О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 549
гр. София, 08.11.2018 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети октомври две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 2047 по описа на Върховния касационен съд за 2018 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решение № 23 от 12.03.2018 год. по гр. д. № 31/2018 год. Силистренският окръжен съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение от 20.12.2017 год. по гр. д. № 243/2017 год. на Дуловския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от Г. К. Г. и Р. А. Г., двамата от [населено място], иск срещу Н. Н. Б. и Ф. М. Б. от същия град, за признаване за установено по отношение на тях, че към датата на одобряване на кадастралната карта на [населено място] със заповед № РД -18-51 от 31.08.2007 год. е допусната грешка при заснемането на имотната граница между поземлен имот с идентификатор 24030.501.1975 и поземлен имот с идентификатор 24030.501.1974, както и че са собственици на реална част от поземлен имот 24030.501.1974 с площ 57 кв. м., разположена непосредствено до границата между двата имота, включена неправомерно в имота на ответниците.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срок от ищците Г. К. Г. и Р. А. Г., чрез пълномощника им адвокат П. П., с оплаквания за неправилността му поради наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК с молба за отмяната му и вместо това бъде постановено друго решение, с което искът им бъде уважен. Претендират присъждане на направените разноски по делото пред всички инстанции.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поддържат наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. По формулираните въпроси: 1.„Може ли съдът да установи кадастралната граница между два имота само по действащ регулационен план, без да изследва дали същият е приложен, което обуславя трансформирането на регулационните граници в имотни” и 2. „Следва ли при разглеждане на иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР съдът да определи обема на правото на собственост на ищците съобразно представени от тях документи за собственост” се поддържа протворечие с ТР № 8/2016 год. по т. д. № 8/2014 год. ОСГК на ВКС /т. 4/ относно трансформацията на регулационните граници в имотни и ТР № 3/2011 год. на ОСГК на ВКС. По въпроса „За задължението на съда да мотивира решението си и да се произнесе по направените от страните възражения” касаторите се позовават на ППВС № 1 от 13.07.1953 год., като прилагат към изложението и решения на ВКС,постановени по реда на чл. 290 ГПК – Р 196 от 6.02.2017 год. по гр. д. № 2151/2016 год. на І г. о. и Р № 129 от 4.01.2018 год. по гр. д. № 529/2017 год. на ІІ г. о.
Ответниците Н. Н. Б. и Ф. М. Б., чрез пълномощника им адв. Г. А., в писмен отговор поддържат становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване. Считат, че въззивното решение е и правилно и обосновано, като претендират присъждане на разноските по делото.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за допустимост на касационното обжалване, въз основа на данните по делото, намира следното:
Искът е с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР, в редакцията на закона с изменението с ДВ бр. 49/2014 год., при действието на който е подадена исковата молба, като спорът е възникнал по повод твърдяната от ищците допусната грешка в кадастралната карта на [населено място] от 2007 год., изразяваща се в неправилно заснемане на границата между собствения им имот с идентификатор 24030.501.1975 и този на ответниците с идентификатор 24030.501.1974, като част с площ от 57 кв. м. по дължина на границата неправилно е заснета към втория.
Страните по делото се легитимират като собственици на двата съседни имота с нотариални актове, като ответниците са придобили техния имот по покупко-продажба с нот. акт № 130/2007 год. от ищеца Г. К. Г. и брат му Г. К. Г.. Към момента на тази разпоредителната сделка имотът е представлявал дворно място, застроено с описаните в нотариалния акт сгради, представляващо УПИ Х-807 в кв. 53, по регулационния план на [населено място] от 1989 год., с площ от 680 кв. м., при описаните граници, между които е УПИ ХІV-807, собственост на ищците на основание договор за замяна с нот. акт № 38/1986 год. /по предходната регулация на града/. Спорът е съсредоточен върху границата между имотите по кадастралната карта от 2007 год. с оглед поддържаното от ищците твърдение, че нанасянето на имота им не е според границите на правото им на собственост по действащия план, с оглед площта му от 680 кв. м. по документите за собственост. За да потвърди първоинстанционното решение, с което искът е отхвърлен, въззивният съд приел, че от събраните доказателства не може да се направи извод, че претендираната площ от 57 кв. м. от имота на ответниците по продължение на границата с имота на ищците е включен в площта на последния – още при придобиването на имота от бащата на ищеца Г. К. площта на имота не е отговарял на посочената такава в нотариалния акт, по последващите регулационни планове /1962 год. и 1989 год./ отредените за този имот два парцела са променени по форма и местоположение, както и с различна площ, видно от данните на заключението на техническата експертиза. Вследствие извършените няколко разпоредителни сделки на бащата К. Г. и ищците последните се легитимират като собственици на по-малкия по площ парцел /от 560 кв. м. по нот. акт за замяна № 38/86 год., а по скица – 610 кв. м., респ. 580 кв. м./, представляващ по действащия план от 1989 год. УПИ ХІV-807 в кв. 53. От свидетелските показания не се установява да е имало спорове относно границата между двата парцела с оглед отношенията между собствениците на двата парцела в различните моменти, като построените от сина стопански постройки се ползвали от него и впоследствие след повторната замяна между баща и син, независимо, че се падали в очертанията на другия парцел. И от заключението на техническата експертиза и устните обяснения на вещото лице в съдебно заседание не се установява наличие на поддържаната от ищците грешка в заснемането на спорната реална част в имота на ответниците, с оглед и данните за площите на двата съседни имота по приложените към заключението скици.
Следователно, решаващото съображение за неоснователността на иска по чл. 54, ал. 2 ЗКИР е липсата на доказателства, че претендираната от ищците част от имота на ответниците с площ от 57 кв. м. по протежение на границата между двата имота, представлява част от техния имот, така както са го придобили по представените по делото документи за собственост. Не се установява твърдението им, че са придобили имот с площ повече от посочената в акта за собственост – 560 кв. м., респ. площта по урегулираните дворищнорегулационни парцели по одобрените регулационни планове, последният от 1989 год., в който формата и разположението на парцелите е различна от тези по предходния план от 1962 год. / по този план площта на парцела е 580 кв. м./. Поради това и поставените в изложението на касаторите въпроси относно приложението на регулационния план се явяват неотносими, тъй като не са обусловили извода в решението на въззивния съд. По делото няма данни за неприлагане на регулационния план, с оглед липса на придаваеми се места от единия парцел към другия, респ. за уравнение на сметки при отреждането на имотите за съсобствен парцел, напротив – по дворищнорегулационния план от 1989 год. е установено обособяване на двата парцела с различна форма и различна площ, заснети в кадастралната карта съобразно съществуващата между тях граница. Поради това и въпрос за приложението на регулацията от 1989 год. не е обсъждан, тъй като не е бил спорен, а и не е налице отчуждително действие на дворищнорегулационния план. Изводът по спора е обоснован с установеното от събраните доказателства съвпадение на нанесената в кадастралната карта граница със съществувалата такава между тях, макар и с площи на имотите, по-големи от тези на парцелите по регулационния план, т. е. липсва несъответствие между действителния обем права и тяхното отразяване в кадастралната карта, което съответства с разясненията по ТР № 8/2014 год. С оглед на горното и първите два от формулираните в изложението правни въпроси не са обусловили изхода на спора по настоящето дело, тъй като приложението на регулацията не е било спорно, а поддържаната от касаторите теза за наличието на грешка в кадастъра в местоположението на границата поради по-голямата площ на собствения им имот е подлежало на установяване, което не е постигнато със събраните по делото доказателства, установяващи наличието на по-малка площ на собствения им имот към момента на придобиването му, респ. към одобряване на кадастралната карта. Неотносимостта на поставените въпроси обосновава неотносимост и на цитираната, както и на представената съдебна практика, вкл. и по процесуалноправния въпрос за задължението на съда да мотивира решението си и да се произнесе по направените от страните възражения. Последният е относим към правилността на обжалваното решение, което не е предмет на настоящето производство, а и е налице произнасяне във въззивното решение по спорните въпроси и обсъждане на релевираните възражения на страните, в съответствие с цитираната съдебна практика.
По тези съображения следва извод за липса на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Липсата на второто релевирано основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК произтича от твърдението на касаторите за наличие на задължителна съдебна практика по поставените правни въпроси, както и от липсата на изложени съображения, съгласно разясненията по т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 год. по ТД № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС.
При този изход касаторите следва да заплатят на ответната страна направените в настоящето производство разноски в размер на заплатеното адвокатско възнаграждение от 700 лв., съобразно представения договор за правна защита и съдействие.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 23 от 12.03.2018 год. по гр. д. № 31/2018 год. на Силистренския окръжен съд по подадената от Г. К. Г. и Р. А. Г., чрез пълномощника им адвокат П. П., касационна жалба.
Осъжда Г. К. Г., ЕГН [ЕГН] и Р. А. Г., ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място], [улица] да заплатят общо на Н. Н. Б. и Ф. М. Б., двамата от [населено място], [улица] направените в настоящето производство разноски в размер на 700 лв. /седемстотин лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: