О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 548
София, 14.08.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на осми февруари две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело № 289/2012 година
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу въззивно решение № 1937 от 16.12.2011 г. по т.д.№ 1435/2011 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 210 от 21.02.2011 г. по т.д.№ 1548/2010 г. в частта, с която касаторът е осъден да заплати на [фирма] със седалище [населено място] на основание чл.88, ал.1 във вр. с чл.55, ал.1, пр.първо ЗЗД сумата 88 782.32 лв., представляваща платени лизингови вноски по договор за финансов лизинг на МПС, ведно със законната лихва до окончателното й изплащане.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.2 ГПК.
Ответникът [фирма] оспорва жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.
С обжалваното решение въззивният съд споделил направените с първоинстанционното решение фактически изводи и на основание чл.272 ГПК препратил към мотивите му, в които е прието за установено, че по сключения договор за финансов лизинг ответникът предоставил на ищеца за възмездно ползване пътно превозно средство, представляващо употребяван автокран, чиято регистрация в чл.64, ал.2 от Наредбата, приета с ПМС № 174 от 14.07.2006 г. е въведена като абсолютна предпоставка за употребата му. Автокранът бил предаден на ищеца без съпътстващите документи и разрешителни, така както те са посочени в отказа на Държавна агенция за метрологичен и технически надзор за регистриране на лизнгования обект, което съставлявало пречка за неговото използване съобразно предназначението му и целите, за които е сключен договора, а съгласно чл.3, ал.2 от същия пълното му неизпълнение съставлява основание за неговото прекратяване и за връщане на всяка от страните на всичко получено по него. Въз основа на така установените факти, въззивният съд е приел, че в настоящата хипотеза причина за развалянето на договора е изначалната невъзможност за ползване на вещта, а именно тя е мотивирала интереса на лизингополучателя да се обвърже с този договор. Посочено е, че приложима е разпоредбата на чл.344 ТЗ, която приравнява задълженията на лизингодателя с тези на наемодателя и в тежест на последния са всички действия, гарантиращи ползването на вещта не само досежно нейното техническо състояние, но и до всички компоненти, липсата на някой от тях които би препятствала употребата й. Изтъкнато е, че ответникът не е доказал, че тази вещ е била ползвана по някакъв начин, при който не се изисква регистрацията й в ДАМТН и след като е липсвало ползването й, решаващият състав е направил извода, че задържането на заплатените от ищеца лизингови вноски се явява без правно основание. Възражението, че развалянето при лизинговите договори няма ретроактивен ефект е счетено за неоснователно по съображения, че е налице изначална невъзможност за ползване на вещта, а ответникът не е доказал обратното.
Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира, че не са налице основанията за допускане на касационното обжалване.
В изложението по чл.284, ал.1, т.3 ГПК касаторът поддържа, че първият от поставените въпроси има ли обратно действие развалянето на договора за лизинг или като договор с периодично и продължително изпълнение развалянето му има действие само занапред е разрешен в противоречеие със задължителната съдебна практика – основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Цитираните в него съдебни актове – Решение № 89 от 10.03.2008 г. на ВКС по т.д.№ 631/2007 г., ТК, І т.о. и Решение № 580 от 06.10.206 г. на ВКС по т.д.№ 114/2006 г., ТК, І т.о. са постановени по стария процесуален ред, което обуславя извода, че касаторът по същество се позовава на селективния критерий по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Анализът на посочените решения обаче не дават основание да се приеме, че поставения въпрос е разрешаван противоречиво и се налага допускане на въззивното решение до касация. Заетото в тях становище, че развалянето на лизинговия договор има действие занапред е обусловено от конкретните факти по делото, сочещи, че неизправността на една от страните като предпоставка за неговото разваляне е настъпила след предаване на лизинговата вещ, докато в разглеждания случай решаващият извод на съда за липса на основание за задържане на платените от лизингополучателя вноски е основан на пълното неизпълнение на основното задължение на съконтрахента му да предаде вещта в състояние, позволяващо ползването й по предназначение. Т.е. решаващо в случая е пълното неизпълнение на задълженията на касатора по договора, при което задържането на платените лизингови вноски би довело до неоснователното му обогатяване, което действащият в страната правов ред не допуска. В този смисъл е и изразеното с Решение № 2 от 02.02.2009 г. на ВКС по т.д.№ 630/2008 г., ТК, І т.о. становище, според което когато наемодателят не е изпълнил еднократната си престация да предаде вещта, разпоредбата на чл.88, ал.1, пр.1 ЗЗД не намира приложение, независимо от квалификацията на наемния договор като такъв с периодично изпълнение. Въззивният съд не е отрекъл този му характер, като е споделил съдебната практика, според която при развалянето на договора за лизинг реституцията е неприложима, но съображенията му за основателност на исковата претенция са основани на пълното неизпълнение на задълженията на касатора, предвидено и в самия договор като основание за неговото прекратяване и за връщане на всичко получено по него.
В заключение, поставеният въпрос за действието на развалянето при лизинговия договор не е разрешаван противоречиво от съдилищата, доколкото цитираните решения са постановени при различна фактическа обстановка и при различно доказване на установените по спора факти и поради това не установяват поддържаното основание за допускане на касационно обжалване. Изложеното позволява да се приеме, че по отношение на този въпрос не е налице и алтернативно поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, доколкото отговора му зависи от конкретно установените факти във всеки отделен случай.
Въпросът на касатора може ли изправната страна по договора да упражни правото си да развали договора и дали това право може да бъде упражнено само от изправната страна не е определящ за изхода на делото с оглед възприетата от въвззивния съд липса на конекситет между задължението на лизингополучателя за заплащане на дължимите до предявяването на иска лизингови вноски и това на касатора, станало повод за отпадане на облигационната връзка, а оттам и на ирелевантността на релевираното неизпълнение на задълженията на ищеца. Следователно този въпрос не отговаря на основното изискване на чл.280, ал.1 ГПК, което е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – ТР № 1/2009 г., т. 1.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят направените пред касационната инстанция разноски в размер на 5 600 лв. – адвокатско възнаграждение по договор за правна помощ и съдействие от 14.03.2012 г.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1937 от 16.12.2011 г. по т.д.№ 1435/2011 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на [фирма] разноски по делото в размер на 5 600 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: