2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 549
С., 03,07,2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на двадесет и осми май през две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Никола Хитров
ЧЛЕНОВЕ: Елеонора Чаначева
Емил Марков
при секретаря ………………………………………………. и с участието на прокурора ……………………………………., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков търг. дело № 881 по описа за 2011 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба с вх. № 4585/22.VІІ.2011 г. на [фирма]-гр. В., подадена чрез процесуалния представител на търговеца от САК против онези две части от решение № 277 на Пловдивския апелативен съд, ТК, от 6.VІ.2011 г., постановено по гр. дело № 885/2010 г., с които, като неоснователни, са били отхвърлени водените срещу ответното [фирма]-гр. Ст. З. обективно кумулативно съединени осъдителни искове, както следва: 1/ Иск по чл. 250, ал. 2 ЗЗД с предмет допълнително уговорено възнаграждение в полза на касатора като влогоприемател – за разликата над 79 806.92 лв. и до пълния му размер от 294 671.69 лв.; 2/ Иск за неустойка по чл. 92, ал. 1 ЗЗД в пълния предявен размер на претенцията от 10 535 лева. Въззивното решение се атакува и досежно уваженото възражение на ответното [фирма] за прихващане на претендираното допълнително договорно възнаграждение със сума в размер на 91 209.56 лв., което насрещно вземане произтичало от клаузата на чл. 26, ал. 3 в предходен договор за влог № ЗЗ-3/7.ІХ.2005 г. между страните по спора и съдържащо се в исковата молба на настоящия касатор признание за дължимост на така посочената сума.
Оплакванията на варненския търговец са за необоснованост и постановяване на въззивното решение в атакуваните негови три части както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на Пловдивския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствени правила. С оглед това се претендира частичното му касиране и постановяване на съдебен акт по съществото на облигационния спор от настоящата инстанция, с който исковете на касатора [фирма] по чл. 250, ал. 2 ЗЗД и по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, водени срещу [фирма], да се уважат изцяло в предявените по делото размери, а защитното възражение на търговеца ответник за прихващане да бъде оставено без уважение и в негова тежест да се присъдят съдебно-деловодните разноски: на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК [фирма] обосновава приложно поле на касационното обжалване с наличие на предпоставката по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното решение Пловдивският апелативен съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по два материалноправни въпроса, както следва: 1/ Дали осчетоводяването на фактура от страна на търговеца ответник по спора и ползването на право на данъчен кредит по същата доказват съществуването на негово задължение по търговска сделка и представляват ли тези действия признание на това задължение; 2/ За дължимостта на уговорена неустойка при наличие на валидно договорно задължение и виновно неизпълнение на последното. В тази връзка от страна на касатора [фирма] са цитирани и представени по делото следните четири решения на отделни състави от ТК и ГК на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, както следва: 1/ Р. № 46/27.ІІІ.2009 г. на ІІ-ро т.о. по т.д. № 454/08 г.; 2/ Р. № 42/19.ІV.2010 г. на ІІ-ро т.о. по т.д. № 593/09 г.; 3/ Р. № 496/7.VІ.2010 г. на ІV-то г.о. по гр. дело № 884/09 г. и 4/ Р. № 450/21.VІ.2010 г. на ІІІ-то г.о. по гр. дело № 505/09 г.
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответното по касация [фирма]-гр.Ст. З. писмено е възразило чрез своя процесуален представител от САК както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на развитите в жалбата оплаквания за неправилност на атакуваното въззивно решение.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Пловдивския апелативен съд, касационната жалба на [фирма]-гр. В. ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
1. По първия, релевиран в изложението на касатора материалноправен въпрос:
Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съдебния състав по същото дело. В процесния случай не само, че такъв правен въпрос не е бил сред тези, от значение за изхода на делото, но и не се констатира формулираният от търговеца касатор въобще да е бил предмет на произнасянето на въззивния съд – с която и да е от атакуваните три части на неговия акт по съществото на спора. За да отхвърли иска на [фирма] по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за присъждане на договорна неустойка, Пловдивският апелативен съд е приел, че щом въпреки дадените му надлежни указания за съществуваща „неопределеност на сборния предмет на общата претенция за плащане на сумата 10 535.04 лв., тя не е била отстранена в хода на делото”, отхвърлянето на този иск е единственият в този случай възможен резултат. Въпрос за осчетоводяване на издадени от касатора фактури при ответника и респ. – за ползване от страна на последния на данъчен кредит по тях, не е бил разглеждан и във връзка с претенцията за допълнително възнаграждение на касатора като влогоприемател /по чл. 250, ал. 2 ЗЗД/, основаваща се на клаузата по чл. 7 от процесния договор № ЗЗ-40/7.VІ.2006 г. Този въпрос не е бил предмет и на уваженото възражение за прихващане с насрещно вземане на ответното [фирма] до размер на признатата в исковата молба сума от 91 209.56 лв. В заключение, доколкото в мотивите към тези три атакувани части на въззивното решение се съдържа препращане по реда на чл. 272 ГПК към решаващите правни изводи на първостепенния съд, ще следва да се посочи, че установеното осчетоводяване на фактури за реално претендираните общо 13 неустойки в счетоводството на ответника по спора е било обстоятелство, ирелевантно за изхода му, след като Старозагорският ОС е могъл да констатира, че в същите фактури е бил начисляван и ДДС, „какъвто съгласно чл. 26, ал. 2 ЗДДС не се дължи”, че в тях се включват суми, предшестващи по време процесния договор от 7 юни 2006 г., т.е. неуговорени, както и че претендираните „неустойки са изчислени като размера на неустойки от предходни периоди се включват в главница за изчисляване на неустойки в последващи периоди” – противно на диспозитивното правило по чл. 294, ал. 2 ТЗ.
2. По втория формулиран от касатора материалноправен въпрос:
Предвид гореизложеното и при повторно съобразяване постановките по т. 1 на цитираното ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС, ще следва да се констатира, че това не е правен въпрос, който да е бил предмет на произнасянето на Пловдивския апелативен съд „по конкретното дело”. Напротив, той е въпрос, който се включва в предмета на всяко дело, заведено по иск с правно основание по чл. 92, ал. 1 ЗЗД. В зависимост от това дали такъв иск е доказан, той бива уважен, а в противен случай претенцията се отхвърля – като неоснователна и недоказана – без в нито една от хипотезите да се стига до противоречие с практика на ВКС /по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 277 на Пловдивския апелативен съд, ТК, от 6.VІ.2011 г., постановено по гр. дело № 885/2010 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1
2