О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 55
София, 26.01.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на седми декември две хиляди и шестнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№1171/2016г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма] – [населено място], срещу решение №275 от 12.02.2016г., постановено по т.д.№2573/2015г. по описа на Софийски апелативен съд ТО, 6 с-в, с което след отмяна на решение №117/26.01.2015г. по т.д.№6212/2013г. на СГС, ТО, VІ-12 с-в, е отхвърлен предявения от [фирма] против [фирма] иск с правно основание чл.34 ЗЗД за връщане на сумата 567 219.92 евро, събрана въз основа на договор за особен залог от депозитната сметка на [фирма].
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради допуснати съществени процесуални нарушения и неправилно прилагане на материалния закон. Твърди се, че въззивният съд в нарушение на съдопроизводствените правила не се е произнесъл с въззивното решение по въведените от касатора с въззивната жалба допълнителни основания за нищожност на процесния договор за особен залог по чл.26 ал.1 предл.3 ЗЗД /накърняване на добрите нрави/ и по чл.26 ал.2 предл.4 ЗЗД /липса на основание/. Излагат се съображения, че доколкото предявеният иск с правно основание чл.34 ЗЗД се основава на твърдяна нищожност на договора за особен залог, както първоинстанционният съд, така и въззивният състав, са били длъжни служебно да проверят за евентуално наличие на всички основания за нищожност на договора по чл.26 ЗЗД. В тази връзка се твърди, че съдът неправилно е квалифицирал иска единствено по чл.34 ЗЗД във вр. с чл.40 ЗЗД като не е включил в предмета на спора основание за нищожност на договора за особен залог по чл.26 ал.1 предл.3 ЗЗД и по чл.26 ал.2 предл.4 ЗЗД. На последно място се поддържа, че съдът незаконосъобразно е приел, че разпоредбата на чл.40 ЗЗД е неприложима в случай на органно представителство на дружеството. Претендира се отмяна на въззивното решение и постановяване на ново решение по съществото на спора, с което ответната банка да бъде осъдена да заплати на ищеца исковата сума, ведно с разноски за всички инстанции, включително юрисконсултско възнаграждение.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поставя два процесуалноправни и един материалноправен въпрос, за които твърди че са обусловили изхода на конкретното дело, а именно:
1.„По преклудирането на правото на ищеца да промени първоначално заявената правна квалификация”. Твърди се наличие на допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване с твърдението, че въпросът е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в решение №239/16.07.2013г. по гр.д.№1050/2012г. на ВКС, ІV г.о.
2.„По задължението на първоинстанционния съд да се произнесе по всички правни въпроси за нищожност на преюдициално правоотношение, произтичащи от конкретната фактическа обстановка” Сочи се, че въпросът е решен с решение №335/3.11.2014г. по гр.д.№1689/2014г. на ВКС, ІV г.о., Тълк. решение №1/19.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ВКС, ОСГТК и решение №97/8.02.2013г. по т.д.№196/2011г. на ВКС, І т.о. /основание за допускане на касация по чл.280 ал.1 т.1 ГПК/.
3.„По приложимостта на чл.40 ЗЗД към органното представителство на юридическите лица”. Твърди се, че по въпроса е налице противоречива съдебна практика /предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.2 ГПК/ без да се прилагат цитираните в изложението решения, както и че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото /чл.280 ал.1 т.3 ГПК/.
В срока по чл.287 ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор от ответното дружество [фирма] /Б.” АД/, в който се поддържа, че въззивното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване. Излагат се съображения, че поставените процесуалноправни въпроси не са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и не могат да обосноват наличието на допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. По отношение на материалноправния въпрос се сочи, че същият е решен от въззивния състав в съответствие със задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълк.решение №3/15.11.2013г. по т.д.№3/2013г. на ВКС, ОСГТК, което изключва наличието на допълнителните основания по чл.280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК за допускане на касация. Същевременно в отговора се сочат доводи за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора. Претендират се разноски за всички инстанции.
Върховен касационен съд, ТК, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното пред настоящата инстанция решение №275 от 12.02.2016 г., постановено по т.д.№2573/2015г., въззивният състав от Софийски апелативен съд е отменил решение №117/26.01.2015г. по т.д.№6212/2013г. на СГС, с което е отхвърлен иска на [фирма] против [фирма] иск с правно основание чл.79 ал.1 ЗЗД във вр. с чл.420, ал.2 ТЗ за заплащане на сумата 567 219.92 евро по договор за депозит от 12.11.2009г. и вместо това е отхвърлил иска на [фирма] против [фирма] с правно основание чл.34 ЗЗД за връщане на сумата 567 219.92 евро, събрана въз основа на договор за особен залог от депозитната сметка на [фирма], като е присъдил в полза на ответната банка, направените от нея разноски пред първата инстанция в размер на 18 228 лв.
Въззивният състав е приел за установено, че на 12.11.2009г. между [фирма]- депозант, и [фирма] / [фирма]/ е бил сключен договор за депозит за сумата 506 000 евро, която е вложена по банкова сметка на ищеца в ответната банка. В решението е прието също, че на 26.11.2009год. между [фирма] и Д. Д. Р., притежаващ ирландски паспорт, е сключен договор за банков кредит по силата на който банката е предоставила на Д. Д. Р. кредит в размер на 600 000 евро. Посочено е, че на 27.11.2009г. между Д. Д. Р., действащ като управител на [фирма], и [фирма] е бил сключен договор за учредяване на особен залог върху вземане, впоследствие изменен и допълнен с анекс № 1/14.12.2010год. и анекс № 2/05.05.2011год., съгласно който вземането на [фирма] към [фирма] в размер на главницата по депозита от 506 000 евро, ведно с начисляваната върху тази сума лихва, е заложено като обезпечение по личния кредит на Д. Д. Р. по договора му от 26.11.2009год.
Във въззивното решение е отразено, че [фирма] е пристъпила към изпълнение като е събрала от депозитната сметка на [фирма] сумата 567 219.92 евро за погасяване на личното задължение на Д. Д. Р. във връзка с неизпълнение на договора за кредит от длъжника при предварително дадено съгласие за това. Съдът е приел за установено, че с решение от 25.11.2009г. дружеството „О Ес Би Д. 2 М.” Пи Ел Си, в качеството на едноличен собственик на капитала на [фирма], е взело решение за обезпечаване вземанията на [фирма] към Д. Д. Р. по договора за кредит, който е предстоял да бъде сключен, като [фирма] учреди в полза на [фирма] особен залог върху вземането на дружеството в размер на 506 000 евро- средствата по срочния депозит от 12.11.09г. и вземане в размер на 1000 евро- средства по срочен депозит съгласно друг договор за депозит от 20.11.2009г. На последно място съдът е отразил, че с генерално пълномощно с нотариална заверка от 14.04.2008г. лицето Г.Б., в качеството му на директор на „О Ес Би Д. 2 М.” Пи Ел Си, е упълномощил Д. Д. Р. да представлява [фирма].
Въззивният съд е приел за основателно оплакването на въззивника [фирма], че първоинстанционният съд в нарушение на материалния закон е определил неправилно правната квалификация на иска по чл.79 ал.1 ЗЗД във вр. с чл.240 ТЗ. Посочил е, че доколкото първата инстанция е разгледала наведените от ищеца като основание на иска факти, то първоинстанционният съд не е разгледал непредявен иск и не е постановил недопустимо решение, а е постановил неправилно решение, която може да бъде отстранена от въззивната инстанция. Съдът е отразил, че съдържанието и пределите на търсената в исковия процес защита се определят от ищеца чрез основанието и петитума на исковата молба, посредством които се индивидуализира спорното материално право. Според въззивния състав в случая, предявеният осъдителен иск за връщане на сумата от 567 219.92 евро се основава на твърдяна от ищеца недействителност на договора за особен залог на вземане като сключен от законнопредставляващия [фирма] във вреда на дружеството, въз основа на което е извършено плащането, получено без основание от [фирма], което обуславя извода, че предявеният иск следва да бъде квалифициран като такъв по чл.34 от ЗЗД във връзка с чл.40 ЗЗД
Въззивният състав е приел за неоснователен довода на жалбоподателя, изразяващ се в необсъждане на „друго алтернативно основание за нищожност на договора за особен залог, а именно нищожност по чл.26, ал.2, предл. 4 ЗЗД поради липсата на основание”. Посочил е, че в случая с исковата молба ищецът твърди, че договорът за особен залог е недействителен като сключен при наличието на предпоставките на чл.40 ЗЗД. Въззивният съд е направил извода, че при липсата на изложени в исковата молба, в допълнителната искова молба, както и в първоинстанционно производство /вкл. и в депозираните по делото писмени бележки/, обстоятелства за нищожност на договора за особен залог поради липсата на основание, както и на искане в този смисъл, правилно с оглед диспозитивното начало в гражданския процес първоинстанционният съд не се е произнесъл относно твърдяното от жалбоподателят „друго алтернативно основание за нищожност по чл.26, ал.2, предл. 4 ЗЗД – поради липсата на основание”.
Съдът е изложил мотиви за неоснователността на твърдението на ищеца за нищожност на договора за особен залог с оглед разпоредбата на чл.40 ЗЗД. Отразил е, че съгласно разясненията, дадени в т.2 на ТР № 3/2013год. на ОСГТК на ВКС, относно същността на самото органното представителство, които разяснения намират приложени във всички случай на изразена по този начин воля на юридическото лице, органният представител не е лице различно от представляваното от него юридическо лице. Посочил е, че органното представителство не включва упълномощаване и не е същинско представителство по ЗЗД, основано на представително правоотношение, а представителна функция, част от законовата представителна компетентност на органите на юридическото лице. Обосновал е извода, че тъй като на органния представител е признато право неговата воля като физическо лице да бъде счетена във външните отношения за воля на самото юридическо лице, то е неприложима разпоредбата на чл.40 ЗЗД за органното представителство на юридическото лице.
Настоящият състав на ВКС намира, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Поставеният от касатора в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК процесуалноправен въпрос: „По преклудирането на правото на ищеца да промени първоначално заявената правна квалификация” не може да обоснове наличието на общата предпоставка по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. По начина, по който е формулиран въпроса /като общотеоретичен/, не може да се приеме, че същият е обусловил решаващите изводи на съда. В самия въпрос /а не в последващите обяснения към него/ не са включени конкретните съображения на въззивния съд за липсата на задължение за обсъждане на допълнително въведеното от касатора твърдение за нищожност на договора за особен залог по чл.26 ал.1 и чл.26 ал.2 ЗЗД. Отделно следва да се има предвид, че посоченото от касатора решение №239/16.07.2013г. по гр.д.№1050/2012г. на ВКС, ІV г.о. като аргумент за наличие на противоречива задължителна практика на ВКС, е неотносимо към изводите на въззивния състав по настоящото дело.
Не следва да се допуска касационно обжалване и с оглед втория процесуалноправен въпрос: .„По задължението на първоинстанционния съд да се произнесе по всички правни въпроси за нищожност на преюдициално правоотношение, произтичащи от конкретната фактическа обстановка”. Тъй като предмет на касационното обжалване е въззивното решение и с оглед правомощията на касационния състав по чл.290 ал.2 ГПК, процесуалният въпрос следва да е относим за процесуалните действия на въззивната инстанция, а не на първоинстанционния съд. Но дори да се приеме, че чрез въпроса косвено се атакуват мотивите на въззивното решение, следва да се отбележи, че цитираната от касатора като задължителна съдебна практика не е в противоречие с изводите на въззивната инстанция. В решение №335/3.11.2014г. по гр.д.№1689/2014г. на ВКС, ІV г.о. не се дава отговор за наличие на задължение за първоинстанционния съд да обсъжда всички възможни основания за нищожност, които не са релевирани в исковата молба и в допълнителна искова молба. В решение №97/8.02.2013г. по т.д.№196/2011г. на ВКС, І т.о. е даден отговор за случаите, при които отделните основания за нищожност са предявени с отделни обективно съединени искове, какъвто не е настоящия случай. Що се отнася до указанията, дадени в т.1 и т.2 от Тълк. решение №1/19.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ВКС, ОСГТК, същите в случая са неотносими за поставения въпрос, тъй като от една страна съдът не е установил нарушение на императивна норма / договорът за особен залог в полза на трето лице не е по дефиниция нищожен, поради липса на основание или поради несъответствие с добрите нрави/ и тъй като от друга страна въззивният състав стриктно е приложил посочената в тълкувателното решение възможност за промяна на неправилната правна квалификация на иска, дадена с първоинстанционното решение.
К. състав намира, че значим за спора по см. на чл.280 ал.1 ГПК е поставеният от касатора материалноправен въпрос: „По приложимостта на чл.40 ЗЗД към органното представителство на юридическите лица”. В случая недопускането на касационно обжалване на въззивното решение във връзка с въпроса за приложимостта на чл.40 ЗЗД към органното представителство на юридическо лице е обусловено от липсата на допълнителните предпоставка по чл.280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК. В решаващите мотиви към т.2 от Тълк.решение №3/15.11.2013г. по т.д.№3/2013г. Общото събрание на гражданската и търговската колегии на ВКС е дало отговор на въпроса чрез характеризиране същността на органното представителство на юридическите лица. Според ОСГТК на ВКС „Органното представителство не включва упълномощаване. Външно изразената воля от органния представител спрямо третите лица не е същинско представителство по ЗЗД, основано на представително правоотношение, а представителна функция, част от законовата компетентност на органите на ЮЛ. Органният представител е изразител на волята на самото ЮЛ, волята на ЮЛ е тази на органния представител”. Хипотезата на органно представителство на юридическо лице по чл.40 ЗЗД е аналогична по своето съдържание с органното представителство по чл.38 ал.1 ЗЗД. В тази връзка следва да се приеме, че по поставения от касатора въпрос има формирана задължителна съдебна практика, която е съобразена от въззивния съд във въззивното решение и която от своя страна изключва приложението на чл.280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК като допълнителни предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Не следва да се присъждат разноски за касационната инстанция в полза на ответното по касация дружество, тъй като с отговора на исковата молба не са представени доказателства за извършени разноски от ответника и не са налице условията по чл.78 ГПК и т.1 от ТР №6/6.11.2013г. по т.д.№6/2012г. на ВКС, ОСГТК за присъждане на разноски. Що се отнася до искането на ответното дружество за присъждане на разноски за другите инстанции, същите не са предмет на настоящото определение /по разноските въззивният съд се е произнесъл с решението си и не е искано от ответника изменение на решението в тази му част по реда и в сроковете по чл.248 ал.1 ГПК/.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №275 от 12.02.2016г., постановено по т.д.№2573/2015г. по описа на Софийски апелативен съд ТО, 6 с-в.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ :