2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 548
София, 26.06.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети март през две хиляди и деветнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 135 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на С. Х. П., с адрес в [населено място], представлявана от адв. К. И. Н., против решение № 948 от 19 април 2018 г., постановено по в.гр.д. № 530/2018 г. по описа на апелативния съд в [населено място], с което се потвърждава решение № 330 от 16 октомври 2017 г., постановено по гр.д. № 407/2016 г. по описа на Софийския окръжен съд в частта му за отхвърляне на исковете на П. против Община Божурище за заплащането на основание чл. 49, ал. 1 ЗЗД на сумата от 20000 лева, ведно със законната лихва от датата на увреждането – 24.01.2016 г., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания от счупване на лява глезенна става вследствие на падане, настъпило от непочистен от сняг участък от [улица], и в тежест на касаторката са присъдени 953,33 лева разноски за въззивната инстанция.
В касационната жалба се твърди, че решението в обжалваната му част страда от всички пороци по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Според касаторката, при постановяване на решението съдът е нарушил принципа на справедливостта. При приложеното консервативно лечение на счупването, е осъществена мануална репозиция и е поставена гипсова имобилизация за срок от 2-2,5 месеца; болките са били интензивни в началото и постепенно затихнали към края на възстановителния период, а занапред при рязка промяна на времето, висока влажност или претоварване на крайника, касаторката ще има неприятни усещания до явна болка в областта на счупванията; процесът е с хронично прогресиращ ход и се очакват засилващи се болки и постепенно намаляване на анатомично възможния обем на движение в пострадалата глезенна става заради възможна посттравматична артроза. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване, включено в касационната жалба, се поставя правен въпрос по приложението на чл. 52 ЗЗД, за който се твърди, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС и е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответната Община Божурище не представя отговор на касационната жалба.
Срещу същото въззивно решение, но в частта му, с която първоинстанционното решение се отменя и вместо това общината е осъдена да заплати на С. Х. П. сумата от 10000 лева, ведно със законната лихва от датата на увреждането – 24.01.2016 г., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания от счупване на лява глезенна става вследствие на падане, настъпило на непочистен от сняг участък от [улица], на основание чл. 49, а. 1 ЗЗД, е постъпила касационна жалба от Община Божурище, представлявана от кмета Г. Д., чрез адв. Д. Д..
В касационната жалба се поддържа наличието на всички касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че съдът в нарушение на чл. 235 ГПК се е задоволил да изброи в хронологичен порядък част от събраните по делото писмени доказателства, без да ги подложи на анализ и да аргументира изводите си относно удостоверените с тях факти, обсъдил е едностранно гласните доказателства, без да извърши съпоставка между тях, и изцяло е игнорирал липсата на каквито и да било доказателства относно релевантни за спора факти – че ищцата е паднала на пътното платно точно на описаното място, че е търпяла описаните болки и страдания за процесния период, че продължително време е правила рехабилитация, че не е можела да работи през това време. Съдът не е посочил защо не приема изводите на първата инстанция за недоказаност на елементите на непозволеното увреждане, причинено от общината, придал е на изразените от свидетелите, които не са преки очевидци на инцидента, противоречиви предположения и твърдения, значението на преки доказателства – не е установено къде точно е паднала ищцата, по кое време на денонощието, колко време е била обездвижена, с какво медицинско изделие е бил обездвижен кракът, не е доказан механизмът на получаване на увреждането, причинно-следствената връзка между състоянието на пътното платно и инцидента, интензитета и характера на търпените от ищцата болки и страдания, периода за който се отнасят, затрудненията, изпитвани при придвижване, вземаните медикаменти и пр. Тъй като не е известен начинът на получаване на увреждането, а при разпита на свидетелите не е уточнен начинът на движение на пешеходката, то решението на въззивния съд е основано само на подбрани гласни доказателства, които не са обсъдени в цялост с всички останали доказателства. Неправилно бил тълкуван материалният закон – съдът е следвало да приеме степен на допринасяне на вредата от страна на пострадалата, предвид несъобразяване с пътната обстановка и невнимание при придвижване по улицата при зимни условия. Обезщетението е завишено и прекомерно предвид само едната телесна повреда. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставя правен въпрос, за който се твърди, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, както и че решението е очевидно неправилно.
Ответницата С. Х. П. не дава отговор на тази касационна жалба.
В обжалваното решение е прието за нямащо значение обстоятелството, че общината е сключило договор за концесия с трето за процеса лице, по силата на което му е предоставила извършването на лятното и зимното улично почистване, тъй като тя носи отговорност на основание извършеното възлагане на установени със закон задължения. За безспорно е счетено, че вследствие на инцидента на ищцата са причинени травматични увреждания, от които е претърпяла интензивни болки. Възприето е, че поведението на общината е противоправно, тъй като е нарушена разпоредбата на чл. 30, ал. 4 от Закона за пътищата. Кредитирани са показанията на свидетел, тъй като са обективни и резултат от непосредствени впечатления, относно падането на ищцата на пътното платно към намиращ се наблизо магазин, тъй като е нямало възможност да се ходи по тротоара, който е бил заснежен и зает от паркирани автомобили; свидетелката се е движела непосредствено след пострадалата, и травмата е получена вследствие на подхлъзване и падане на земята; това се потвърждава и от останалите свидетелски показания и от становището на експертизата, че е възможно травмата да е получена по посочения механизъм. Приета е за налична причинна връзка между пътния инцидент и настъпилия вредоносен резултат, тъй като състоянието на тротоара и на пътното платно, които са били непочистени, е причина за настъпването му. Кредитирано е заключението на медицинската експертиза относно осъществените манипулации и проведеното лечение и рехабилитация, както и какви болки е търпяла ищцата. Решението е постановено с участието на „Евро импекс“ ООД, със седалище и адрес на управление в [населено място], като трето лице-помагач на страната на ответника.
К. съд приема, че поставените от страните въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване.
Въпросът за правилното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД, поставен от ищцата, се обосновава с твърдението, че за подобен вид травматично увреждане ВКС присъжда по-високи обезщетения. Сочи се и че в конкретния случай определеният размер на обезщетението за причинени неимуществени вреди от непозволено увреждане не е обусловен единствено от спецификата на установените по делото факти, а от различно спрямо даденото в т. II от ППВС № 4/1968 г. тълкуване на чл. 52 ЗЗД. Въззивният съд в разглеждания случай не е нарушил постановките на соченото постановление. Изводът на ВС, че при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, а в мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди, споделян и последователно прилаган в съдебната практика и понастоящем, се основава на разбирането, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие и е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Съдебната практика на ВКС приема, че при определяне на справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди, съдът извършва преценка на конкретните обективно установени факти и обстоятелства – характер и степен на увреждането, обстоятелства, при които е получено, личността на пострадалия – възраст, неговото обществено и социално положение, среда и пр., а когато се е стигнало до разстройство на здравето, от значение е дали увреждането е трайно, каква е медицинската прогноза за развитието на заболяването, какви физически болки и други неудобства и притеснения е претърпял увреденият, вкл. козметични и други външни дефекти, силата, интензитета и продължителността на болковия синдром, той отшумял ли е, продължителност на лечението и извършените медицински манипулации, възможност на увреденото лице да продължи трудовата си кариера и да се социализира. В процесния случай съдът е взел предвид всички относими към спора и установени по делото обстоятелства. Указанията на съдебната практика не са нарушени. Твърдението за налична практика на ВКС, с която при подобни увреди на здравето, са присъдени по-високи обезщетения, не е подкрепено с посочване на актове на ВКС. Тъй като подобен извод би могъл да бъде преценяван само в случай, че се установи достатъчно близко сходство при неимуществени вреди от един и същи вид и сходни конкретни обстоятелства, имащи отношение към действително претърпените вреди, и предвид различното значение на засегнатите нематериални блага за различните индивиди, а доказателство за подобни разрешения на ВКС не са представени, нито са известни на настоящия състав в контекста на конкретно претърпените в разглеждания случай вреди, искането за допускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователно. След като въззивният съд по спора не е нарушил постановките на ППВС № 4/1968 г., изясняващи приложението на принципа на справедливостта, закрепен в чл. 52 ЗЗД, и съблюдавани в практиката на ВКС, и не се обосновават причини, поради които тази задължителна съдебна практика да бъде изменяна или изоставяна, и не е налице промяна в обществените условия и законодателството, не се налага да се дава отговор на въпроса при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Не се налага допускането на касационното обжалване и по въпроса на ответната община – възможно ли е с косвени доказателства да се установи пълно и главно доказване. Доказването е съвкупност от процесуални действия на страните, насочени към установяване с доказателствените средства на истинността или неистинността на твърденията им за относимите към спорното право факти, а доказването, респективно – недоказването, предопределя правните изводи на съда. Преките доказателства пряко, непосредствено установяват обстоятелствата, отнасящи се към основния факт. Косвените доказателства установяват странични обстоятелства, но преценени в съвкупност с другите, служат за установяване на основния факт. Пълно доказване може да се осъществи и само посредством косвени доказателства, стига косвените доказателства да са несъмнено установени, достоверни и да са в такава връзка с другите обстоятелства, че да се установява без съмнение главният факт (така в решение № 61 по гр.д. № 4578/2015 г., IV г.о., ВКС). Въпросът в разглеждания случай е основан на твърдението на този касатор, че свидетелите не са преки очевидци на инцидента. Твърдението е невярно – св. Г.-И. е пряк свидетел на падането на ищцата, като дава сведения не само за падането, а и за условията на пътното платно; за причините, които са наложили използването му за ходене, вместо тротоара, сведения дава св. Т.. Същата свидетелка, както и свидетелят П., сочат пряко възприети от тях впечатления за изпитаните от ищцата болки и страдания непосредствено след падането, както и през оздравителния период. Ето защо изначално въпросът не е обуславящ изхода на спора.
Накрая Община Божурище твърди, че решението е очевидно неправилно. Съдебният състав приема, че в случая не са налице хипотезите, предполагащи очевидна неправилност – законът да е приложен в неговия обратен, противоположен на вложения от законодателя смисъл, или делото да е решено въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, или въззивният съдебен акт да е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Изложените от касатора съображения се свеждат до допуснати съществени процесуални нарушения – констатациите са градени не на доказателствата, а на предположения, и отговорността е ангажирана при пълна липса на доказателства, че вредата е резултат от противоправно поведение на общината, които по същината си са оплаквания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, и не се обхващат от правилото на чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК.
При този изход на спора е неоснователно искането на Община Божурище за присъждане на разноски.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № № 948 от 19 април 2018 г., постановено по в.гр.д. № 530/2018 г. по описа на апелативния съд в [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: