4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 549
София, 14.12.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми ноември две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева ч.т.дело № 2161/16 година.
Производството е по чл.274, ал.3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на [фирма], [населено място] против определение №2930 от 17.08.2016г. по ч.т.дело №2984/2016 г. на Софийски апелативен съд.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК.
Разпоредбата на чл.274, ал.3 ГПК, обвързва допускането до разглеждане на подадената частна касационна жалба с наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. В своето изложение, частният касатор е проследил развитието на процесуалноправния спор, като е интерпретирал мотивите на обжалваният съдебен акт. Поставил е въпроса: 1/ „Внася ли се предварително държавна такса по иска с правно основание чл.90, ал.1 З.?”.Заявил е, че по този въпрос няма формирана съдебна практика, а нормата на чл.90 З. била непълна и се нуждаела от тълкуване.Страната е развила разбирането си, че следва нормата да бъде тълкувана по аналогия, тъй като разглежданата разпоредба не урежда момента, в който следва да бъде внесена държавната такса. Поставен е въпрос : „ По отношение внасянето на държавна такса по иска с правно основание чл. 90,ал.1 З. кое правило се прилага – това установено в З., че по исковете касаещи масата на несъстоятелността / чл.57, ал.6, чл.59, ал.7, чл.60, ал.4, чл.60а, ал.2, чл.62, ал.2 /държавната такса не се внася предварително или правилото на чл.76 вр. чл.71, ал.1, изр. 1-во от ГПК по силата на препращането на чл.621 от ТЗ?”. И този въпрос е поставен с оглед непълнотата на нормата на чл.90, ал.1 З.. В същият смисъл и с оглед същото основание / чл.280, ал.1, т.3 ГПК/ са формулирани и други два въпроса, а именно – „ Има ли сходство във фактическото положение на кредиторите на банката и на третото лице, което твърди, че банката е предприела действия за събиране и попълване масата на несъстоятелността чрез събиране на негово вземане ? „ и „ От нормата на чл.47, ал.1 от З. следва ли, че производството по чл.90, ал.1 от З. се дължи предварително държавна такса по чл.76 от ГПК? Следва ли изключение от правилото за предварителното внасяне на държавната такса от предвидено изключение от обжалване по общия ред на акт на съда по несъстоятелността?”.Други доводи не са развити.
С определението, предмет на обжалване, състав на Софийски апелативен съд е потвърдил разпореждане от 30.05.2016г. на СГС по т.д. №1511/16г., с което е върната исковата молба на настоящият частен касатор и е прекратено производството по делото. За да постанови обжалваният резултат, въззивният съд е приел, че искът по чл. 90, ал.1 З. е предоставен на трето лице, чиито права са засегнати от осребряване на имуществото на банката / систематично е уреден в глава ІV З./, а не от предприети действия за попълване масата по несъстоятелността, поради което и липсва твърдяното сходство в положението на кредиторите на банката и третото лице, а при липса на такова сходство и всички изброени от страната разпоредби предвиждащи последващо заплащане на държавната такса не могат да бъдат приложени по аналогия. Прието е още, че по предявеният иск съдът се произнася с решение, което съобразно специалната норма на чл.47, ал.1 З. се обжалва по общия ред, предвиден в ГПК, от което е изведено, че производството има характер на исково, което обуславя и приложимост на чл.76 ГПК. С оглед това е прието за правилно процедирането на първостепенния съд, приложил правните последици на неизпълнение на указанията му за отстраняване на нередовността на исковата молба, изразена в липса на внесена държавна такса.
Поставените въпроси, с оглед тези решаващи мотиви на състава са релевантни по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, което води до извод за наличие на общото основание за допускане на акта до касационно обжалване.
Частният касатор е поставил тези въпроси, при поддържан допълнителен критерий – основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Това основание, предполага обосноваване от негова страна, че конкретно формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г.
В случая страната е развила съображения за непълнота на чл.90, ал.1 З., като тази непълнота е обоснована с това, че нормата не съдържа изрично указание за момента на внасяне на държавната такса. С оглед така въведеното изложение по чл.280, ал.3,т.1 ГПК по разглежданото основание се налага извод, че същото не е установено, тъй като не е налице непълнота на обсъжданата норма. Дефинитивно, непълнотата на правната норма се свързва с отсъствието на конкретно предписание по приложението й, указващо конкретен юридически факт, относим към третираното с нея право или когато нормата не съдържа разрешение по конкретни отношения, които са в сферата на правното регулиране. Не е налице празнота на нормата при приложимост спрямо разрешенията й на общо правило, чието изключение следва да бъде изрично указано за да бъде преодоляно това общо правило, тъй като специалната норма дерогира общата. Държавната такса, като държавно вземане, съставляващо еквивалент на правото на държавата да определи стойностен адекват на получената правна защита е установявана винаги с общи правила, т.е. насочена към всички случаи от определен правен порядък – напр.чл.76 ГПК, а изключенията, за да бъдат съобразявани, следва да са установени изрично. С оглед изложеното, се налага извод, че нормата на чл.90, ал.1 З. не е непълна, както неправилно счита касаторът, тъй като липсата на указание, свързано с внасянето на държавната такса по иска е не непълнота, а воля на законодателя да не регламентира изключение от общото правило. Т.е. по отношение на нея се прилага общото правило, при липса на изрично указание в приложимото й съдържание, което да го дерогира. Или страната не обосновава извод за наличие предпоставки по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
По изложените съображения, не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, поради което атакуваното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №2930 от 17.08.2016г. по ч.т.дело №2984/2016 г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: