотиви за своите фактически и правни изводи. Произнесъл се е по спора, давайки отговори на релевантните за делото въпроси и обсъждайки доводите и възраженията на страните. Извършил е преценка относно наличието на предпоставките за събиране на доказателства във въззивното производство, в резултат на което е направил извода, че не са налице хипотезите на чл. 266 ГПК. С оглед на изложеното, настоящият съдебен състав счита, че извършените от въззивния съд процесуални действия са в съответствие със задължителната съдебна практика.
Що се отнася до твърдяното от касатора противоречие на обжалвания съдебен акт с решение № 132/16.11.2015г. по т. дело № 3183/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 385/17.01.2014г. по гр. дело № 1381/2012г. на ВКС, ГК, IV г. о., определение № 455/13.05.2016г. по гр. дело № 1831/2016г. на ВКС, ГК, IV г. о., определение № 464/01.07.2013г. по т. дело № 816/2012г. на ВКС, ТК, II т. о. и определение № 60/27.01.2009г. по гр. дело № 5299/2008г. на ВКС, ГК, III г. о., същото не е налице. Различният изход на споровете по отделните решения се дължи на различна фактическа обстановка и различни доказателства, представени по цитираните дела, както и конкретна преценка във всеки отделен случай дали е налице хипотезата на чл. 266, ал. 2 и 3 ГПК. Посочените определения са постановени по реда на чл. 288 ГПК, поради което не представляват задължителна съдебна практика по смисъла на т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009г., ОСГТК.
Неоснователен е доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по отношение на поставените процесуалноправни въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Съгласно т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009г., ОСГТК хипотезата на посочения законов текст е налице, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК. Противоречивата съдебна практика следва да бъде доказана от касатора с конкретни влезли в сила актове на различни по степен съдилища, постановени по същия правен въпрос. В настоящия случай, от една страна, касаторът не е представил влезли в сила съдебни актове на други съдилища, в които значимите за спора процесуалноправни въпроси да са решени по друг начин, а от друга не е обосновал конкретно противоречиво разрешаване на някой от поставените въпроси.
Не следва да се допуска касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Касаторът не се е аргументирал защо счита, че посочените въпроси са от значение за точното прилагане на закона, не е посочил дали се тълкуват противоречиво или се налага осъвременяване на тълкуването им, нито са налице изменения в законодателството и обществените условия. Касаторът не е обосновал и необходимостта от развитие на правото, нито са налице непълни, неясни и противоречиви норми, относими към формулираните въпроси.
Поради липсата на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК не следва да се допусне касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на делото, разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като не са поискани.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2407 от 15.12.2016г. по т. дело № 3264/2016г. на Софийски апелативен съд, 6 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.