Определение №547 от 27.7.2011 по търг. дело №1089/1089 на 2-ро тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

7

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 547

гр. София, 27.07.2011 година

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на четиринадесети юни през две хиляди и единадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. И.
Е. В.

като изслуша докладваното от съдия Е. В. т. дело № 1089 по описа за 2010г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на ищцата Р. А. С. в качеството й на едноличен търговец с наименование [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. А. П. и ответника Д. З. Д. в качеството му на едноличен търговец с наименование [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. С. Г. срещу решение № 302/11.06.2010г. по гр. дело № 1626/2009г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 3 състав.

Касаторът – ищец обжалва въззивния съдебен акт в частта, с която е оставено в сила решение № 47/26.01.2009г. по гр. дело № 191/2007г. на Софийски градски съд, VІ ТО, 8 състав в частта, с която е отхвърлен предявеният от Р. А. С. като [фирма] срещу Д. З. Д. като [фирма] иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за сумата 15 000 лв. – обезщетение за вреди от повреждане на товарен автомобил, в размер на стойността на термофургон /термонадстройка/. Прави оплакване за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Съгласно изискването на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът – ищец релевира доводи за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправен и материалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: доказан ли е по основание искът с правно основание чл. 45 ЗЗД за обезвреда на вредите, претърпени от ищцата в резултат на противоправните действия на увреждане на имуществото от страна на ответника; длъжен ли е въззивният съд на основание чл. 2, чл. 6, ал. 2, чл. 8, ал. 2, чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК да обсъди в съвкупност всички приети и относими доказателства. Излага съображения, че точното прилагане на процесуалния закон изисква обоснована и логична преценка от съда на доказателствата, на която той следва да основава правните си изводи.
Ответникът оспорва касационната жалба на ищцата и прави възражение за липса на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като въззивният съд не е игнорирал разпоредбите на чл. 2, чл. 6, ал. 2, чл. 8, ал. 2, чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК.

Касаторът – ответник обжалва въззивното решение в частта, с която след отмяна на първоинстанционния съдебен акт в частта, с която е отхвърлен иска с правно основание чл. 59 ЗЗД за сумата 18 510 лв. и на ответника са присъдени разноски в размер 880 лв., Д. З. Д. като [фирма] е осъден да заплати на Р. А. С. като [фирма] на основание чл. 59 ЗЗД сумата 18 510 лв. – обезщетение за ползване на автомобилна композиция през периода от 26.10.2004г. до 06.07.2006г., ведно със законна лихва върху сумата, считано от 07.02.2007г. до окончателното й изплащане, както и на основание чл. 64, ал. 1 и ал. 2 ГПК /отм./ сумата 1 032,85 лв. – разноски по делото. Прави оплакване за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновава допускането на касационното обжалване с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – въззивният съд в противоречие с практиката на ВКС: 1/ не е изследвал дали обедняването и обогатяването произтичат от един общ или от обща група факти; 2/ не е взел предвид разходите, направени от обогатилия се по поддържане на вещта; 3/ не е взел предвид периода, в който ищецът е бил лишен от ползване по причина – поведението на ответника; 4/ неправилно е определил правната квалификация на иска.
Ищцата не изразява становище по касационната жалба на ответника.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Касационните жалби са подадени от легитимирани страни в преклузивния едномесечен срок, насочени са срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговарят на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в изложенията се съдържат твърдения за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 и т. 1 ГПК.
Въззивният съд е приел, че през исковия период от 26.10.2004г. до 06.07.2006г. ищцата е била собственик на автомобилна композиция, състояща се от товарен автомобил Волво F 10 и товарно ремарке, тази вещ е била в държане на ответника, предадена на последния в изпълнение на сключен между страните договор за лизинг. Установено е, че с влязло в сила решение на 26.10.2004г. искът на ответника за обяваване на договора за лизинг за окончателен е отхвърлен, към този момент предвиденият в чл. 6.3. от договора за лизинг между страните срок, за който е сключен, е изтекъл и е отпаднало правното очакване на ответника да получи собствеността върху вещта, респективно основанието да продължава да я държи. Констатирано е, че с протокол за опис на недвижимо имущество от 06.07.2006г. на ЧСИ М. на основание издаден изпълнителен лист по гр. дело № 517/2005г. на САС е наложен запор на процесната автомобилна композиция, като пазач е назначен Д. Д. и е насрочена публична продан. Поради това, че ответникът не е изложил твърдения, не е направил възражение и не е ангажирал доказателства за упражняване право на задържане на вещта, решаващият съдебен състав е приел, че възникналото за ответника право да получи обратно заплатената по договора сума е без значение. При постановяване на решението въззивната инстанция се е съобразила и с факта, че основанието за упражняване на фактическа власт върху вещта е отпаднало преди влизане в сила на решението по предявения от ищцата срещу ответника иск с правно основание чл. 108 ЗС. Въз основа на заключението на автотехническата експертиза решаващият съдебен състав е определил дължимия размер на обезщетението за ползване на автомобилната композиция за периода от 26.10.2004г. до 06.07.2006г. на база пазарната наемна цена общо в размер 18 510 лв.
За да направи извод за неоснователност на иска по чл. 45 ЗЗД, въззивният съд е приел, че събраните в двете съдебни производства доказателства не установяват по категоричен начин твърдението на ищцата, че автомобилната композиция е включвала надстройка – „термофургон” към момента на предаването й на ответника. Обсъдени са свидетелството за регистрация на МПС, подписания от страните приемо-предавателен протокол, събраните гласни доказателства, а по отношение на представените във въззивното производство писмени доказателства и снимки са изложени съображения, че се отнасят за период, който значително предхожда датата на предаване на вещта на ответника, снимките не могат да установят към кой момент е заснета вещта, а офертата е неотносима към предмета на спора с оглед датата на нейното съставяне. Заключението установява пазарната цена на „термофургон”, но не и състоянието на вещта към момента на предаването й на ответника и към момента на запора.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

По касационната жалба на ищцата:
Релевираният от ищцата довод за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е неоснователен. Съгласно т. 4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Въпросът „доказан ли е по основание искът с правно основание чл. 45 ЗЗД за обезвреда на вредите, претърпени от ищцата в резултат на противоправните действия на увреждане на имуществото от страна на ответника” зависи от конкретните факти и обстоятелства, установени по делото от събраните доказателства, не се отнася до промяна или осъвременяване на създадена вече съдебна практика, нито до тълкуване на неясни, противоречиви или непълни правни норми.
По въпроса „длъжен ли е въззивният съд да обсъди в съвкупност всички приети и относими доказателства” задължителната съдебна практика е в смисъл, че съдът следва да постанови решението си въз основа на доказани съобразно правилата за доказателствена тежест правнорелевантни факти, като обсъди всички доказателства и доводи на страните в тяхната взаимна връзка и обусловеност съгласно чл. 188, ал. 1 и 2 ГПК /отм./, сега чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК. В случая въззивният съд е решил делото като е преценил доказателствената тежест между страните с оглед твърдените от тях обстоятелства и инвокирани възражения, обсъдил е събраните относими и допустими доказателства в тяхната взаимна връзка, както и релевираните своевременно и по предвидения в ГПК ред факти, обстоятелства, възражения и доводи на страните, като по този начин е изпълнил задълженията си по чл. 188, ал. 1 и 2 ГПК /отм./, спазвайки постоянната практика на ВКС. Доколко възприетата от въззивния съд фактическа обстановка въз основа на обсъдените доказателства, е изяснена съобразно правилата на логическото мислене, е въпрос, относим към правилността на въззивното решение – неговата обоснованост, и представлява основание за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.

По касационната жалба на ответника:
Инвокираният от ответника довод за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен.
Съгласно задължителната и постоянна съдебна практика на ВС и ВКС, обективирана в приложените от касатора – ответник Постановление № 1/28.05.1979г. по гр. д. № 1/1979г., Пленум на ВС и решение № 1329/11.07.1995г. по гр. д. № 2372/1994г., ВС, V г. о., предпоставките за уважаване на иска по чл. 59 ЗЗД са следните: 1/ обедняване на ищеца; 2/ обогатяване на ответника; 3/ обедняването на ищеца и обогатяването на ответника да произтичат от общ факт или група факти. Неоснователно обогатилият се за сметка на обеднялото лице дължи да му върне онова, с което се е обогатил неоснователно до размера на обедняването, като при разлика между двете стойности се дължи връщане на по-малката между обедняването и обогатяването. В хипотезата на ползване на определена вещ без основание, ползващото без основание вещта лице се обогатява чрез спестяването на средствата, които би платил, ако вещта му беше предоставена под наем, а собственикът обеднява поради неполучаване на този доход, поради невъзможността да извлича ползи от вещта било лично, било като я отдава под наем. Трайноустановена е съдебната практика, че обезщетението за ползването на вещ без основание е в размер на средната пазарна цена за съответния период. При постановяване на решението въззивният съд е изследвал наличието на посочените предпоставки и като е констатирал, че през периода от 26.10.2006г. /отпадане на основанието за държане на вещта от ответната страна/ до 06.07.2006г. /предаване на товарния автомобил и ремаркето на Д. Д. като пазач по изпълнителното дело/ процесната товарна композиция е ползвана от ответника без основание, в съотвествие със задължителната и постоянна съдебна практика е определил обезщетението, с което ищецът е обеднял, а ответникът се е обогатил, в размер на средната пазарна наемна цена.
Въпросът „следва ли да се вземат предвид разходите, направени от обогатилия се по поддържане на вещта” е ирелевантен за спора, тъй като въззивният съд не се е произнесъл по него и същият не е обусловил решаващите изводи на съдебния състав. Този въпрос би бил от значение, ако ответникът беше направил възражение за извършени разходи по подръжка на автомобилната композиция и беше ангажирал доказателства за тях.
Впросът за предмета на делото, квалификацията и правното основание на предявения иск не е решен в противоречие с практиката на ВКС, съгласно която правното основание на иска се определя от съда въз основа на твърдените от ищеца факти и обстоятелства и заявеното искане, петитума на исковата молба.
Доводите за несъобразяване от въззивния съд със задължителната сила на мотивите на влязлото в сила решение от 04.01.2005г. по гр. д. № 275/2004г. на СГС, VІ-2 състав по отношение на иска с правно основание чл. 59 ЗЗД за друг период от време, с липсата на осъдителен диспозитив за връщане на вещта в решение по гр. д. № 498/2003г. на СРС, 54 състав, осъждането на ищеца да прехвърли на ответника правото на собственост върху товарната композиция с горепосоченото решение на СГС, несъществуването на валидно задължение за връщане на композицията до произнасянето на ВКС и с обстоятелството, че процесната товарна композиция е била обект на принудително изпълнение, са доводи, относими към правилността на въззивното решение и представляват основание за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Въпросът за правото на задържане на товарната композиция по чл. 90 ЗЗД е решен в съответствие с трайноустановената съдебна практика, съгласно която упражняването на правото на задържане от ответника се извършва чрез възражение, каквото не е направено.
Поради това, че не са налице сочените от касаторите основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 302/11.06.2010г. по гр. дело № 1626/2009г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 3 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.

Оценете статията

Вашият коментар