4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 55
[населено място], 13.01. 2015 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на десети ноември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
О. КЕРЕЛСКА
разгледа докладваното от съдията Д.
гр.дело №4047 по описа за 2014 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от В. С. К. от [населено място], обл.П., чрез процесуален представител адв.Надежда П., срещу решение от 17.04.2014г., постановено по в.гр.д.№887/2014г. на Окръжен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение от 13.02.2014г. по гр.д.№19418/2013г. на Районен съд – Пловдив, за отхвърляне на предявените от В. С. К. срещу [фирма] искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1-3 КТ.
К. счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
В срока по чл.287, ал.2 ГПК е постъпил отговор от ответника по касационната жалба [фирма], чрез процесуален представител адв.Н.П., който счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното:
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените от В. С. К. срещу [фирма] искове за признаване за незаконно и отмяната на дисциплинарното му уволнение, извършено със заповед №27/07.11.2013г. на изпълнителния директор на [фирма]; за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност ”мотакарист”; за заплащане на обезщетение на основание чл.344, ал.1, т.3, вр. чл.225, ал.1 КТ.
К. счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса „относно задължението на съда служебно да следи за спазване на императивните разпоредби на материалния закон: изискванията на чл.193 КТ и чл.195, ал.1 КТ относно формата и съдържанието на заповедта за уволнение, чл.194 КТ относно срока за налагане на дисциплинарни наказания, дори те да не са изрично посочени в исковата молба, с която е оспорена законността на уволнението”. К. сочи, че поставеният въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение по гр.д.№1679/2010г. на ВКС, ІІІг.о. Поставеният въпрос е неотносим към конкретното дело, предвид съдържанието на исковата молба, в която изрично е посочено от ищеца: „по повод на вменените ми нарушения работодателят изиска писмените ми обяснения, които съм представил в срок”. Предвид изложеното съдържание на исковата молба, по делото не се е развил спор относно изпълнението на задължението на работодателя за изслушването или искането на писмени обяснения на провинилия се работник.
К. счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпросите: 1/ „обхват на служебната проверка от страна на съда по отношение на императивната норма на чл.193, ал.1 КТ – какво конкретно е длъжен да провери съда служебно за спазването на чл.193 КТ”; 2/тъй като делото касае конкретно налагане на дисциплинарно уволнение за „системни нарушения на трудовата дисциплина” по смисъла на чл.190, т.3 КТ – длъжен ли е съдът да съобрази императивните изисквания на материалния закон за всяко едно от нарушенията, обуславящи състава на системните нарушения”; 3/”твърденията на ищеца в исковата молба, че са изискани обяснения от работодателя и съответно са дадени за нарушенията във връзка с чл.193, ал.1 КТ, изключва ли служебната проверка от страна на въззивния съд да изследва спазването на чл.193, ал.1 КТ с оглед всички приложени доказателства по делото, следва ли да съобрази при тази служебна проверка всеки път и тежестта на доказване, която е за работодателя по чл.193, ал.1 КТ, още повече, че се касае до „системни нарушения”; 4/ „с факта на вписване прокура в търговския регистър, прокуристът ли представлява работодателя – АД и изявява воля от негово име по отношение на третите лица – работници; може ли представителната му власт да бъде ограничавана по отношение на представителството му по трудово-правни отношения пак по отношение на третите лица – работници с оглед императивната материалноправна норма на чл.22, ал.2 ТЗ”; 5/”в кой точно ден изтича отпускът за временна неработоспособнонст, оформен в болничен лист – на съответната дата, посочена в болничния лист като крайна в реквизита /от-до/ или до възстановяване на временната работоспособност съгласно чл.6, ал.4 от Наредбата за лекарската експертиза; взема ли се предвид от работодателя отразеното в личната амбулаторна катра от Л. по отношение на продължителността на отпуска за временна работоспособност”. К. счита, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. К. само е посочил разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но не е посочил и не е аргументирал поставените въпроси да са от значение за точното прилагане на закона и да са от значение за развитие на правото. Съгласно т.4 на ТР №1/2009 от 19.02.2010г.г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. К. не е посочил съдебната практика по поставените въпроси, нуждаеща се за осъвременяване. Съгласно т.4 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока в изложението на основанието за допускане на касационно обжалване. Отделно от това, четвъртият от поставените въпроси не е разрешен от въззивния съд, нито е от значение за конкретното дело, предвид данните по делото, че процесната заповед за дисциплинарно уволнение е издадена от изпълнителния директор /лицето, овластено да представлява работодателя – акционерно дружество/, а не от търговски представител на акционерното дружество – работодател. Последният от поставените от касатора въпроси не е разрешен с въззивното решение и не е от значение за конкретното дело, по което няма данни към датата на връчване на заповедта за уволнение работникът да е ползвал разрешен отпуск от органите на експертизата за временна неработоспособност, за да се ползва от закрила при уволнение по чл.333, ал.1, т.4 КТ.
Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени направените разноски за касационното производство в размер на 800лв. – за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 17.04.2014г., постановено по в.гр.д.№887/2014г. на Окръжен съд – Пловдив.
ОСЪЖДА В. С. К. да заплати на [фирма] сумата 800лв. – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: