6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 549
С., 04.07.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети април две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 5034/2017 год.
Производството е по чл.288 ГПК, вр. с чл. 280 ГПК, в ред. след изм. с ДВ, бр. 86/2017г..
Образувано е по касационна жалба на И. И. К., подадена чрез адв. М. А., срещу въззивно решение № 5015 от 05.10.2017г. на Благоевградския окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 495/2017г., с което e отменено решение № 3686 от 04.05.2017г., постановено по гр.д. № 2338/2016г. на Благоевградския районен съд, вместо което са отхвърлени предявените от И. И. К. против [фирма] искове по чл. 344, ал.1, т.1, т. 2 и т. 3 КТ за признаване за незаконно уволнението й, извършено със Заповед № ЛС – 01-16/01.09.2016 г.; за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност при работодателя – „Ръководител отдел продажби и инкасо”, и за осъждане на [фирма] да й заплати сумата от 6 480 лева, представляваща обезщетение по чл.225, ал.1 от КТ за оставане без работа в резултат на незаконното уволнение за периода от 02.09.2016г. до 02.03.2017 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба – 28.10.2016 г. до окончателното изплащане на сумата, както и сторените по делото разноски.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението, поради допуснато нарушение на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост. Искането е за неговата отмяна и уважаване на предявените искове.
В приложеното изложение на основанията за допускане на касационното обжалване като общо основание се извеждат въпросите:
1).„Длъжен ли е въззивният съд като отхвърля първоначалното и допълнителното заключение по приобщената ССчЕ с аргумент, че експертът е отговорил на правни въпроси, да посочи кой/кои от поставените от двете страни въпроси намира, че са от правен характер и защо? Правилно ли е процедирал въззивният съд като е отхвърлил изцяло заключението, в хипотезата, че само част от поставените от ответника въпроси са с правен характер? По въпроса за качеството на мотивите, с които Б. е обосновал преценката за негодността на заключенията ?“,
2.) „За задължението на съда да обсъди всички относими към спора доказателства, доводи и възражения на страните, съгласно изискването на чл. 236, ал.2 ГПК, тъй като съдебният акт трябва да е мотивиран и обоснован.“, 3.) „Длъжен ли е бил въззивният съд да обсъди довода на ищцата, че трудовите функции на съкратената длъжност „Ръководител отдел ПИ“ след датата на първото й уволнение са изпълняват от А. С., заемаща длъжността „Организатор отдел ПИ“ в отдел „Продажби и инкасо“, а след транформиране „Организатор отдел ПИ“ в звено „ Инкасо и контролен блок“, на която след предложение с вх. № РД-В-226 от 20.04.2016г. от главния счетоводител, преди пряк ръководител, И. К., е увеличено трудовото възнаграждение с 250 лв. по реда на чл. 259 КТ?“, 4.) „ За вида доказателствени средства, чрез които се установява естеството на извършваната работа“, 5.) „Правилно ли е процедирал въззивният съд като е приел, че „ не е спорно между страните, че съкратената длъжност, заемана от ищцата е била ръководна по смисъла на пар. 1, т. 3 от ДР на КТ“ без това обстоятелство да е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване, при условие че съгласно разпределената между страните доказателствена тежест подлежи на доказване от ответника?“. Допълнителното основание по чл. 280, ал. 1 ГПК касаторът обосновава с противоречие между въззивното решение и решение № 214/19.10.2015г. по гр. д. № 1619/2015г. на ВКС, III г.о., решение № 108/16.05.2011г. по гр. д. № 11814/2009г. на ВКС, IV г.о. по първия въпрос, с решение № 3/19.01.2016г. по гр. д. № 3973/2015г. на ВКС, I г.о., решение № 12/16.02.2016г. по гр. д. № 2184/2015г. на ВКС, III г.о., решение № 13/02.02.2016г. по гр. д. № 4287/2015г. на ВКС, IV г.о., решение № 23/03.04.2017г. по гр. д. № 2634/2016г. на ВКС, III г.о. и решение № 139/14.04.2013г. по гр. д. № 926/2012г. на ВКС, IV г.о. по втория въпрос, с решение № 222/31.07.2014г. по гр. д. № 5394/2013г. на ВКС, IV г.о. по третия въпрос, с решение № 34/16.02.2015г. по гр. д. № 5826/2014г. на ВКС, IV г.о. по четвъртия въпрос, с решение № 19/30.05.2011г. по гр. д. № 262/2010г. на ВКС, II г.о. и решение № 181/12.04.2012г. по гр. д. № 239/2011г. на ВКС, I г.о., по петия въпрос. Поддържа се като основание за допускане на касационно обжалване очевидна неправилност на въззивното решение.
Ответната страна [фирма], в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а по същество, че касационната жалба е неоснователна. Претендира да му се присъдят разноски.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното:
Предявените искове са с правно основание чл.344, ал.1 т.1, т.2 и т.3 от КТ.
За да формира извод за неоснователност на предявените искове въззивният съд приел за установено, че между страните съществувало безсрочно трудово правоотношение, възникнало въз основа на трудов договор от 05.03.2013г., по който ищцата първоначално е заемала длъжността „Юрисконсулт направление „ПИ“, а впоследствие въз основа на сключено допълнително споразумение от 16.03.2015 г. – длъжността „Ръководител направление „ПИ“; че според организационна структура на ответното дружество към 04.03.2015 г., действала до 01.08.2016 г. отделът „Продажби и инкасо“ бил един от отделите на направление „Финансово икономическо“ и заемащият длъжността негов ръководител е бил непосредствено подчинен на ръководителя на направление „Финансово икономическо“, а последният – на управителя, както и, че непосредствено подчинени на ръководителя на отдел „ПИ“ са водопроводчиците – контролен блок и общо седем технически изпълнители – организатор „Продажби и инкасо“, технически изпълнител „продажби и инкасо“, специалист контрол „приходи“, оператор „въвеждане на данни“, два броя касиери и организатор по обработка на данни от произв. информация; че предходното прекратяване на трудовото правоотношение между страните по делото за заеманата от ищцата длъжност „Ръководител отдел „ПИ““ със заповед № ЛС-01-266/18.09.2015 г. е било признато от съда за незаконосъобразно с влязло в сила на 16.08.2016г. решение № 5942/25.07.2016 г., постановено по гр.д. № 2420/2015г.; че въз основа на това решение на 01.09.2016 г. ищцата е била допусната на работа и на същата дата й били връчени предизвестие № ЛС-04-9/01.09.2016 г. и заповед № ЛС-01-16 за прекратяване на трудовото й правоотношение, считано от 02.09.2016г., с посочени причини – щатното длъжностно разписание на дружеството, в сила от 01.08.2016 г., утвърдено със Заповед № РД-06-311/01.08.2016 г., съгласно което длъжността „Ръководител отдел Продажби и инкасо“ в отдел „Продажби и инкасо“, направление „Финансово-икономическо“ към ответното дружество не съществува.
Въззивният съд е счел за обуславящи преценката за законосъобразността на атакуваното уволнение въпросите дали съкращаването на заеманата от ищцата преди уволнението й длъжност е реално или фиктивно, съответно ако е реално дали извършването на подбор е било задължително. За изясняването им съдът е извършил самостоятелен анализ на приобщените по делото доказателства без да обсъжда по същество данните от заключението на вещото лице, тъй като преценил, че поставените от първоинстанционния съд към допуснатата от него съдебно-счетоводна експертиза въпроси са правни и отговор на тях следва да даде съдът, а не експертът. В тази връзка е обосновал, че назначеното вещо лице е с икономическа специалност – счетоводител, и не е компетентно да дава заключения по правни въпроси, а също и по лингвистични въпроси, каквито е обсъждало и въз основа на които е дало отговор на въпроса относно идентичността между различните трудови функции на отделните длъжности. След като извършил анализ на писмените доказателства въззивният съд приел, че щатната бройка за длъжността, заемана от ищцата преди уволнението й, която е била единствена, не съществува в новата организационна структура, действаща при ответното дружество, считано от 01.08.2016 г., тъй като от посочената дата е била одобрена нова организационна структура, която е заменила действащото до влизането й в сила разписание на длъжностите, изисквания за заемането им и базисните основни заплати. Посочил е, че направлението, в което длъжността „ръководител на отдел ПИ“ е заемала ищцата преди уволнението й, е закрито, включително е закрит и самия отдел и направлението, към който той е бил структурно обособен, като е създадена нова организационна структура, включваща само две направления – „Производствено – техническо“ и „Администрация и финанси“. Приел е, че длъжността „Ръководител отдел Продажби и инкасо“, заемана от ищцата преди уволнението, с код по НКПД 1219 – 6010 е била ръководна, т.к. основната й функция, посочена и в длъжностната характеристика, е била от ръководно естество – да организира, ръководи и контролира дейността на отдела „Продажби и инкасо“ и попада в обхвата на понятието „ръководство на предприятието” по смисъла на § 1, т. 3 ДР на КТ. Предвид ръководните функции, характеризиращи длъжността, не е налице идентичност между същата с тези, които имат пряка изпълнителска работа и съществуват в новата структура и щатно разписание в новосъздаденото звено „Инкасо и контролен блок“. Въззивният съд е мотивирал този си извод посредством позоваване на представените длъжностни характеристики, при сравнението на които установил, че новоразкритите длъжности в звено „Инкасо и контролен блок“ са изцяло изпълнителски, като не включват нито една от съществените за длъжността „ръководител“ на закрития отдел „ПИ“ трудови функции, задачи и задължения. След като разликата между тези длъжности и заеманата преди уволнението от ищцата са съществени е приел, че извършеното съкращаване на щата е реално, а не фиктивно. Доколкото съкратената щатна бройка е била единствена и не е налице идентичност, нито сходство между нея с друга такава, съществувала преди 01.08.2016 г. и след това в щатното разписание на ответното дружество, то работодателят не е бил длъжен да извършва подбор и извършването на такъв не е част от законосъобразното упражняване на субективното му потестативно право на уволнение.
С оглед на тези съждения въззивният съд е заключил, че уволнението на посоченото от работодателя правно основание е законно – съкращаването на щата е реално и в случая работодателят не е дължал извършването на подбор. Посочил е, че неоснователността на иска за отмяна на уволнението обуславя неоснователност и на останалите предявени искове – по чл.344, ал.1, т.2 и т.3 КТ.
При тези мотиви на въззивния съд не е налице соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните :
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
В настоящия случай с поставянето на въпроси № 1-3 и № 5 от изложението касаторът не формулира правен въпрос, който се дефинира като общо основание за достъп до касация по смисъла на чл. 280 ГПК. Същите са формулирани от касатора в контекста на оплакването му за неправилен анализ на събраните доказателства във връзка с изследването на въпроса за реално съкращаване на щата, обусловен от преценката за естеството на трудовите функции на заеманата от ищцата длъжност и съпоставянето й със съществуващите други такива. Визираното в изложението несъгласие с фактическите изводи на съда и с анализа на доказателствата, както и доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
По отношение на четвъртия въпрос за вида на доказателствените средства, чрез които се установява естеството на извършваната работа не се установява поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал.1,т. 1 ГПК. Въззивният съд е посочил, че в конкретния случай формулираните въпроси към вещото лице по естеството си са правни – изискват правен, а не фактически извод, а от друга страна предвид специалността му – икономическа, същото не е компетентно да дава отговори по лингвистични въпроси. С тези си мотиви не е изразил генерален извод, че със съдебна експертиза не може да се установява естеството на работата на конкретна длъжност, поради което и не е постановил решението си в противоречие с решение № 34/16.02.2015г. по гр. д. № 5826/2014г. на ВКС, IV г.о.
Необоснованото твърдение в изложението за очевидна неправилност на определението по смисъла на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК също не е основание за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Предвид изхода на спора на ответника по касацията следва да се присъдят сторените разноски за адвокатско възнаграждение, удостоверени с договор за правна защита и съдействие от 20.11.2017г. в размер на 700.00 лв.
С оглед гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 5015 от 05.10.2017г. на Благоевградския окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 495/2017г.
ОСЪЖДА И. И. К. да заплати на [фирма] сумата от 700 /седемстотин/ лева – разноски за касационната инстанция.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: