1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 548
София, 04.07.2012г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети февруари две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА АРСОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 1/2012год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] чрез адв.Т.Б. – процесуален представител, срещу въззивно решение №266 от 03.10.2011г. на ОС Кърджали, постановено по в.гр.д.№ 246/2011год. С това решение е отменено решение №48 от 03.05.2011г., постановено по гр.д. № 397 по описа за 2010г. на РС Момчилград в частта, с която Е. [фирма] [населено място] на основание чл. 108 от ЗС е осъдено да отстъпи собствеността и предаде владението на [фирма] [населено място] на недвижим имот, представляващ масивна сграда- трафопост със застроена площ от 15 кв. м., построен върху държавен У. …. кв. …. по плана на [населено място] с графично измерена площ от 190 кв. м. при граници на У. …..- улица, ПИ с пл. сн. № …., [улица], както и да заплати сумата в размер на 7592.45 лв., ведно със законната лихва, считано от 11.11.2010 г. до окончателното й изплащане, представляваща обезщетение за неоснователно обогатяване за ползване на недвижимия имот на основание чл. 59 от ЗЗД, вместо което е постановено отхвърляне на предявените искове.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението, нарушение на материалния и процесуалния закон – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, се сочи от касатора, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправния въпрос “легитимиран ли е материалноправно ищецът по предявения иск с оглед оспореното му право на собственост върху процесния трафопост” в противоречие с практиката на ВКС като се позовава на Решение №619/07.11.2007г. по гр.д.№258/07г. и Решение №901 от 2.10.2008г. по гр.д.№3030/07г., постановени по реда на отменения ГПК – чл.280 ал.1 т.2 ГПК. Сочи се също, че въззивният съд се е произнесъл и по материалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото като това е въпросът “за правото на собственост върху трафопоста като енергиен обект по смисъла на §1 т.23 от ДР на ЗЕ”. Според касатора въззивният съд се е произнесъл и по този въпрос в противоречие с практиката на ВКС – позовава се на Решение №247/22.04.2010г. по гр.д.№3868/08г. на ІІІ ГО , постановено по реда на чл.290 ГПК. По отношение на втория въпрос поддържаните от касатора основания са по т.1 и т.3 на чл.280 ГПК.
Ответната страна Е. [фирма] в представен писмен отговор по смисъла на чл.287 ГПК взема становище, че не следва да се допусне касационното обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, намира, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване.
Съображенията за това са следните:
За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че ищецът не е установил в процеса, че е собственик на процесния трафопост, респективно не е установена неговата материалноправна легитимация по иска. Обосновал е извода си с това, че по време на действие на отменения Закон за електростопанството от 1948г. ,в който период е бил построен трафопоста с площ 30 кв. м., и Закона за електростопанството, обн. на 12.12.1975 г., действал до юли 1999 г., в който период е била построена пристройката – трафопост с площ 15 кв. м. , енергийните обекти и съоръжения за пренос и разпределение на ел. енергия, са били изключителна държавна собственост. Съгласно разпоредбата на чл. 2 от ЗЕ от 1948г., енергийните източници и всички съоръжения за производството, пренос и разпределение на енергията, както и електропромишлеността, са били държавна общонародна собственост. Съгласно чл. 3 от Закона- Държавата можела да преотстъпва на местните органи на държавната власт, на държавните предприятия, или на обществени организации- водни синдикати, кооперации и др., строежа и експлоатацията на енергийни обекти от местно значение, или за собствени нужди, което е ставало при определени условия. Съгласно разпоредбата на чл. 2 на Закона за електростопанството- обн. ДВ бр. 95 от 12.12.1975 г., в сила от 1.07.1976 г., отм., бр. 64 от 16.07.1999 г., който съгласно § 5 от ПЗР на ЗЕ- отменя Закона за електростопанството от 1948 г., електрическите централи за производство на електрическа енергия и електрическите уредби и мрежи за пренос и разпределение на електрическа енергия, са държавна собственост. Ал. 2 на сочената разпоредба допускала само кооперативни и други обществени организации с разрешение на Асоциация „Е.“ да придобиват и притежават отделни електроенергийни обекти за задоволяване на собствените си нужди от електрическа енергия, като държавните предприятия не са били включени в тази разпоредба. Ищцовото дружество не е било от вида на посочените в цитираните закони органи и организации. Отчитайки, че при преобразуване на държавните предприятия в еднолични търговски дружества с държавно имущество – имуществото, предоставено за стопанисване или управление на тези предприятия с акта на преобразуването, се предоставя в собственост на тези дружества, освен ако в него не е предвидено друго- чл. 17а от ЗППДОбП, съдът е приел, че към момента на преобразуване на държавната С.- К. в ЕАД е действал Закона за електростопанството от 1975 г., който, е установявал държавна собственост върху енергийните обекти за пренос и разпределение на ел. енергия, като е било допуснато изключение само за кооперации и обществени организации, какъвто правен субект не е била държавната организация С.- К.. От заключението на вещото лице съдът е приел за установено, че първоначално построеният трафопост с площ 30кв. и допълнително пристроения от 15 кв.м. са функционално свързани, могат да работят паралелно и отделно и обслужват множество консуматори. Приел е също, че по делото няма данни процесният трафопост да е бил в активите на преобразуваната държавна фирма, да е бил включен в баланса на [фирма], за да се намира същия в активите на ищеца като правоприемник. Приел е за установено, че в баланса на електроразпределителното дружество бил заведен актив Т. 4 съда М. от 01.12.1974 г. Дори и процесния трафопост да беше заведен в активите на [фирма], да беше вписан в баланса му, то това не е основание да се приеме, че ищецът е станал собственик на същия, тъй като доказателствената сила на счетоводните книги се преценява по вътрешно убеждение на съда с оглед на всички обстоятелства по делото, а и частният свидетелстващ документ се ползва с доказателствена сила само, когато издателят му удостоверява неизгодни за себе си факти, каквато хипотеза в случая не е налице. По тези съображения е обосновал извод, че нито държавната организация С.-К., нито образуваната фирма с държавно имущество с наименование „У.”, нито преобразуваното на основание 17 от ЗППДОбП и негов правоприемник [фирма] с държавно имущество, са били собственици на процесния трафопост и той не е съществувал в техния патримониум, тъй като същият е бил собственост на Държавата. Ищецът като правоприемник на ЕАД също не е могъл и не е станал собственик на трафопоста.
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
На първо място поставения от касатора въпрос “легитимиран ли е материалноправно ищецът по предявения иск с оглед оспореното му право на собственост върху процесния трафопост” не може да обуслови наличие на основание за допускане на касационно обжалване,тъй като съставлява оплакване за неправилност на решението по смисъла на чл.281 ГПК. Същият е релевантен за изхода на спора, тъй като представлява едно от изложените от въззивния съд съображения за неоснователност на претенцията. По него обаче не е налице произнасяне в противоречие с представената съдебна практика, тъй като представлява фактически въпрос, изясняването на който е обусловено от събраните доказателства. Преценката на последните е въпрос, по който в настоящето производство по проверка на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК касационната инстанция не дължи произнасяне.
Във връзка с втория въпрос в изложението си касаторът не е обосновал тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия. Касаторът не е обосновал такива предпоставки, а и те не са налице в случая.
Не е налице и основанието по т.1 на чл.280 ГПК във връзка с поставения от касатора въпрос “за правото на собственост върху трафопоста като енергиен обект по смисъла на §1 т.23 от ДР на ЗЕ” . Следва да се има предвид, че основанието по чл.280 т.1 ГПК е налице, когато в обжалваното въззивно решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е разрешен в противоречие с тълкувателни решения и постановления на Пленум на ВС; с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска колегия на ВС, постановени при условията на чл. 86, ал. 2 ЗСВ, обн. ДВ, бр. 59 от 22.07.1994 г. (отм.); с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС или решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК. Когато обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с уеднаквената вече практика, то не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК .
В случая приложеният от касатора съдебен акт съдържа изразено становище по поставения в изложението въпрос, но крайният резултат е обусловен от конкретиката на спора и събраните доказателства и следователно не обуславя наличие на противоречивото му разрешаване в твърдения от касатора смисъл. На следващо място този въпрос е разрешен от въззивния съд в съответствие с трайната и уеднаквена практика на ВКС и не противоречи на разрешението, дадено в приложеното решение. В последното е прието, че на осн. чл.2, ал.1 от Закон за електростопанството /ЗЕл./, действащ за периода 1976-1999 г., ”електрическите централи за производство на ел. енергия и електрическите уредби и мрежи за пренос и разпределение на ел. енергия са държавна собственост”. Електрическите централи, уредби и мрежи за общо ползване се изграждат и поддържат от Асоциация Енергетика – чл.8, ал.1 от ЗЕл. Те, като държавна собственост, по силата на изричната разпоредба на чл.2, ал.1 от ЗЕл. не могат да преминат в собственост на други лица, вкл. при преобразуване, на осн. чл.17а от ЗППДОП / Р 883/07 г. на ВКС по гр.д. №1207/06 г./ . На осн. чл.8, ал.2 от ЗЕл. електрическите уредби, мрежи и вътрешни инсталации на потребителите, вкл. заводските централи, се изграждат и поддържат от потребителите. Те, както и посочените в чл.2, ал.2 от с.з. кооперации и обществени организации, с разрешение на Асоциация Енергетика, могат да притежават отделни електроенергийни обекти за задоволяване на собствените си / на един потребител/ нужди от ел. енергия – арг. и от пар.67, ал.9 от ПЗР на ЗЕЕЕ, отм. Същото разрешение е дадено и с обжалваното въззивно решение като съдът е отбелязал за безспорно установено обстоятелството, че процесният трафопост не е установено да е за задоволяване нуждите на един потребител, а за напротив – нуждите на множество консуматори на ел.енергия.
Съобразно изхода разноски на касатора не се следват, но същият следва да заплати в полза на ответника по касационната жалба разноски за настоящата инстанция в размер 1768,27лв. съгласно приложения списък на разноските.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на І г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №266 от 03.10.2011г. на ОС Кърджали, постановено по в.гр.д.№ 246/2011год.
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на Е. [фирма] деловодни разноски за настоящата инстанция в размер 1768,27лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: