О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 55
гр. София, 28.01.2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на деветнадесети ноември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 2221 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 476 от 13.02.2018 г., подадена по пощата на 12.02.2018 г. от И. Х. Л. и А. Х. Л. чрез адвокат К. Б. от АК – М. против въззивно решение № 87 от 07.12.2017 г., постановено по в.гр.д.№ 301/2017 г. на Окръжен съд – Видин. С него е потвърдено Решение № 99 от 20.07.2017 г. по гр.д.№ 522/2016 г. по описа на Районен съд – Белоградчик, с което е уважен предявеният от Община Белоградчик срещу И. Х. Л. и А. Х. Л. иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, като е признато за установено, че община Белоградчик е собственик на полски път от 0,173 дка, с начало – имот № *, достигащ до имот № * и преминаващ през имот № *, в местността „Н.” в землището на [населено място], общ. Б., обл. В..
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.
Ответникът по касация Община Белоградчик е подал отговор, като възразява, че не са налице основания за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
Въззивният съд се е произнесъл по предявения от Община Белоградчик положителен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК против настоящите касатори за собствеността на полски път. Прието е, че с Решение № 200 от 24.02.1995 г. на ПК – Белоградчик на наследниците на И. Х. Л. е възстановено правото на собственост върху имот № *, в територията на който попада процесната част с площ 0,173 дка от път, започващ от имот № * и достигащ до имот № *, м. „Н.” в землището на [населено място], общ. Б., обл. В.. С нотариален акт за дарение на недвижим имот № 1 от 06.06.2013 г., том ІІІ, рег.№ 1205, н.д.№ 343 на СВ при РС – Белоградчик, правото на собственост върху земеделския имот, е прехвърлено на ответниците. Въз основа на събраните по делото доказателства, вкл. заключенията на СТЕ с приложен снимков материал и обясненията на вещите лица, е прието за установено, че през имот № *, преминава полски път, индивидуализиран с начални и крайни точки и площ. Преди изготвянето на заключенията и двете вещи лица са посетили имота и са направили оглед. Според изготвения картен лист на региона през 1994 г., процесният път е съществувал и е преминавал през настоящия имот № *, каквото е фактическото положение и към днешна дата. В имот № * (съседен на имот № *) съществува сграда – бивша гранична застава, като (при съобразяване и на релефа на терена) процесният път е единствен възможен достъп до сградата. От правна страна е прието, че на основание чл. 17, ал. 2 ГПК следва да бъде упражнен косвен контрол за законосъобразност на Решение № 200 от 24.02.1995 г. на ПК – Белоградчик. В тази връзка е изложено, че процесният полски път е такъв от общинско значение и представлява част от общинската мрежа на техническата инфраструктура, като обслужва граничещите с него земеделски и горски имоти, собственост на физически и юридически лица, поради което по отношение на него приложение намира § 7, ал. 1, т. 4 ЗМСМА. Съгласно разпоредбата на чл. 2, т. 4 ЗСПЗЗ (в редакцията към 24.02.1995 г.) земеделски земи са тези, които не са заети от открити мини и кариери, от енергийни, напоителни, транспортни или други съоръжения за общо ползване, нито представляват прилежащи части към такива съоръжения. Доколкото полският път е от транспортен характер за общо ползване, то той не е земеделска земя, поради което не е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. Освен това, по смисъла на § 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби на Закона за пътищата, „път” е ивицата от земната повърхност, която е специално пригодена за движение на превозни средства и пешеходци и отговаря на определени технически изисквания, а по смисъла на § 1, т. 7 от същите ДР „обществено ползване на пътищата” е обичайното използване на пътищата за превоз на пътници и товари с общоприетите пътни превозни средства или за придвижване на пешеходци. В чл. 3, ал. 3 ЗП, е посочено, че местните пътища са общинските пътища, отворени за обществено ползване и осигуряват транспортни връзки от местно значение. Съгласно чл. 8, ал. 3 ЗП общинските пътища са публична общинска собственост и за тях съгласно чл. 56, ал. 2 от ЗОбС не се съставят актове, още по-малко подлежат на възстановяване на физически лица по реда на ЗСПЗЗ. Съгласно чл. 7, ал. 2 ЗОбС имотите и вещите – публична общинска собственост, не могат да се отчуждават и да се прехвърлят в собственост на трети лица, а имоти – публична общинска собственост, могат да се обременяват с ограничени вещни права само в случаите, определени със закон. Следователно частта от пътя, попадащ в границите на имот № *, не може да се възстановява по реда на ЗСПЗЗ като земеделска земя и е недопустимо да се прехвърля в собственост на трети лица. На основание чл. 19, ал. 1, т. 2 ЗП общинските пътища се управляват от кмета на съответната община, който има материалната компетентност от закона да постановява заповеди с оглед правилното ползване и управление на тези пътища. Ограждането на такива пътища и въобще препятстване ползването им по какъвто и да е начин, е недопустимо. Обобщено е, че частта от полския път, преминаваща през имот № * неправомерно е възстановена с Решение № 200 от 24.02.1995 г. като земеделска земя, а впоследствие – прехвърлена на ответниците. Въззивният съд е обсъдил довода на настоящите касатори, че община Белоградчик е обвързана от решението на ПК-Белоградчик, тъй като същата била орган на общината. Доводът е определен като неоснователен по аргумент от чл. 33 ЗСПЗЗ, съгласно който органите по земеделската реституция са съставна част от структурата на Министерство на земеделието и са на негово подчинение. Споделен е резултата от упражнения от РС косвеният контрол върху законосъобразността на реституционно Решение № 200 от 24.02.1995 г. на ПК – Белоградчик. Изложени са и допълнителни съображения относно валидността и законосъобразността на последното като цяло – извън претенцията на ищеца, че незаконосъобразно е реституирана територията, представляваща част от общинския полски път, и по аргументи, различни от доводите за материална незаконосъобразност поради противоречие с чл. 2, т. 4 ЗСПЗЗ във връзка с § 7, ал. 1, т. 4 ЗМСМА.
В представеното от касаторите изложение на касационните основания са поставени цитираните по-долу въпроси с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:
(1) „Обвързана ли е общината от решенията на съответната поземлена комисия /общинска служба по земеделие/, респективно допустимо ли е съдът да осъществява косвен съдебен контрол по отношение на решенията на съответната поземлена комисия /общинска служба по земеделие/ по възражение на общината, че даден имот е публична общинска собственост, която неправилно е възстановена на трето лице ?” – с позоваване на Решение № 174 от 06.07.2012 г. по гр.д.№ 84/2011 г. на ВКС, I г.о.;
(2) „Допустимо ли е съдът да осъществява косвен съдебен контрол във всички части на даден административен акт, когато лицето, което твърди, че не е участвало в административното производство не го оспорва изцяло и твърди, че същото е незаконосъобразно само в отделни части, респективно допустимо ли е да се осъществява такъв контрол, когато никоя от страните няма интерес от него ?” – с позоваване на Решение № 245 от 13.05.2010 г. по гр.д.№ 291/2009 г. на ВКС, II г.о., Решение № 6 от 16.03.2011 г. по гр.д.№ 925/2011 г. на ВКС, II г.о. и Решение № 88 от 09.03.2012 г. по гр.д.№ 1131/2011 г. на ВКС, II г.о.;
(3) „Формалното препращане към мотивите на първоинстанционния съд освобождава ли въззивната инстанция от задължението да изложи собствени мотиви, от които да се установява обсъдил ли е и анализирал ли е относимите към правния спор доказателства, както и твърденията, доводите и възраженията на страните ?” – с позоваване на Решение № 20 от 09.02.2017 г. по гр.д.№ 2885/2016 г. на ВКС, IV г.о. и Решение № 12 от 16.02.2016 г. по гр.д.№ 2184/2015 г. на ВКС, III г.о.;
(4) „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички събрани доказателства и всички изложени от страните доводи и възражения, да посочи защо приема едни доводи и възражения, а други не приема, и необсъждането им представлява ли съществено процесуално нарушение?” – с позоваване на Решение № 54 от 8.09.2014 г. по т.д.№ 3035/2013 г. на ВКС, II т.о., Решение № 36 от 24.03.2014 г. по т.д.№ 2366/2013г. на ВКС, II т.о., Решение № 117 от 12.08.2013 г. по т.д.№ 921/2012 г. на ВКС, I т.о., Решение № 553 от 27.06.2013 г. по гр.д.№ 196/2012 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 212 от 01.02.2012 г. по т.д.№ 1106/2010 г. на ВКС, II т.о., Решение № 7 от 08.02.2012 г. по гр.д.№ 510/2011 г. на ВКС, II г.о., Решение № 57 от 02.03.2011 г. по гр.д.№ 1416/2010 г. на ВКС, III г.о., Решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр.д.№ 4744/2008 г. на ВКС, I г.о., Решение № 1439 от 16.12.2008 г. по гр.д.№ 5371/2007 г. на ВКС, IV г.о. и т. 4 от ППВС № 7 от 27.12.1965 г.;
(5) „Длъжен ли е съдът да посочи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка ?” – с позоваване на Решение № 27 от 2.02.2015 г. по гр.д.№ 4265/2014 г. на ВКС, IV г.о, Решение № 217 от 9.06.2011 г. по гр.д.№ 761/2010 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр.д.№ 4744/2008 г. на ВКС, I г.о. и т. 3 от ППВС № 1 от 13.07.1953 г.
Поддържа се, че е налице и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК „очевидна неправилност”.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато.
С новата редакция на чл. 280, ал. 2 ГПК (ДВ, бр. 86/2017 г.) се предвиди, че независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. В случая не е налице релевираното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, „очевидната неправилност” е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, довели до постановяването на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт (постановен „contra legem”, при прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл или „extra legem”, при прилагане на несъществуваща или отменена правна норма). Особено тежкият порок на съдебния акт следва да бъде констатиран от касационната инстанция в етапа на селектиране на жалбата, без да е необходим конкретен анализ или излагане на съображения за наличието на конкретни предпоставки за отмяна така, както те са уредени в чл. 281, т. 3 ГПК. Във всички останали случаи неправилността на въззивния акт е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК.
Обжалваното решение не е очевидно неправилно. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика, поради което допускане не може да се постанови в приложното поле на чл. 280, ал. 2 ГПК. Противно на заявеното от касаторите, въззивният съд не е приемал, че констатираното наличие на следи от преминаване през № * представлява основание процесната територия да бъде квалифицирана като общински път. Изводите му по въпроса за характера на процесната територия почиват на анализа на събраните по делото доказателства, чиято правилност не може да бъде проверявана във фазата по селекция. Доводите за несъобразяване правилата на Закона за пътищата изискват поставянето на въпрос и обосноваването на основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, каквито в изложението отсъстват.
Не е налице и някое от останалите две основания по чл. 280, ал. 2 ГПК, за съществуването на които ВКС следи и служебно. Въззивното решение е валидно – постановено е от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма, подписано е от членовете на състава при ясно изразена в акта правораздавателна воля. То е и процесуално допустимо – постановено е в отговор на надлежно сезиране и в рамките на сезирането.
При отсъствието на основание за допускане на обжалването при условията на чл. 280, ал. 2 ГПК, съдът пристъпва към проверка за наличието на основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Такова не представлява първият конкретно формулиран въпрос. В съответствие с разпоредбите на глава ІV от ЗСПЗЗ и глава V от ППЗСПЗЗ въззивният съд е приел, че органите по земеделската реституция не са орган на общината, а са държавен орган – част от структурата на Министерство на земеделието, храните и горите. От тази позиция изхожда и задължителната практика, обективирана с ТР № 5 от 14.01.2013 г. по тълк.д.№ 5/2011 г. на ВКС, ОСГК, уточнявайки, че органът по земеделската реституция не е натоварен с представителни функции по отношение на Държавата. С цитираното ТР е разяснено, че общинската служба по земеделие (поземлената комисия) не е страна, а държавен орган, пред който се развива административното производство по възстановяване на земеделски земи по реда на ЗСПЗЗ, както и че при спор за собственост с реституционен произход по ЗСПЗЗ, административният акт, постановен в същото производство от органа по земеделската реституция, не обвързва Държавата, тъй като тя не е била участник в него по смисъла на чл. 17, ал. 2 ГПК. По аргумент от по-силното основание тази постановка е приложима спрямо субектите, различни от Държавата, включително общините. Това означава, че ищецът се явява страна по делото, която не е била участник в административното производство по издаването на позитивния акт за реституция, поради което не е обвързан от действието му. По тази причина въззивният съд е бил длъжен да разгледа имплицитно заявеното с исковата молба искане да бъде упражнен инцидентен контрол по чл. 17, ал. 2 ГПК за валидността и законосъобразността на Решение № 200 от 24.02.1995 г. на ПК – Белоградчик, с което на наследниците на И. Х. Л. е възстановено правото на собственост върху имот № *, в частта, касаеща територията на процесната част с площ 0,173 дка от път, започващ от имот № * и достигащ до имот № *, м. „Н.” в землището на [населено място], общ. Б., обл. В.. Налага се извода, че първият поставен от касаторите въпрос е разрешен в съответствие със задължителната практика, което изключва допускане на обжалването. Практиката, на която се позовават касаторите (Решение № 174 от 06.07.2012 г. по гр.д.№ 84/2011 г. на ВКС, I г.о.) предхожда приемането на ТР № 5 от 14.01.2013 г., поради което не е годна да обоснове наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Вторият поставен въпрос няма обуславящо значение за изхода на спора. Макар въззивният съд да е изложил съображения относно валидността и законосъобразността на Решение № 200 от 24.02.1995 г. на ПК – Белоградчик като цяло – извън претенцията на ищеца, че незаконосъобразно е реституирана територията, представляваща част от общинския полски път, и по аргументи, различни от доводите за материална незаконосъобразност поради противоречие с чл. 2, т. 4 ЗСПЗЗ във връзка с § 7, ал. 1, т. 4 ЗМСМА, същите нямат решаващо значение за изхода на спора, както и нямат самостоятелно значение извън производството по настоящото дело. За постановения краен резултат е релевантна преценката, довела до отричане на реституционния ефект по отношение на спорната територия, която е осъществена в съответствие с чл. 17, ал. 2 ГПК. Ето защо ВКС приема, че вторият въпрос не представлява общо основание за допускане на обжалването. Останалите три въпроса също не представляват общо основание за допускане на обжалването. По своята същност те представляват обобщение на оплакванията за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения на чл. 236, ал. 2 ГПК и чл. 12 ГПК. Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, касационната инстанция допуска до разглеждане по същество касационни жалби против въззивни решения, съдържащи произнасяне по конкретно формулиран правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил или подготвил изхода по делото, по отношение на който е налице и някое от допълнителните условия на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Последното означава, че касационното обжалване не може да се допусне въз основа на доводи за допуснати нарушения на процесуалните правила, тъй като те имат отношение именно към правилността на акта и подлежат на обсъждане само ако бъде допуснато касационното обжалване. Такива доводи и произтичащите от тях въпроси не могат да бъдат предмет на производството по селектиране на касационните жалби и не могат да обосноват допускане на обжалването.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 87 от 07.12.2017 г., постановено по в.гр.д.№ 301/2017 г. на Окръжен съд – Видин.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: