О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 549
София, 18.08.2010 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 11.06.2010 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 130/2010 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ТД”О”О. , гр. В. против въззивното решение на Варненския окръжен съд № 409 от 30.10.2009 год., по в.т.д. № 1000/2009 год., с което е потвърдено решение на Варненския районен съд № 1* от 01.06.2009 год., по гр. д. № 9494/2008 год. и са уважени предявения от ТД”Д”О. , гр. Т. срещу касатора, като ответник обективно кумулативно съединени искове – по чл.327, ал.1 ТЗ за сумата общо от 6968 лв., представляваща стойността на доставен, но незаплатен бетон по устен договор за доставка, обекивиран в 8 бр. фактури, ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от датата на исковата молба- 10.12.2008 год. до окончателното и изплащане и по чл.86, ал.1 ЗЗД – обезщетение за забава в общ размер от 593.39 лв., за периода – от датата на всяка фактура до 10. 12.2008 год..
Касаторът въвежда оплакване за неправилност на обжалваното решение по съображения за допуснато нарушение на процесуалните правила- чл.131 ГПК и чл.202 ГПК, както и на материалиня закон – чл.327, ал.1 ТЗ основание за касация по чл.281, т.3 ГПК.
В обстоятелствената част на касационната жалба са изложени подробни доводи срещу възприетото от въззивния съд наличие на валидна облигационна връзка между страните, породена от сключен помежду им устен рамков договор за доставка на бетон и придаване на приложените по делото фактури, изходящи от ТД- ищеца и подписани от лице, без представителна власт за ответника, обвързваща съда материална доказателствена сила, неприсъща за частен документ, както и възприемане заключението на изслушаната съдебно- считовадна експертиза за абсолютно доказателствено средство, без да бъде то съпоставено с останалия доказателствен материал по делото, за задълбочения анализ на който депозираният или не в срока по чл.131 ГПК отговор на противната страна е правно ирелевантен.
В изложението си към касационната жалба по чл.284, ал.3,т.1 ГПК касаторът е обосновал касационно обжалване по приложно поле с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, твърдейки, че даденото от въззивния съд разрешение на значимия за изхода на спора “материалноправен въпрос” – за доказателствената сила на частните писмени документи, каквито са издадените от доставчика фактури, е в противоречие с трайната практика на ВКС. Като израз на последната е цитирано решение № 1* от 27.06.2003 год., постановено по гр.д. № 215/2003 год. на І г.о. на ВКС.
Ответната по касационната жалба страна не е взела становище в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените от касатора доводи и съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК извърши проверка на данните по делото, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежно легитимирана във въззивното производство страна и срещу съдебен акт на въззивния съд, подлежащ на инстанционен контрол пред ВКС, поради което е процесуално допустима.
Въпреки процесуалната допустимост на касационната жалба, обусловена от формалното и съответствие с императивните изисквания на процесуалния закон за редовността и, касационното обжалване не следва да бъде допуснато, поради следното:
Съгласно създадената с действащия ГПК процесуална уредба на касационното производство осъществяваният от ВКС касационен контрол е факултативен, обусловен от наличие на изчерпателно и лимитивно посочени от законодателя в чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК формални предпоставки – главна и допълнителна.
Поради това и възложената в изключителна компетентност на касационната инстанция преценката относно съществуването на основание за допускане на касационното обжалване в производството по чл.288 ГПК се извършва единствено въз основа на въведените от жалбоподателя твърдения и доводи, комуто законодателят императивно е поставил в тежест да ги посочи и докаже – арг. от чл.284, ал.3, т.1 ГПК.
В случая, за да постанови обжалваното решение по предявените в обективно кумулативно съединяване искови претенции, черпещи своето правно основание в чл.327, ал.1 ТЗ и чл.86, ал.1 ЗЗД Варненският окръжен съд, въз основа на неоспорени и двустранно подписани данъчни фактури и експедиционни бележки и отчетено, в съответствие със заключението на изслушаната съдебно счетоводна експертиза частично плащане по същите, отразяването им по сметка 401 “доставчици” в счетоводството на ответника и в дневник на покупките за данъчния период, за който се отнасят е приел, че страните са обвързани от валидно сключен устен договор за доставка на бетон, по който следва да бъде ангажирана договорната отговорност на ответника, като купувач, за сумата общо от 6 968лв.- остатък от дължимата покупна цена на доставената и получена от него стока.
Позовавайки се на липстата на депозиран в срока по чл.131 ГПК отговор на исковата молба, с който процесните фактури да са били надлежно оспорени и отсъствие на ангажирани в хода на делото пред двете инстанции доказателства в тази насока, въззивният съд е възприел за голословно твърдението на ответника, съдържащо се в обстоятелствета част на въззивната жалба, че не дължи претендираната сума, поради неполучаване на обективираната в счетоводните документи доставка.
С оглед изхода от спора по главния иск Варненският окръжен съд е уважил и предявения обективно съединен с него акцесорен иск за заплащане на мораторна лихва от датата на всяка фактура до датата на исковата молба, явно позовавайки се на диспозитивното законово правило на чл.327, ал.1 ЗЗД за едновременност на насрещните престации и отсъствие на данни за дерогирането му от съконтрахентите.
Следователно от съдържанието на решаващите мотиви на въззивния съд следва, че поставеният процесуално-правен въпрос,/ неправилно касаторът го определя като материалноправен/, който всъщност се свежда до доказателствената стойност на процесните фактури, частни свидетелстващи документи и тяхната обвързваща съда материална доказателствена сила, като обуславящ правилността на изградените от въззивния съд въз основа на последните крайни правни изводи за наличието на сключен между страните договор за доставка и доставена във фактурирания размер получена от ответника стока, попада в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК – главна предпоставка за допускане на касационнто обжалване.
Неоснователно, обаче е позоваваенто на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
На първо място отсъства посочена от страната конкретна нормативна практика на ВКС по вложения от законодателя в т.1 на чл.280, ал.1 ГПК смисъл, на която даденото от Варненския окръжен съд разрешение на поставения процесуалноправен въпрос да противоречи – арг. от т.2 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Същевременно, дори и да се приеме, че с оглед цитираната каузална практика на отделен състав на ВКС – решение № 1064/ 27. 06. 2003 год., по гр.д. № 215/2003 год. на І г.о., се касае до неправилна правна квалификация на критерия за селектиране на касационните жалби, която е по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, то и последният също отсъства.
Изводът на въззивния съд, че двустранно подписаните от страните и неоспорени в хода на делото данъчни фактури, обвързат последните – техни издатели относно удостоверените със същите факти- наличие на сключен договор за доставка на фактурираната стока, получена от ответника е в пълно съгласие с изразеното в цитираното с касационната жалба съдебно решение на ВКС разбиране относно доказателствената стойност на данъчната фактура, като частен свидетелстващ документ, удостоверяващ, при надлежното му съставяне, основанието за плащане на цената.
Или доколкото крайния си правен извод за дължимост на неизплатената част от цената въззивният съд е изградил не само въз основа на издадените от ищеца и подписани от ответника данъчни фактури, но и след преценка на останалите писмени доказателства по делото- двустранно подписани от страните експедиционни бележки, автентичността на които също не е била оборена в хода на делото и счетоводните записвания на съконтрахентите, констатирани в приетото заключение на съдебно- счетоводната експертиза, т.е. въз основа на конкретни факти и доказателства, то между съпоставяните съдебни актове по см. на т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, така както е обоснован от касатора, идентитет не би могъл да съществува.
Всъщност, чрез изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК страната отново оспорва правилността на изградените от въззивната инстанция правни и фактически изводи, с оглед законосъобразността на направената преценка на събрания по делото доказателствен материал и доказателствената сила на отделните писмени доказателства, които като относими към основанията по чл.281,т.3 ГПК са ирелевантни за допускане на касационното обжалване.
В настоящето производство ответната по касационната жалба страна не е претендирала деловодни разноски, поради което този въпрос не следва да се обсъжда.
Водим от гореизложеното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Варненския окръжен съд № 409 от 30.10.2009 год., по в.т.д. № 1000/2009 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: