О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 55
гр. София, 01.02.2013 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми януари две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ:СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 15 по описа на Върховния касационен съд за 2013 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението от 9.10.2012 год. по гр. д. № 214/2012 год. Монтанският окръжен съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение от 17.05.2012 год. по гр. д. № 622/2011 год. на районния съд, [населено място] в частта му, с която е допусната съдебна делба на поземлен имот с идентификатор * по кадастралната карта на [населено място], Монтанска област, с площ от 414 кв. м., с построените в него жилищна и стопанска сгради между страните по делото, при дялове – за В. и К. М. В. – по 1/6 ид. ч., за Ц. И. М. и М. М. И. – по 2/6 ид. ч.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срок от съделителят М. М. И., чрез адв. Г. Ц., с оплаквания за неговата неправилност поради наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и молба за отмяната му, като вместо това искът за делба на спорния поземлен имот бъде отхвърлен.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Поддържа съдът да се е произнесъл в противоречие на съдебната практика по материалноправните въпроси относно владението на наследствен имот от един от наследниците с оглед придобиването му по давност, приложението на чл. 67 ЗС, като е приложена съдебна практика.
Съделителите В. и К. В., чрез адв. Б. Ц., в писмения отговор оспорват наличието на основания за допускане на касационното обжалване, респ. считат жалбата за неоснователна. Претендират заплащане на направените разноски.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав на Второ гражданско отделение, за да се произнесе по предмета на производството по чл. 288 ГПК, взе предвид следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е допусната делбата на останалия в наследство на страните по делото недвижим имот в [населено място], ведно с простроените в него сгради, въззивният съд приел, че възражението на ответника, сега касатор, да е придобил имота по давност, не е заявено своевременно – в срока за отговор на исковата молба, съгласно чл. 131 ГПК, поради което и на основание чл. 133 ГПК същото е преклудирано и не е следвало да се обсъжда.
Независимо от това въззивният съд изложил и съображения за неоснователност на това възражение, тъй като упражняваната от този съделител фактическа власт върху имота не е породила правни последици на придобиване правото на собственост поради липса на манифестирано по отношение на останалите сънаследници намерение да свои имота за себе си. Обстоятелството, че е поддържал имота след смъртта на наследодателя не е достатъчно да обоснове извод, че същият е променил намерението си и е завладял наследствените части на останалите наследници, вкл. и по отношение на един от тях – Ц. М., депозирал молба, че бил предал владението на своята наследствена част на касатора. Не е налице и отблъскване от страна на касатора на владението на наследодателите на ищците – баща и дядо, осъществявано до смъртта им, поради което и имотът не е загубил наследствения си характер.
Въпросите относно владението на наследствен имот от един от наследниците и позоваването му на давност по отношение на наследствените части на другите сънаследници, както и по какъв начин следва да се прояви промяната в намерението му за своене на целия имот по отношение на другите сънаследници са релевантни за извода по поддържаното възражение за давност, доколкото въззивният съд е обсъдил в условията на евентуалност същото и го е намерил за неоснователно. Произнасянето по тях обаче не е в противоречие на представената от касатора съдебна практика, както и на задължителната такава, обективирана в ТР № 1 от 6.08.2012 год. на ОСГК на ВКС. В него е прието, че при наследяването като общо правоприемство владението преминава по право към наследниците независимо от това, че само един от тях остава в наследствения имот. Поради това при правен спор подлежи на изследване въпросът за основанието за упражняването на фактическата власт, което в случая е наследяване, и с оглед на това следва да се установи промяната на това основание от страна на наследника, позоваващ се на придобивна давност по отношение на частите на другите сънаследници с едностранни действия, с които по явен и недвусмислен начин да показва отричане владението на останалите. Разяснено е, че във всеки отделен случай тези обстоятелства трябва да бъдат доказани, което въззивният съд приел, че не е налице в настоящия случай. Изводът му е обусловен от установените факти по делото, поради което и не е налице произнасяне по правните въпроси в противоречие със съдебната практика.
С оглед наличието на задължителна съдебна практика по поставените въпроси, поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК не е налице, както и това по т. 3, за което изобщо не се и поддържат някакви съображения, съгласно разясненията в т. 4 на ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, поради което и не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение, а касаторът следва да заплати на ответниците по касация направените разноски.
Водим от горното настоящият състав на ВКС, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 9.10.2012 год. по гр. д. № 214/2012 год. на Монтанския окръжен съд по касационната жалба на М. М. И. от [населено място], чрез адв. Г. Ц..
Осъжда М. М. И. да заплати на В. М. В. и К. М. В. направените в касационното производство разноски в размер на 600 лв. /шестотин лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: