5
определение по ч.гр.д.№ 5017 от 2014 г. на ВКС на РБ, ГК, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 549
София, 06.10.2014 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на първи октомври две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева ч.гр.д.№ 5017 по описа за 2014 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.274, ал.3 от ГПК.
Образувано е по частна жалба, подадена от А. Д. Х. срещу определение № 23439 от 09.12.2013 г. на Софийския градски съд, търговско отделение, постановено по ч.гр.д.№ 5060 от 2013 г., с което е потвърдено разпореждане от 06.12.2012 г. на Софийския районен съд, 41 състав за прекратяване на гр.д.№ 19807 от 2010 г. по два от предявените по това дело искове: иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК за определяне на статута на дворно място като обща част на етажна собственост и по чл.64, ал.1 от Закона за общинската собственост за осъждане на Столична община да извърши отписване на процесния имот от Акт за частна общинска собственост № 791 от 02.10.2003 г.
В частната жалба се излагат съображения за неправилност на обжалваното определение и се моли то да бъде отменено.
Като основания за допускане на касационно обжалване на определението се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК. Твърди се, че обжалваното определение противоречи на посочена от жалбоподателя задължителна и незадължителна практика на ВКС /решение № 10 от 22.02.1998 г. по гр.д.№ 3037 от 1997 г. на ВКС, Четвърто г.о., т.2 от Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. по тълк.д.№ 8 от 2012 г. на ОСГТК на ВКС и т.2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС/ по следните правни въпроси: 1. Дали искът за установяване правата на етажните собственици върху незастроената част от терена представлява самостоятелен иск, за допустимостта и правния интерес от който не е нужно да са налице данни за спор за правото на собственост върху дворното място, 2. Налице ли е правен интерес от предявяване на установителен иск за собственост и други вещни права, когато ищецът разполага с възможност да предяви осъдителен иск, 3. Ако във въззивната жалба се съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, следва ли въззивният съд да даде указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия и 4. Ако въззивният съд прецени, че дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на исковете е неправилна, следва ли въззивният съд служебно да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответните доказателства.
В писмен отговор от 17.03.2014 г. пълномощникът на ответника по частната жалба Р. Д. Е.- адв.В.М. оспорва жалбата. Претендира за разноски като особен представител на Е..
Ответната Столична община не взема становище по частната жалба.
Върховният касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение, след като взе предвид становищата на страните, приема следното: Частната жалба е подадена от легитимирана страна и в срока по чл.275, ал.1 ГПК: обжалваното определение е съобщено на жалбоподателя на 13.01.2014 г., а частната жалба е подадена на 16.01.2014 г.
Тъй като въззивната жалба е срещу акт на въззивен съд, с който по същество е оставена без уважение частна жалба срещу преграждащо развитието на делото разпореждане на първоинстанционния съд, съгласно чл.274, ал.3 от ГПК, за да се допусне касационно обжалване на този акт, е необходимо да са налице основания по чл.280, ал.1 от ГПК.
В конкретния случай такива основания няма, тъй като в изложението си по чл.284, ал.1, т.3 от ГПК жалбоподателят не е посочил нито един правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК /въпрос, който е обусловил изводите на съда в обжалвания съдебен акт/:
1. Първият поставен от жалбоподателя правен въпрос /дали искът за установяване правата на етажните собственици върху незастроената част от терена представлява самостоятелен иск, за допустимостта и правния интерес от който не е нужно да са налице данни за спор за правото на собственост върху дворното място/ не е от значение за правилността на определението за прекратяване на делото по първия предявен иск /иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК за определяне на статута на дворно място като обща част на етажна собственост/, поради което и съдът въобще не се е произнасял по този въпрос: За да потвърди разпореждането на първоинстанционния съд за прекратяване на делото по предявения иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК за определяне на статута на дворно място като обща част на етажна собственост, съдът е приел, че този иск е недопустим, тъй като с него се претендира установяване на факт с правно значение, за който ГПК не предвижда възможност за водене на самостоятелен установителен иск, а не че иск за установяване на правата на етажните собственици върху незастроената част от терена е недопустим. Напротив, приел е, че такъв иск е допустим и поради това не е прекратил делото по формулирания в т.2 от петитума на исковата молба иск по чл.124, ал.1 от ГПК във връзка с чл.40, ал.1 от ЗС за определяне размерите на прилежащите към жилищните имоти на етажните собственици идеални части от общите части на сградата и поземления имот, на който тя е построена.
2. Вторият поставен правен въпрос /налице ли е правен интерес от предявяване на установителен иск за собственост и други вещни права, когато ищецът разполага с възможност да предяви осъдителен иск/ също не е въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК, тъй като в обжалваното определение не е прието, че двата иска са недопустими поради това, че ищецът може да заведе осъдителни искове за защита на правата си. Както бе посочено по горе, производството по първия иск / иск по чл.124, ал.1 от ГПК за определяне на статута на дворно място като обща част на етажна собственост/ е прекратено поради недопустимост на иска, не защото ищецът може да предяви осъдителен иск, а защото се претендира установяване на факт с правно значение, за който ГПК не предвижда възможност за водене на самостоятелен установителен иск. Производството по иска с правно основание чл.64, ал.1 от Закона за общинската собственост за осъждане на Столична община да извърши отписване на процесния имот от Акт за частна общинска собственост № 791 от 02.10.2003 г. също не е прекратено, защото искът е установителен и може да се предяви осъдителен иск, а напротив: прието е, че този иск е осъдителен, но е недопустим по други съображения.
3. Третият и четвъртият поставени правни въпроси /ако във въззивната жалба се съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, следва ли въззивният съд да даде указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия и ако въззивният съд прецени, че дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на исковете е неправилна, следва ли въззивният съд служебно да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответните доказателства/ също не са въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК, тъй като не са обусловили изводите на съда в обжалваното определение и са напълно неотносими към поставения за разглеждане процесуален въпрос за допустимостта на исковете. Въпросите касаят правомощията на въззивния съд при обжалване на постановено първоинстанционно решение, когато се констатират нарушения на процесуалните правила при изготвяне на доклада на първоинстанционния съд, при квалификацията на иска и при приложението на императивни материалноправни норми, докато в настоящия случай при разглеждане на частната жалба въззивният съд не е констатирал и не е могъл да констатира такива нарушения: тъй като доклад все още не е бил изготвен, а в съответствие с чл.130 и чл.140, ал.1 от ГПК първоинстанционният съд се е произнесъл по допустимостта на исковете преди доклада по делото; тъй като не се касае за неправилна правна квалификация на исковете, а за недопустимост на правилно квалифицирани от съда искове и тъй като при решаването на въпроса дали горепосочените искове са допустими съдът не е следвало да приложи императивна материалноправна норма.
Поради гореизложеното касационното обжалване на определението на Софийския градски съд не следва да се допуска.
С оглед изхода на делото и на основание чл.81 от ГПК във връзка с чл.78 от ГПК жалбоподателят дължи и следва да бъде осъден да заплати възнаграждение на особения представител на ответницата по жалбата за настоящото дело пред ВКС, определено съгласно чл.11 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в размер на 200 лв.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 23439 от 09.12.2013 г. на Софийския градски съд, търговско отделение, постановено по ч.гр.д.№ 5060 от 2013 г.
ОСЪЖДА А. Д. Х.- ЕГН [ЕГН] от [населено място], район „С.”, [улица], ет.2 да заплати на адвокат В. С. М. от [населено място], [улица] възнаграждение за особен представител по делото пред ВКС в размер на 200 лв. /двеста лева/.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.