О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 547
гр. София, 16.06.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и шести май през две хиляди и шестнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното от Костадинка Недкова т.д. № 3362 по описа за 2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 1182 от 04.06.2015г. по т.д. № 4469/2014г. на Апелативен съд – София, с което е отменено решение № 1500 от 29.09.2014г. по т.д. № 8476/2013г. на Софийски градски съд и вместо това е признато и допуснато на основание чл.119, ал.1 КМЧП и по иск, предявен от [фирма] (н) срещу [фирма] изпълнението на решение („присъда“) № Пж5371/11 от 27.01.2012г. на Стопански апелативен съд, Б., Република С., с което [фирма] е осъдена да заплати на [фирма] (н) сума 97 177,36 щатски долара с основен лихвен процент, считано от 05.04.2006г. до изплащането и сума в размер на 424 944,42 евро с лихва съгласно сконтовата ставка на Европейската централна банка, считано от 05.04.2006г. до изплащането.
В касационната жалба се сочи, че въззивното решение е неправилно, необосновано и постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и материалния закон, поради което се иска отмяната му. Претендират се разноските в процеса.
Ответникът по жалбата, [фирма] (н), счита касационната жалба за неоснователна, която като такава следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение – за правилно и обосновано. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че в разглеждания случай правилата на чл.117 и сл. КМЧП намират приложение само доколкото в Договора за правна помощ не се съдържат противоречащи им правила, а в разглеждания случай приложение следва да намери чл.46 от Договора за правна помощ. Според съда основателността на иска следва да се прецени с оглед условията, предвидени в Договора за правна помощ, като съответните разпоредби на КМЧП, противоречащи на предвиденото в договора, не следва да се прилагат. Съдът е намерил за неправилен извода на първоинстанционния съд за липса на компетентност на сръбския съд, тъй като са налице всички предвидени в Договора за правна помощ условия за признаване и допускане на изпълнението на процесното съдебно решение: спорът да не е бил от изключителната компетентност на българските съдилища, решението да е влязло в сила и да подлежи на изпълнение съгласно закона на Република С., ответникът да е бил редовно уведомен за образуването на производството, да не е налице постановено от български съд решение по същия спор и изпълнението на решението да не противоречи на българското законодателство. Според съда възражението за неоснователност на иска за екзекватура поради недължимост на присъдените вземания на основание извършено прихващане е неоснователно, тъй като възражение за прихващане със същите вземания, предявени в производството пред Апелативен съд – София, ответникът е предявил и в производството пред сръбските съдилища и това възражение е било намерено за неоснователно, като същото се явява вече преклудирано. Неоснователно, според съда, е и възражението за изтекла погасителна давност въз основа на твърдяната от ответника дата на изискуемост на присъдените вземания, тъй като до момента на предявяване на разглеждания иск, не е изтекъл нов петгодишен срок на погасителна давност.
В изложението към касационната жалба се твърди, че са налице основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т. 3 ГПК, като касаторът поставя следния процесуалноправен въпрос: „Съдът по екзекватура дължи ли произнасяне по същество по възражение за прихващане, направено от ответника в производството по екзекватура при условията на чл.121, ал.2 КМЧП в случай, че правопогасителното възражение не е разгледано по същество и не попада в пределите на силата на пресъдено нещо, съгласно решението, чието признаване и допускане се иска в производството по екзекватура?“ – въпрос, решен в противоречие с решение № 45 от 22.04.2009г. по т.д. № 483/2008г. на ВКС, решение № 30 от 11.08.2014г. по т.д. № 1017/2012г. на ВКС, решение № 72 от 14.07.2011г. по т.д. № 659/2010г. на ВКС, определение № 510 от 17.07.2013г. по ч.д. № 2421/2013г. на ВКС.
Формулираният от касатора въпрос не може да обуслови допускането на касационния контрол, тъй като не е осъществено общото основание по чл.280, ал.1 ГПК. Въпросът предпоставя възприемане на твърдението на жалбоподателя, че възражението за прихващане не попада в пределите на силата на пресъдено нещо на решението, чието признаване и допускане на изпълнение се търси, което е в противовес на приетото от въззивната инстанция, поради което не е обусловило изхода на спора. Освен това, разпоредбата на чл.121, ал.2 ЗМТА е ясна и не се нуждае от тълкуване, нито е налице необходимост от промяна на вече формирана съдебна практика. В посочената разпоредба изрично е предвидено, че длъжникът в производството по чл.117 КМЧП може да прави възражения за погасяване на задълженията въз основа на обстоятелства, настъпили след влизане в сила на чуждестранното решение, като възражението за прихващане на касатора – ответник по иск, се основава на обстоятелства, настъпили в периода 2003г. – 2005г., който предхожда постановяване на решението, чиято екзекватура се иска.
Касаторът е направил възражение по чл.78, ал.5 ГПК във връзка с размера на заплатеното от ответника по касацията адвокатско възнаграждение от 23 360 лева.
Производството по екзекватура е исково, като предмет на делото не е разгледания от чуждестранния съд спор за материално право, а е допускането и признаване на изпълнението на чуждестранното решение, поради което искът е неоценяем. Съгласно чл.9, ал.3 вр. чл.7, ал.1, т.4 от Наредба № 1/ 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, минималното адвокатско възнаграждение възлиза на 500 лева. С оглед единствения формулиран въпрос в касационната жалба относно възражението за прихващане, обусловил и обхвата на отговора на касационната жалба, настоящият състав намира, че касационното производство не се отличава с особена фактическа и правна сложност, поради което възражението по чл.78, ал.5 ГПК е основателно за разликата от размера от 1000 лева до 23 360 лева и на ответника по касацията следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер само на 1000 лева.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1182 от 04.06.2015г. по т.д. № 4469/2014г. на Апелативен съд – София.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], да заплати на [фирма] /н/, С., [населено място], [улица], със съдебен адресат адв. М. В. Д., [населено място], [улица], №3, ет.2, направени по делото разноски в размер на 1000 лева.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.