7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 548
София, 17.11.2016 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на десети ноември през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Жанин Силдарева
ЧЛЕНОВЕ: Дияна Ценева
Светлана Калинова
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 2843 от 2016 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на министъра на регионалното развитие и благоустройството като процесуален представител на българската държава срещу въззивното решение на Окръжен съд-Велико Търново, постановено на 07.04.2016г. по в.гр.д.№89/2016г., с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което е прието за установено по иска, предявен от Н. П. Т., че българската държава не е собственик на 2154/2574 идеални части от недвижим имот, находящ се в околовръстния полигон на [населено място], [община] и представляващ по кадастралната карта и кадастралните регистри поземлен имот с идентификатор 72446.203.9, целият с площ от 2574кв.м., с трайно предназначение на територията – „урбанизирана“, с начин на трайно ползване – „ниско застрояване /до 10м./ “, при граници ПИ 72446.203.2, Р. Н. З. и път.
В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпросите кога е налице правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск и следва ли да бъде прекратено производството по делото, ако ищецът не докаже твърденията, с които обосновава правния си интерес; носи ли държавата доказателствената тежест при предявен срещу нея отрицателен установителен иск, че имотът не е имал друг собственик и има ли механизъм, чрез който да проведе пълно и главно доказване в тази насока или в тежест на ищеца е да докаже, че е придобил по давност правото на собственост върху имота; за да произведе ефект придобивната давност, необходимо ли е намерението за своене на имота да е демонстрирано по отношение на действителния собственик, както и да е налице позоваване на придобиването и следва ли да бъде отблъснато владението на действителния собственик; каква е доказателствената сила на акта за държавна собственост /следва ли при представен акт за държавна собственост държавата да провежда пълно и главно доказване на правото си или доказателствената сила на акта следва да бъде оборена от оспорващия/. Поддържа се, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК по въпроса чрез какъв способ следва държавата да докаже, че даден имот „няма друг собственик“ по смисъла на чл.6, предл.2 ЗС, когато се касае за имоти, включени в границите на околовръстния полигон, при положение, че за тези територии по презумпция няма изработени и приети планове, картен материал и разписни листи, респективно, че имотът е безстопанствен. Поддържа се, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1, т.1 ГПК и по въпроса за задължението на въззивния съд да спази изискванията на чл.12 и чл.235, ал.2 ГПК – да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, дори когато препраща към мотивите на първоинстанционния съд.
В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по касационна жалба Н. П. Т. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Предпоставки за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните:
Н. П. Т. е предявил срещу българската държава иск за признаване за установено, че държавата не е собственик на 2154/2574 идеални части от недвижим имот, находящ се в урбанизирана територия /околовръстния полигон/ на [населено място], [община], представляващ ПИ с идентификатор 72446.203.9, целият с площ от 2574кв.м., актуван като частна държавна собственост с АЧДС №4525/30.04.2015г. Твърди, че притежава правото на собственост върху целия имот и упражнява фактическата власт върху него, с което обосновава правния си интерес от предявяването на отрицателния установителен иск.
С обжалваното решение е прието, че с оглед твърденията в исковата молба така предявеният иск е допустим – ищецът твърди, че е собственик на целия имот, като издаденият за идеални части от имота АЧДС засяга неговото право без да твърди да е било отнето владението върху имота, а напротив сочи, че владее и е владял имота в продължителен период от време. С оглед на това е прието, че ищецът заявява самостоятелно защитимо вещно право върху спорния имот, което е оспорено от ответника чрез издаване на АЧДС за идеална част от този имот, като с оглед заявената форма на смущаване на това право единственият му път на защита е отрицателният установителен иск.
Този извод на въззивния съд съответства на указанията по приложението на процесуалния закон, дадени в ТР №8/2013г. на ОСГТК на ВКС, според които правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск за собственост е налице, когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва, позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. В същия смисъл е и становището, изразено в представените от касатора решение №27/15.04.2016г. на Първо ГО на ВКС по гр.д.№3554/2015г. и решение №36/18.04.2016г. на Първо ГО на ВКС по гр.д.№3678/2015г., в които по идентични казуси с процесния е прието, че е налице правен интерес от предявяването на иска. Поради това следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставения от касатора въпрос кога е налице правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса следва ли да бъде прекратено производството по делото, ако ищецът не докаже твърденията, с които обосновава правния си интерес – препращайки по реда на чл.272 ГПК и излагайки и собствени съображения, въззивният съд е приел, че предявилото иска лице е установило наличието на правен интерес от предявяването на иска, като е установило, че за него съществува възможност да придобие имота на оригинерно основание, ако отрече претендираните от ответника по иска права. Прието е също така, че ищецът Н. П. Т. е доказал, че е придобил по наследство и давностно владение и притежава правото на собственост върху имота. Изводите на въззивния съд съответстват на указанията по приложението на процесуалния закон, дадени в ТР №8/2013г. на ОСГТК на ВКС.
По отношение на доказателствената тежест и установяването на релевантните за спора факти в обжалваното решение е прието, че принципно при предявен отрицателен установителен иск в тежест на ответника е да докаже правото си на собственост /в случая върху процесните идеални части от имота/. Посочено е, че държавата се позовава на придобивното основание по чл.6 ЗС в редакцията му към 1991г., съгласно която държавен става имот, който няма друг собственик. Изложени са съображения, че това основание предполага в конкретната хипотеза на твърдяна съсобственост от страна на държавата /доколкото АЧДС е съставен за идеална част от имота/ да се установи последващо изгубване на правото от някой от съсобствениците на имота, тъй като житейски и правен абсурд би била хипотезата на възникване на съсобственост от „нищото“. Посочено е, че обстоятелството на неизвестност на съсобственика трябва да е отразено документално в наличните карти, планове, регистри и др., докато от представените по делото доказателства /предвид обстоятелството, че за [населено място] е наличен само одобрен околовръстен полигон/, няма информация за отразен имот или част от имот с неизвестен собственик. Напротив, прието е, че целият ПИ с идентификатор 724446.203.9 е идентичен с описания в нотариален акт №68/1997г. имот, като различието в площта на имотите е ирелевантно, доколкото площта на имота не е присъщ негов белег и зависи от начина на измерване. Прието е, че преди съставянето на АЧДС е следвало да бъде надлежно установен фактът, че частта от имота е с неизвестен собственик или към един минал момент е бил с такъв. Посочено е, че в приложените документи за собственост на предявилото иска лице липсва отразяване имотът да е съсобствен, посочени са и конкретните собственици на съседните имоти, като няма отразен наличен имот или част от имот без собственик, а при заснемането има съвпадение на границите на имота, вписани в нотариалния акт и в изготвените скици. Посочено е, че и свидетелските показания в тази насока са категорични – свидетелите установяват, че ищецът, а преди това неговите родители и прародители владеят и са владели спорния имот в границите, описани в нотариалния акт, които съвпадат с границите на имота по кадастралната карта. С оглед на това е прието, че не е установено наличието на фактическия състав на чл.6, предложение 2 ЗС в редакцията му към 1991г. и неправилно процесните идеални части от имота са били актувани като държавни.
С оглед така изложените от въззивния съд съображения следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпросите носи ли държавата доказателствената тежест при предявен срещу нея отрицателен установителен иск, че имотът не е имал друг собственик и има ли механизъм, чрез който да проведе пълно и главно доказване в тази насока или в тежест на ищеца е да докаже, че е придобил по давност правото на собственост върху имота – изводите на съда, че и към момента на влизане в сила на Закона за собствеността, предвиждащ посоченото в АЧДС основание и към момента на съставянето на акта, процесният имот не е бил безстопанствен, имал е своя собственик в лицето на упражняващия фактическата власт представител на рода Т. и при наличието на извършеното от Н. П. Т. позоваване на изтеклата придобивна давност. Изводът следователно не е основан на липсата на представени от държавата доказателства за установяване на посоченото в АЧДС основание, а на анализ на всички събрани по делото доказателства и преди всичко на доказателствата, представени от предявилото иска лице и установяващи факта на стопанисване на имота за повече от 100 години. Още повече, че АЧДС е съставен за идеална част от имота, с оглед на което въззивният съд е обсъдил хипотезите, при които е възможно и мислимо придобиване на такава част по реда на чл.6, предложение 2 ЗС в редакцията към 1991г., а именно изгубване на правото от лице, което е съсобственик, респективно притежаване само на идеална част от имота и липса на данни за друг съсобственик, каквито доказателства според въззивния съд по делото не са представени. Становището на въззивния съд съответства на изразеното в представеното от касатора решение №321/14.10.2011г. на Първо ГО на ВКС по гр.д.№1167/2010г., в което е прието, че доколкото общината /както и държавата/ не може да докаже отрицателния факт, че даден имот не е имал друг собственик към момента на актуването, в тежест на този, който оспорва констатациите в акта за държавна, респ. за общинска собственост е да установи, че към момента на актуването имотът е имал собственик. В този смисъл са фактическите констатации и правните изводи на първоинстанционния съд, възприети от въззивния съд в обжалваното по настоящето дело решение.
Твърденията на касатора, че въззивният съд му е възложил изцяло доказателствената тежест по отношение на обстоятелството, че процесните идеални части не са имали друг собственик, респективно са били безстопанствени, не съответстват на мотивите към обжалваното решение – в съответствие с трайно установената практика на ВКС въззивният съд е приел, че при доказани твърдения за трайно установена фактическа власт от наследодателите и лично от предявилото иска лице, при позоваване на изтекла придобивна давност и установени елементи на този придобивен способ, държавата е следвало да опровергае тези твърдения, за да установи осъществяването на посочения в АЧДС придобивен способ. Така изразеното от въззивния съд становище съответства на изразеното в посочените от касатора /и от ответника в отговора към касационната жалба/ решение №27/15.04.2016г. на първо ГО на ВКС по гр.д.№3554/2015г. и решение №36/18.04.2016г. на Първо ГО на ВКС по гр.д.№3678/2015г., постановени по идентични правни спорове, в които е прието, че уважаването на предявения отрицателен установителен иск в тези случаи е в зависимост от разрешаването на противопоставеното от ответника по исковете /държавата/ възражение, че имотът е имал статут на безстопанствен и е станал държавна собственост по силата на чл.6, пр.2 ЗС /ДВ.бр.92/1951г./, посочено е ,че съгласно чл.154, ал.1 ГПК всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения, като съобразно това правило ищецът следва да докаже, че е владял спрямо правен субект, по отношение на който забраната на чл.86 ЗС е неприложима, а ответникът – че се касае за безстопанствен имот. Именно в тези решения за неоснователен е приет доводът на държавата, че с одобряването на околовръстния полигон всички имоти, за които собствениците им не са разполагали с документ /титул за собственост/ ex lege са станали държавни и не могат да бъдат придобити по давност. Посочено е, че дали един имот е с неустановен собственик следва да се установи в хода на конкретно производство, какъвто е и изводът на въззивния съд в обжалваното решение. Тези съображения обосновават и извод, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпроса чрез какъв способ следва държавата да докаже, че даден имот „няма друг собственик“ по смисъла на чл.6, предл.2 ЗС, когато се касае за имоти, включени в границите на околовръстния полигон, при положение, че за тези територии по презумпция няма изработени и приети планове, картен материал и разписни листи, респективно, че имотът е безстопанствен.
В решение №27/15.04.2016г. на Първо ГО на ВКС по гр.д.№3554/2015г. е прието, че придобивната давност е способ за придобиване на вещни права, който има действие спрямо всички и легитимира новия собственик за такъв спрямо всички, а не спрямо определено лице, като персонифицирането на досегашния /или предишен/ собственик на имота не е елемент от фактическия състав на владението като фактическо състояние. Посочено е обаче, че разглежданият случай /идентичен с настоящия/ е изключение от това положение с оглед възражението на ответника по иска /българската държава/, че имотът е имал статут на безстопанствен и е станал държавна собственост по силата на чл.6, пр.2 ЗС /ДВ.бр.92/1951г./
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса каква е доказателствената сила на акта за държавна собственост /следва ли при представен акт за държавна собственост държавата да провежда пълно и главно доказване на правото си или доказателствената сила на акта следва да бъде оборена от оспорващия/. Както вече беше отбелязано, въззивният съд е приел, че посредством доказването на твърдението, че предявилото иска лице притежава /а неговите наследодатели също са притежавали/ правото на собственост върху целия имот, констатациите в съставения на 30.04.2015г. АЧДС са опровергани. В съответствие с практиката на ВКС е прието, че актът за държавна собственост представлява официален документ /чл.5, ал.2 ЗДС/, но доказателствената му сила се ограничава само касателно изявленията, направени пред съответното длъжностно лице и за извършените от него и пред него действия по смисъла на чл.179, ал.1 ГПК, доколкото актът е констативен. В този смисъл е и становището, изразено в представеното от касатора решение №44/03.08.2010г. на Първо ТО на ВКС по т.д.№678/2009г., в което е прието, че актовете за държавна собственост като официални свидетелстващи документи са констативни, т.е. нямат правопораждащо и транслативно действие по отношение на правото на собственост и са задължителни за удостоверените от тях факти до тяхното опровергаване с други доказателства /което е прието в настоящия случай за успешно проведено от страна на предявилото иска лице/.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса за задължението на въззивния съд да спази изискванията на чл.12 и чл.235, ал.2 ГПК – да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, дори когато препраща към мотивите на първоинстанционния съд. В съответствие с посочената от касатора задължителна практика на ВКС въззивният съд е обсъдил конкретните оплаквания и доводи, съдържащи се във въззивана жалба, препращайки към фактическите констатации на първоинстанционния съд по реда на чл.272 ГПК, по отношение на които оплаквания във въззивната жалба не се съдържат.
С оглед на така изложените от въззивния съд съображения следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените от касатора въпроси. С оглед изхода на спора в полза на ответника по касационна жалба следва да бъде присъдена сумата 500лв., представляваща направените по делото разноски по представения списък.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивното решение, постановено на 07.04.2016г. по в.гр.д.№89/2016г. по описа на Окръжен съд-Велико Търново.
ОСЪЖДА Българската държава, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, на основание чл.78, ал.3 ГПК да заплати на Н. П. Т. с ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица], вх.А, сумата 500лв. /петстотин лева/, представляваща направените по делото разноски.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: