1
8
8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 548
София, 02.12.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти септември две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: ДИЯНА ЦЕНЕВА
Членове: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия Атанасова гр.дело № 1660 по описа за 2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 и сл. ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Т. П. И., С. Д. Д., Л. Р. Ф., Б. Д. Ж., Ж. Д. Ж., В. Й. П., И. В. П., М. Е. К., М. Д. И., Е. М. П., Г. М. Д., С. С. П., М. А. П., А. А. П., П. А. П., А. Б. А., Г. К. З., Л. И. И., С. И. Н., подадена чрез пълномощниците им адвокати Е. Х. и Д. Ц., срещу решение № 2572 от 6. 11. 2018 г. по гр. д. № 2218/2018 г. на Софийския апелативен съд, ГО, 14 с-в, с което е потвърдено решение от 22. 11. 2017 г. по гр. д. № 14780/2012 г. на СГС, I-1 с-в, с което са отхвърлени предявените от касаторите против държавата, Столична община и „Софийски имоти“ ЕАД искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищците са собственици на следните недвижими имоти: реална част от 2370 кв.м. от бивш имот пл. № …. по отменен кадастрален план от 1939 г., нанесена с жълт цвят между точките 1-2-3-4-5-6-7-8-9-1 на приложената към исковата молба скица, понастоящем съставляваща реална част от УПИ …. „За администрация“ – им. …., в кв. …. по регулационния план на [населено място]; реална част от 3150 кв.м. от бивши имоти пл. № …. и …., нанесена с жълт цвят между точките 10-11-12-13-14-15-16-17-18-10 на приложената към исковата молба скица, понастоящем съставляваща реални части от УПИ ….-им. …., УПИ …. – им. …., УПИ ….-им. …. и УХПИ …. „За КОО и озеленяване“ от кв. …. по регулационния план; реална част с площ от 710 кв.м. от бивш имот пл. № …., нанесена с жълт цвят между точките 19-20-21-22-23-24-19 на приложената към исковата молба скица, понастоящем съставляваща реална част от УПИ …. и УПИ …., кв. …. по регулационния план на [населено място], кв. Д.
Ищците Л. И. и С. И. И. са подали в едномесечния срок, чрез адв. Е. К., и допълнение към касационната жалба с приложено към нея изложение.
Касаторите излагат съображения за неправилност на решението, поради необоснованост на извода за отчуждаване на имотите преди 9. 09. 1944 г. по Указ № 29/1939 г., за военни дела и при прогласена спешност, както и за фактическото им завземане и изграждане на военни постройки и съоръжения (казармени сгради). Сочат се и допуснати съществени процесуални нарушения на чл. 235, 236, 155 ГПК – неизвършване на цялостна и комплексна преценка на събраните по делото доказателства, необсъждане на всички доводи на ищците-въззивници в производството пред апелативния съд, позоваване на служебно известни обстоятелства, които не са съобщени на страните, обсъждане на мотиви към съдебно решение по друго дело с друг предмет и друго правно основание, противоречие в мотивите. Твърди се и допуснато нарушение на материалния закон – чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ.
В изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочат основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на решението.
Отговори на касационните жалби са подадени от държавата, чрез министъра на регионалното развитие и благоустройството, и от „Софийски имоти“ ЕАД. Поддържа се неоснователност на жалбите, правилност на въззивното решение и липса на основания по чл. 280 ГПК за допускането му до касационно обжалване.
Не е изразено становище от Столична община.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което са отхвърлени исковете по чл. 124, ал. 1 ГПК, съставът на окръжния съд, излагайки собствени мотиви и препращайки и споделяйки мотивите към решението на районния съд на основание чл. 272 ГПК е приел, че процесните имоти са съставлявали част от нива от 22 дка, находяща се в [населено място], м. „Д. шосе“, купена от наследодателя на ищците С. С. И., починал 1939 г., с н.а. № …. г., като през 1924 г. части от тази нива, различни от процесните, били продадени на трети лица с н.а. № …. г. С Указ № 29/10. 12. 1943 г. (ДВ, бр. 2/1944 г.), издаден въз основа на доклад на министъра на войната от 9. 12. 1943 г., е постановено да се отчуждят, на осн. чл. 2, т. 1 от Закона за отчуждаване на недвижими имоти за държавна и обществена ползва (обн. ДВ, бр. 18/1885г.), за нуждите на войската, частни и общински места с обща площ около 827235 кв.м. в землището на [населено място], по приложен към указа план на военния терен в [населено място] и списък на собствениците на ниви и парцели във военния терен на [населено място]. Процесните имоти се включват в отчуждените места, а наследодателят на ищците С. С. фигурира в списък на отчуждените собственици, приложен към указа. Прогласена е спешност за завладяване на имотите по чл. 54 от посочения закон и е разпоредено стойността на отчуждените имоти да се заплати на собствениците от Министерството на войната. Наследниците на С. С. са обжалвали само оценката на отчуждените имоти, имаща отношение към размера на обезщетението, но няма данни да са оспорвали самото отчуждение. С ПМС № 8/1947 г. е одобрено, на осн. чл. 33 от Закона за гражданската мобилизация, временно спиране изплащането на обезщетения за недвижими имоти, отчуждени за държавна или обществена полза. Няма данни за обезщетяване на собствениците. Прието е, че отчуждените имоти са били завзети от войската и Министерство на войната за изграждане на военни съоръжения и провеждане на военни мероприятия. Върху тях са били изградени казармени сгради и съоръжения – сгради на щаба, складови помещения за боеприпаси, бункер за взривоопасни материали, оръжеен склад и др. Не е съхранена документация за извършеното строителство. Със заповед № 1212/14. 03. 1951 г. имотите са били преотредени за нуждите на МВР, а с предавателен протокол от 8. 07. 1961 г. – предадени на Минно-геоложкия институт. В протокола е посочено, че се предават на Минно-геоложкия институт казармите в [населено място] и намиращите се в тях в наличност материали както следва: сграда на щаба, казармена сграда № 1, казармена сграда № 2, 3 бр. складови помещения за боеприпаси, бункер за взривоопасни материали, бункер вкопан в земята, оръжеен склад, сграда за стол – хранителен блок, питомник-кучкарник, вила едноетажна строена 1934 г.Върху част от имота МВР е построило сградата на ТЕЦ, която през 1961 г. е предадена от МВР на Столичен градски народен съвет, а със заповед на министъра на енергетиката № АП-290/6. 03. 1981 г. е наредено сградата да бъде предадена на Министерство на просветата. Според събраните гласни доказателства, сградата на ТЕЦ е построена 1954 г. С решение № 2177/386 от 10. 12. 1996 г. на ПК – София, жалбата срещу което е оставена без уважение с решение от 24. 06. 1998 г. по гр. д. № 358/1997 г. на СРС, е отказано възстановяване на собствеността върху имота на наследниците на С. С. по реда на ЗСПЗЗ по съображения, че имоти пл. № № …. и …. са отчуждени преди колективизацията, по силата на Указ № 29/1943 г., в тях е реализирано строителство за нуждите на войската и към образуване на ТКЗС не са имали земеделски характер. Молбата за преглед по реда на надзора на решението е оставена без уважение с решение от 5. 04. 1999 г. по гр. д. № ПРН 74/1998 г. на СГС, III-А отд.
От правна страна съдът е приел, че процесните имоти са отчуждени за държавна и обществена полза през 1943 г., по реда на чл. 54 и 63 ЗОНИДОП (отм.) – за военни спешни работи. С указа на царя е обявена обществената нужда от отчуждаване, подлежащите на отчуждаване земи и спешността на завладяването.
Прието е, че по делото са налице данни, че отчуждаването на процесните имоти е станало по мълчаливо съгласие на собствениците, тъй като наследниците на С. С. са обжалвали само оценката на отчуждените имоти, имаща отношение към размера на обезщетението, но не са оспорили самото отчуждение. В тези хипотези собствеността преминава в патримониума на държавата поради мълчаливо съгласие на собственика, според практиката на ВКС, формирана при действието на ЗОНИДОП /отм./ – решение № 63 от 14. 02. 1934 г. по ч. пр. 3/1933 г. на ВКС, решение № 124 по гр. д. № 335/1932 г. на ВКС, 3 г.о.
Прието е, че доколкото наличните факти не са достатъчни, за да обосноват категоричен извод за завършен фактически състав на отчуждаването, следва да се провери дали правото на собственост не е преминало върху държавата чрез т.нар. „фактическо отчуждаване“, при което отчуждителният ефект е настъпва със завладяването на имота, без да са изпълнени формалностите на закона. Прието е, че в случая е обявена спешност за завладяване на имотите, че същите са били завзети от войската за изграждане на военни съоръжения и провеждане на военни мероприятия от Министерство на войната. Върху тях са били изградени казармени сгради и съоръжения – сгради на щаба, складови помещения за боеприпаси, бункер за взривоопасни материали, подземен бункер, оръжеен склад и др. Прието е, че не са съхранени документи във връзка с осъщественото върху имота строителство, но фактът на завладяване е установен от група косвени доказателства, които при съвместното им възприемане и комплексната им преценка доказват завземане на имота през 1944 г., а именно: показанията на св. В. Д., според който след 9. 09. 1944 г. наследниците на С. С. са работили две-три години земите, в които е имало построени казарми на вътрешни войски, а сградата на ТЕЦ била построена 1954 г., предавателен протокол от 8. 07. 1961 г., с който на МГИ се предават казармите в [населено място], сгради на щаба, складови помещения за боеприпаси, бункер за взривоопасни материали, оръжеен склад и др.; заповед № 1212/14. 03. 1951 г., с която имотите са преотредени за нуждите на МВР, от което следва, че в предходен момент са били отредени за друго ведомство (Министерство на войната); удостоверение от 25. 10. 1958 г., издадено от пълномощничество Дървеница на наследниците на С. С. за удостоверяване пред Президиума на НС на обстоятелството, че в книгите на пълномощничеството има записани 17,8 дка ниви на С. С., отчуждени за нуждите на МВР. Прието е за житейски достоверно и логично, че след като при отчуждаването е обявена спешност на отчуждаването и завладяването на имотите за нуждите на Министерство на войната и за военни цели, то изграждането на комплекс от военни постройки и провеждането на военни мероприятия върху терена е започнало незабавно.
Съдът е приел, че не може да обсъжда служебно известен на състава факт, установен с документ, приет като писмено доказателство по друго дело (гр. д. № 5897/2017 г. на САС, 12 с-в) – донесение № 11307/712-122 от 30. 11. 1946 г. на временния командир на Първа бронирана бригада, според което терените по указа били завзети към септември 1944 г., но комплексната преценка на събраните по настоящото дело са достатъчни, за да обосноват извод за извършено отчуждаване преди 9. 04. 1944 г., по Указ № 29/1943 г. Това съответства и на приетото в постановеното по реда на чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ решение, според което постройките били реализирани през 1944 г.
След като имотите са отчуждени преди 9. 09. 1944 г., то реституцията по ЗВСОНИ е неприложима.
В изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят следните въпроси във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:
1. Следва ли въззивният съд, при изграждане на фактическите си изводи, да извърши цялостна и комплексна оценка на събраните по делото доказателства.
2. Допустимо ли е приемане за установени на служебно известни на съда факти, които не са били съобщени на страните.
3. Допустимо ли е фактическите изводи на съда да почиват на мотиви към решение по друго дело, с друг предмет и друго правно основание.
4. Налице ли е фактическо отчуждаване на имотите, ако при действието на ЗОНИДОП /отм./ те не са завзети фактически и върху тях не е осъществено мероприятие.
5. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички оплаквания във въззивната жалба.
6. Длъжен ли е въззивният съд да мотивира решението си.
Твърди се, че въпросите по точки 1, 2 и 3 са решени в противоречие с решение № 265 от 10. 09. 2012 г. по гр. д. № 703/2011 г. на ВКС, 4 г.о., решение № 57 от 27. 06. 2018 г. по гр. д. № 591/2017 г. на ВКС, 2 г.о., решение № 57 от 26. 02. 2018 г. по гр. д. № 2736/2017 г. на ВКС, 4 г.о., решение № 554 от 8. 02. 2012 г. на ВКС, 4 г.о., решение № 127 от 5. 04. 2011 г. по гр. д. № 1321/2009 г. на ВКС, 4 г.о., въпросът по т. 4 – в противоречие с решение № 181 от 14. 09. 2011 г. по гр. д. № 261/2010 г. на ВКС, 1 г.о., решение № 860 от 6. 01. 2011 г. по гр. д. № 2032/2009 г., 1 г.о., решение № 265 от 10. 09. 2012 г. по гр. д. № 703/2011 г. на ВКС, 4 г.о., а въпросите по точки 5 и 6 – в противоречие с решение № 447 от 18. 11. 2011 г. по гр. д. № 1964/2010 г. на ВКС, 4 г.о., ТР № 1/2013 г., решение № 30 от 11. 02. 2015 г. по гр. д. № 4188/2014 г. на ВКС, решение № 343/2011 от 16. 02. 2012 г. по гр. д. № 171/2011 г. на ВКС, решение № 239 от 14. 11. 2012 г. по гр.д. № 1207/2011 г. на ВКС, решение № 11 от 13. 06. 2016 г. по гр. д. № 6121/2015 г., 1 г.о на ВКС, решение № 415/2011 от 25. 01. 2012 г. по гр.д. № 1332/2010 г., г.о., решение № 113 от 18. 05. 2016 г. по гр. д. № 5961/2015 г., 3 г.о., решение № 382 от 21. 01. 2016 г. по гр. д. № 2056/2015 г., 4 г.о., решение № 106 от 20. 04. 2016 г. по гр. д. № 4898/2015 г., 4 г.о.
Въпросът по т. 1 не е решен в противоречие с посочената от касатора съдебна практика. С оглед развитите във въззивната жалба оплаквания за необоснованост на фактическите изводи на първоинстанционния съд за фактическо завземане на имота при действието на ЗОНИДОП /отм./, съставът на апелативния съд е обсъдил всички относими към спорния въпрос гласни и писмени доказателства и след като е извършил комплексна и цялостна преценка на установените с тях обстоятелства е приел за установено, че незабавно след издаване на Указ № 29/10. 12. 1943 г., с оглед обявената спешност за завладяване на включените във военния терен имоти, е осъществено фактическо завземане на имотите за нуждите на Министерство на войната и е започнало изграждането постройки за военни цели и провеждането на военни мероприятия върху терена.
Въпросите по точки 2 и 3 не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд. Изводът на съда за осъществено фактическо отчуждаване на имотите при действието на ЗОНИДОП /отм./ не е основан на донесение № 11307/712-122 от 30. 11. 1946 г. на временния командир на Първа бронирана бригада. Съдът изрично е посочил в мотивите си, че при решаване на правния спор не следва да взема предвид посочения документ, тъй като същият е събран като писмено доказателство по друго дело. Съдът не е приел и за служебно известен по смисъла на чл. 155 ГПК факта незабавното завземане на имота. Фактическите изводи не се базират и на съдебното решение по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, а на събраните по настоящото дело писмени и гласни доказателства. Обстоятелството, че са коментирани мотивите към съдебния акт по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, потвърдил отказа на ПК за възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ (отчуждаване на имотите по Указ № 29/43 г. преди колективизацията, реализирано строителство през 1944 г. и неземеделски характер на имотите към образуване на ТКЗС), както и че е констатирано съвпадение между фактическите изводи на въззивния съд и установеното от фактическа страна в производството по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ не означава, че изводът за фактическо завземане се базира на приетите за установени факти в мотивите към решението по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ.
Четвъртият въпрос също не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. В мотивите към решението, касаещи спора от фактическа страна, е прието, че процесните имоти са били завзети фактически незабавно след постановяване на Указ № 29/43 г. и върху тях е започнало изграждането на постройки и съоръжения за нуждите на войската. Не се съдържа извод, според който имотите не са били завзети фактически незабавно и върху тях не е осъществено мероприятие. Не би могло да се приеме, че е налице и противоречие с решение № 181 от 14. 09. 2011 г. по гр. д. № 261/2010 г. на ВКС, 1 г.о., тъй като разликата във фактическите и правни изводи в двете решения се дължи на различно установена фактическа обстановка по двете дела, а не на противоречиво разрешаване на принципен процесуалноправен или материалноправен въпрос.
Не е налице противоречие с посочената от жалбоподателите практика на ВКС и по пети и шести въпроси. Съдът е обсъдил всички доводи на въззивниците във връзка с въведените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение. Изложил е мотиви, в които е обосновал изводите си от фактическа и правна страна и които отразяват осъществена правораздавателна дейност по съществото на спора.
В останалите си части изложенията съдържат оплаквания за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на фактическите изводи, представляващи касационни основания за неправилност по чл. 281, ал. 1, т. 1 ГПК, обсъждането на каквито в производството по чл. 288 ГПК и в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е недопустимо.
В обобщение, по релевантните за спора въпроси изводите на въззивния съд са съобразени както с практиката на ВКС, формирана при действието на ЗОНИДОП /отм./ по въпроса за т.нар. отчуждаване при „мълчаливо съгласие“ на собствениците (р. 79/31г., 1 г.о., р. 293/31, 4 г.о., р. 385/31г., 1 г.о., р.462/31г., 1 г.о., р.1269/30, 4 г.о. и др. – „Съдебна практика, книга III, 1930-1931 г., изд. 1932г., София, решение 1021/13. 04. 1933 г. по к.д. № 2981/1932г. на ВАС и др.) и по въпроса за т.нар. „фактическо отчуждаване“ (с решение № 325/III г.о. по гр. д. № 233/935г., решение № 558 от 9. 10. 1936 г. , решение № 505/III г.о. от 4. 10. 1937 г. по гр. д. № 314/1936 г. – „Решения и определения на ВКС, Граждански отделения, том I – януари, февруари и март 1937 г. и др.), така и с актуалната практика на ВКС по приложението на отменения закон (решение № 601 от 29. 09. 2010 г. по гр. д. № 504/2009 г., 1 г.о., решение № 117 от 14. 07. 2011 г. по гр. д. № 847/2010 г., 2 г.о., решение № 181 от 14. 09. 2011 г. по гр. д. № 261/2010 г., 1 г.о., определение № 646 от 27. 11. 2014 г. по гр. д. № 4838/2014 г., 1 г.о., определение № 183 от 15. 04. 2019 г. по гр. д. № 4110/2018 г. на ВКС,1 г.о.).
По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице сочените от жалбоподателите основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение.
При този изход на делото касаторите ще следва да бъдат осъдени, на осн. чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37 ЗПП и чл. 25а, ал. 3 от Наредбата за плащане на правната помощ, да заплатят на държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, сумата 120 лв. юрисконсултско възнаграждение за процесуалното представителство пред настоящата инстанция, изразяващо се в подаване отговор на касационната жалба. „Софийски имоти“ ЕАД не претендира разноски за настоящата инстанция, нито има данни такива да са извършени.
С оглед на горното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2572 от 6. 11. 2018 г. по гр. д. № 2218/2018 г. на Софийския апелативен съд, ГО, 14 с-в.
ОСЪЖДА Т. П. И., С. Д. Д., Л. Р. Ф., Б. Д. Ж., Ж. Д. Ж., В. Й. П., И. В. П., М. Е. К., М. Д. И., Е. М. П., Г. М. Д., С. С. П., М. А. П., А. А. П., П. А. П., А. Б. А., Г. К. З., Л. И. И., С. И. Н. да заплатят на държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, сумата 120 лв. юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство пред настоящата инстанция.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: