О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 547
София, 04.07.2018 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и осми март две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
разгледа докладваното от съдия Декова
гр.дело № 4412 по описа за 2017 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, вр. § 74 от ПЗР на ЗИДГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община], представлявана от кмета И., приподписана от адв.М., срещу решение от 20.07.2017г. по гр.д.№ 827/2017г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение от 11.11.2016г. по гр.д.№932/2015г. на Софийски окръжен съд, в частта за уважаване /допуснатата очевидна фактическа грешка подлежи на поправяне по реда на чл.247 ГПК/ на предявения от Х. Г. П. срещу [община] иск с правно основание чл.49 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за сумата 15000лв., ведно със законната лихва от 31.12.20014г., както и в частта, с която след частична отмяна на пъровинстанционното решение е присъдена още сумата 15000лв. – обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 31.12.20014г. до окончателното изплащане на сумата.
Ответникът по касационната жалба Х. Г. П. не взема становище по жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното:
С въззивното решение и потвърдено първоинстанционно решение, с което е уважен частично иска на Х. Г. П., предявен на основание чл.49 ЗЗД, като е осъден ответника [община] да й заплати обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане в размер на 15 000 лв. и след отмяна на първоинстанционното решение в отхвърлителната част е присъдена още сумата 15 000лв. – обезщетение за неимуществени вреди.
Установено е, че на 31.12.2014 г. преди обяд ищцата се е подхлъзнала върху плочки – остатъци от бивш търговски обект, разположен на терен – общинска собственост и получила травматично увреждане в областта на гръбначния стълб.
Въззивният съд е приел при установената фактическа обстановка, че са налице предпоставките чл. 49 ЗЗД за ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност на общината за вредите, претърпени от ищцата. Посочено е в решението, че стопанисването на площи, представляващи общинска собственост по такъв начин, че да са годни за тяхното обществено предназначение и да се ползват в интерес на населението, отговаря общината по силата на чл. 11, ал.1 от ЗОбС. Прието е, че контролът върху безопасността на сгради и съоръжения, намиращи се в общински площи, е на общината и отговорността за вредите, причинени от тяхната неизправност, следва да се понесат от общината. Въззивният съд е приел, че е без значение обстоятелството, че ищцата е паркирала автомобила си на неопределено за паркиране място., по съображения, че това твърдение дори не е доказано от ответника, но дори да се приеме, че паркирането край разрушения павилион е било забранено, това не може да обоснове принос на пострадалата за увреждането й. Посочено е, че тя би могла да премине и пеша през процесното заледено място и пак да падне /в какъвто смисъл са и показанията на свидетеля М., който е виждал и други пострадали хора и лично е предупреждавал минувачите за опасността/. Изложени съ съображения,че тезата на ответника, че „инцидентът е настъпил на място, което не е отворено за обществено ползване“ не е подкрепена с доказателства, тъй като по делото няма данни, това място да е било „затворено за обществено ползване“, като показанията на свидетеля С., дори да се кредитират напълно, независимо от служебната му зависимост от кмета на общината, също не допринасят за доказване на горната теза, а показанията на свидетеля М., че след процесния инцидент работник на общината е премахнал плочките, съвсем я опровергават. Съдът не е възприел и възражението за съпричиняване, изразяващо се в отказ на ищцата да бъде оперирана в института „Пирогов“. Няма данни, същата изобщо да е отказала лечение, което да е влошило състоянието й. Обстоятелството, че се е доверила на друг лекар, който е предприел адекватни оперативни действия за заздравяване на смачкания прешлен, съдът е приел, че в никакъв случай не представлява съпричиняване. При определяне на размера на обезщетението, въззивният съд е намерил, че при тази преценка не следва да бъдат отчитани болките и страданията, които ищцата търпи поради отчупване на опашната кост, тъй като в исковата молба не се претендира обезщетение за такова увреждане. Приел е, че за увреждането на гръбначния прешлен, което е тежко и необратимо, обезщетение в присъдения от първоинстанционния съд размер на 15 000 лв. се явява недостатъчно. При определянето му въззивният съд е взел предвид продължителността на възстановителния период – около 1 година, през първите месеци от която ищцата е търпяла интензивни болки; претърпяната оперативна интервенция; трайното нарушаване на топографската анатомия на отворите, през които излизат гръбначно-мозъчните нерви и което ще води до болки в долните крайници до края на живота на ищцата. С оглед на изискванията за справедливост, съдържащи се в чл.52 ЗЗД и съобразявайки социално-икономическата обстановка в края на 2014 г., въззивният съд е приел, че справедливото обезщетение е 30 000 лева.
Касаторът счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като сочи, че въззивното решение е в противоречие с трайната практика на ВКС, обективирана в решения по гр.д.№1839/2016г. на ВКС, ІІІг.о. и по гр.д.№2269/2014г. на ВКС, ІVг.о., която въздига като нарушение на материалния закон всяко опущение на въззивните съдълища, които не са обсъдили, мотивирали и анализирали съществени въпроси относно размера на обезщетението за претърпени болки и страдания. Твърденията на касатора са, че в противоречие с посочената съдебна практика въззивният съд не е отграничил подлежащите на обезвреда вреди, претърпени от увреждането на прешлен на гръбначния стълб от увреждането на опашната кост, което не е в причинна връзка с увреждането. Както и самият касатор отбелязва, второто увреждане не е констатирано и не фигурира в медицинската документация по делото, вкл. в епикризите на двете болнични заведение, в които се е лекувала пострадалата след инцидента, а е констатирано от вещото лице по делото въз основа на рентгенография от 31.12.2015г. /една година след инцидента/. Както се посочи, при определянето на обезщетението, въззивният съд е взел предвид продължителността на възстановителния период – около 1 година, през първите месеци от която ищцата е търпяла интензивни болки; претърпяната оперативна интервенция; трайното нарушаване на топографската анатомия на отворите, през които излизат гръбначно-мозъчните нерви и което ще води до болки в долните крайници до края на живота на ищцата. От така изложените съображения на въззивния съд е видно, че обезщетението е определено за вредите именно от увреждането на прешлен на гръбначния стълб, като доводите на касатора, че е определено обезщетение и за травмата на опашната кост не кореспондира с мотивите на въззивното решение.
Касаторът счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като сочи, че въззивното решение е в противоречие с решения по гр.д.№453/2012г. на ВКС, ІVг.о. и по гр.д.№1741/2009г. на ВКС, ІІІг.о. Отново не е формулиран правен въпрос, но от позовававането на посочената съдебна практика и от разрешените там въпроси може да се приеме, че се твърди противоречие относно това кои предпоставки предпоставят съпричиняване на вредоносния резултат. Настоящият съдебен състав не намира въззивното решение да е в противоречие с разрешението на този въпрос в приложената практика на ВКС. Дали конкретното поведение на пострадалия е в пряка причинна връзка с вредоносния резултат, е фактически въпрос, който е конкретен за конкретното дело и извод за това дали вредоностният резултат е следствие и от на нарушение от страна на пострадалия, не може да се направи абстрактно, а само въз основа на установената по конкретното дело фактическа обстановка.
Касаторът сочи, че въззивното решение е в противоречие с решение по гр.д.№1741/2009г. на ВКС, ІІІг.о., с което е прието, че в случай на констатирано съпричиняване е изключено да се уважи предявения иск в пълен размер. Приложеното решение на ВКС намира приложение в случай, че е прието съпричиняване от страна на пострадалия, каквото в случая не е прието от въззивния съд. Поради това не може да се приеме, че е налице соченото от касатора противоречие.
Касаторът сочи, че въззивният съд в противоречие с горецитираната практика на ВКС не е обсъдил, анализирал и мотивирал откъде следва и какво е основанието на обективната, гаранционно-обезпечителна отговорност на общината, щом тя е изпълнила всички свои нормативно регламентирани задължения, както и налице ли е съпричиняване щом е установено, че пострадалата не се е движила по улицата и/или тротоара, а в нарушение на правилата и нормите е паркирала своя автомобил на забранено място и при слизане от него е претърпяла инцидент. Поставените въпроси не представляват правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като предпоставят по делото да е прието за установено, че общината е изпълнила всички свои нормативно регламентирани задължения, както и че пострадалата е паркирала своя автомобил на забранено място, каквито изводи не се съдържат във въззивното решение. В него въззивният съд е изложил съображения за задължението на общината да упражнява контрол върху
приел за недоказано твърдението, че паркирането край разрушения павилион е било забранено. Изложени са съображенията на съда за безопасността на сгради и съоръжения, намиращи се в общински площи, както и съображания, че не е доказато твърдението, че паркирането край разрушения павилион е било забранено, но също и за ирелевантност на това обстоятелство за делото.
Несъгласието на касатора с тези изводи не може да обоснове достъп до касационно обжалване.
Касаторът сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК – поради наличие на противоречива съдебна практика. Като противоречива съдебна практика посочва решения по в.гр.д.№4728/2017г. на СГС и по гр.д.№14275/2016г. на СГС. Според касатора противоречието се изразява в това, че в приложените въззивни решения се изследва „къде е настъпил инцидента, като в отговорност на общината са териториите, предназначени за обществено ползване – улици, тротоари, алеи“. Според касатора в обжалваното въззивно решение тези въпроси не са изследвани и не е посочено къде е регламентирано задължение на общината за поддържане на останалите територии. Както се посочи по-горе, въззивният съд е изложил мотиви в тази насока, а несъгласието на касатора с тях не може да обоснове достъп до касационно обжалване. Поради това, че не е формулиран въпрос и такъв не може да бъде уточнен от съда, не може да се приеме, че е налице и соченото допълнително основание. За да е налице основание за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК делото трябва да е решено в противоречие с влезли в сила решения на други съдилища, т.е. да е налице различно решаване на еднородни случаи, към които се прилага една и съща норма. Решаването на релевирания правен въпрос трябва да има за резултат различия в тълкуването и прилагането на едни и същи разпоредби от съдилищата.
Касаторът счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по разрешените с въззивното решение въпроси, поради това, че е в противоречие със съдебната практика. Касаторът само е посочил разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но не е посочил и не е аргументирал поставените въпроси да са от значение за точното прилагане на закона, както и да са от значение за развитие на правото – т.4 на ТР №1/2009г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС.
В изложението се съдържат доводи за неправилност на въззивното решение, които доводи не са относими към достъпа до касационно обжалване, а към основанията за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. По тях касационната инстанция се произнася само ако бъде допуснато касационно обжалване.
Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени направените разноски за касационното производство в размер на 300лв. – за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 20.07.2017г. по гр.д.№ 827/2017г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА [община] да заплати на Х. Г. П. сумата 300лв. – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: